Глава 6, Живот
- Animes Portal
- 25/01/18г.
- Мистерия
- 6 Глави
- 22 Прочита
Глава 6Гробища
Продължавах да се опитвам да го
намеря, но имаше толкова много хора и беше толкова тъмно. Как успях да
му позволя да ме убеди да дойдем? Защо не забелязах по рано че неще не е
наред? Позволих на онези странните типове да го доведат тук.
- Саске!??
Защо никой не чуваше крясъците ми?
Повярвах когато ми каза че е наред.
Вината е изцяло моя.
Защо никой не ми помагаше?
Вече не знаех дали вървя в права посока или се въртя в кръг, но това нямаше да ме спре.
Трябваше да го намеря.
Бутах се през тълпата. Виждах само короните на дърветата около оградата. Значи бях близо до оградата. Обърнах се и тръгнах към предполагам ядрото. Препъвах се в надгробни плочи и в краката на разни хора, които не познавах.
Чувствах се толкова безпомощна. Изплашена. Болеше.
Бях обградена от крещящи чудовища с извити усти.
Безпомощна.
Тогава го видях.
Изплашена.
Гърдите му трепереха. Ръцете обвили се около стомаха. Гръб пречупен напред. Глава отметната назад.
Той се смееше заедно с чудовищата.
Болеше.
- Саске!??
Защо никой не чуваше крясъците ми?
Повярвах когато ми каза че е наред.
Вината е изцяло моя.
Защо никой не ми помагаше?
Вече не знаех дали вървя в права посока или се въртя в кръг, но това нямаше да ме спре.
Трябваше да го намеря.
Бутах се през тълпата. Виждах само короните на дърветата около оградата. Значи бях близо до оградата. Обърнах се и тръгнах към предполагам ядрото. Препъвах се в надгробни плочи и в краката на разни хора, които не познавах.
Чувствах се толкова безпомощна. Изплашена. Болеше.
Бях обградена от крещящи чудовища с извити усти.
Безпомощна.
Тогава го видях.
Изплашена.
Гърдите му трепереха. Ръцете обвили се около стомаха. Гръб пречупен напред. Глава отметната назад.
Той се смееше заедно с чудовищата.
Болеше.
Singing la lalalalala la lй…
And the night over London, hey…
Вятъра носеше дъждовни капки. Не беше
студено или поне не го чувствах. Гледката ми харесваше, обаче. Празните
люлки, пързалката и пясъчника бяха скрити от пластовете на нощта( или
сутрин?). Нямаше звезди нито луна, които да хвърлят светлина върху
празната детска площадка. Уличините лампи, както винаги не вършеха добре
работата си.
Всичко ставаше мокро. Ако фокусирах погледа си можех да видя малки капчици по връхчетата на тревата, които блестяха като звездите.
Не можех да си спомня кога за последно ги зърнах. Звездите. Вечните облаци пречеха. Както и мъглите. Но дори и да ги нямаше досадните белези на есента, светлините на града ги засенчваха. Колко досадно.
Влагата беше непоносима.
Но останах така, седейки на бързо подгизващата трева, съвсем сам. Не че имах нещо против самотата. Харесваше ми така тихо и спокойно.
Не и тази вечер.
Тя беше от онези в които исках да съм всичко друго освен сам. Трябваше да има нещо, което да ме разсее.
Чувствах тежест на гърдите си, тежест от която не можех да се оттърва. Сякаш нещо се бе увило около сърцето ми и стягаше хватката все повече и повече.
Зарових пръсти в косата си в опит да се оттърва от вината.
(Чувстваш вина?...
Провалях бъдещето си.
...Не, то вече е провалено.
Нали исках това? Защо се чувствам така? Ако можех щях да си изтръгна сърцето.
... защото е толкова
Беше просто една от онези нощи.
...болезнено.)
Имах нужда от нещо силно. Телефона ми извибрира за последно преди да го изключа. Знаех къде отивам. Защо отивам. Какво ми трябва.
Всичко ставаше мокро. Ако фокусирах погледа си можех да видя малки капчици по връхчетата на тревата, които блестяха като звездите.
Не можех да си спомня кога за последно ги зърнах. Звездите. Вечните облаци пречеха. Както и мъглите. Но дори и да ги нямаше досадните белези на есента, светлините на града ги засенчваха. Колко досадно.
Влагата беше непоносима.
Но останах така, седейки на бързо подгизващата трева, съвсем сам. Не че имах нещо против самотата. Харесваше ми така тихо и спокойно.
Не и тази вечер.
Тя беше от онези в които исках да съм всичко друго освен сам. Трябваше да има нещо, което да ме разсее.
Чувствах тежест на гърдите си, тежест от която не можех да се оттърва. Сякаш нещо се бе увило около сърцето ми и стягаше хватката все повече и повече.
Зарових пръсти в косата си в опит да се оттърва от вината.
(Чувстваш вина?...
Провалях бъдещето си.
...Не, то вече е провалено.
Нали исках това? Защо се чувствам така? Ако можех щях да си изтръгна сърцето.
... защото е толкова
Беше просто една от онези нощи.
...болезнено.)
Имах нужда от нещо силно. Телефона ми извибрира за последно преди да го изключа. Знаех къде отивам. Защо отивам. Какво ми трябва.
Through the dark streets they go searching to see God in their own way,
Save the nighttime for your weeping…
Your weeping…
Ледът беше навсякъде – стените, пода,
ръцете ми. Но нямаше нищо. Беше празно, обгърнато място в мрак и студ.
Не знам дали седях или какво представлявах. Просто едни очи взиращи се в
нищото? Или тъмнотата ме погълваше? Горе? Къде е горе? Празнота или
тъмнина?
Усетих лек полъх последван от мъртъв покой като спокойно време преди буря така както когато знаеш че нещо голямо се задава.
Изведнъж ме обля топлина, счупвайки леда, който ме държеше в окови. Кръвта ми изпълни вените, стопляйки цялото ми тяло. Гърдите ми се повдигаха ритмично – вече дишах. Можех да видя ясно сега – нейните очи, нейната усмивка, нежните и ръце протягащи се към мен.
Ако това беше животът, тогава съм бил мъртъв толкова дълго.
Искаше да ме обгърне в прегръдката си за да счупи леда заровен дълбоко в душата ми, да събори стените изградени от страх и омраза, да постави стълбата по която да се изкача и напусна клетката - моя затвор изграден от самия мен. Моята плът.
- Саске.
Усетих лек полъх последван от мъртъв покой като спокойно време преди буря така както когато знаеш че нещо голямо се задава.
Изведнъж ме обля топлина, счупвайки леда, който ме държеше в окови. Кръвта ми изпълни вените, стопляйки цялото ми тяло. Гърдите ми се повдигаха ритмично – вече дишах. Можех да видя ясно сега – нейните очи, нейната усмивка, нежните и ръце протягащи се към мен.
Ако това беше животът, тогава съм бил мъртъв толкова дълго.
Искаше да ме обгърне в прегръдката си за да счупи леда заровен дълбоко в душата ми, да събори стените изградени от страх и омраза, да постави стълбата по която да се изкача и напусна клетката - моя затвор изграден от самия мен. Моята плът.
- Саске.
At night they would go walking ‘till the breaking of the day,
The morning is for sleeping…
Първото нещо, което болезнено ме
прониза, беше светлина – топла, но и студена в същото време. Изкрящо
червеникаво-уранжево. Лежах в леглото си, завивката ми неудобно омотала
се край кръста ми. Утринните лъчи падаха върху клепачите ми. Знаех че
сънувах нещо, но то изхвърча от спомените ми в момента в който се опитах
да си спомня. Не знам какво беше, но чувството на топлина и спокойствие
бяха като останали следи. Имаше и нещо розово? Зелено?
Можех да усетя зачестеното биене на сърцето ми и леко затаения си дъх. Дали думите на майка ми бяха верни. Наистина ли душата на човека се отделя от тялото му, когато заспи?
„Наистина ли, мамо?”
„Да, миличък. И когато се събудиш рязко сърцето ти се разтуптява и се чувстваш така сякаш си паднал, това е защото душата ти пада от разходката по която е поела.”
„А, какво ще стане ако не се върне, мамо?”
„Винаги се връща, миличко. Винаги.”
Ами, ако нямаш душа? Ако е зключена някъде дълбоко, отново ли излиза за разходка? По скоро си остава вътре и гние.
- Саске. Събуди се.
Подскочих от гласа и отворих очите си, правейки първата грешка за деня. Слънцето прониза зениците ми и три туптящи петна затанцуваха некадърно пред погледа ми. Озъртах се из стаята, но заради шибаните петна не можех да видя нищо, но това не ми пречеше да разбера кой седеше на края на леглото ми.
- Какво правиш тук? – прозвуча дрезгавия ми глас.
- Изобщо не се радваш да ме видиш? – просто можех да усетя как подиграватлена усмивка се изписва на лицето му. – Спомняш ли си когато беше малък, като идвах да те взема след училище каква усмивка се изписваше на лицето ти?
Бях глупав и наивен тогава, едно тъпо хлапе, което виждаше големия си брат като идол, а те като лоша имитация на Итачи. Хлапе, което никога не беше достатъчно, винаги в сянката на по-големия си брат.
Е, това хлапе порастна, исках да кажа.
- Един ден ти беше толкова щастлив както обикновено тичаше към мен. Попиатх те защо, а ти се усмихна от ухо до ухо и каза „Днеска, госпожата питаше какви искаме да станем като пораснем”. Опитах се да позная. Дали батман или супермен? Може би полицай или пожарникар? Но ти всеки път поклащаше глава, усмивката все още там. Накрая се предадох, а ти изкрещя „ Когато порасна искам да бъда точно като бати Итачи!”
Помнех това като ясен ден. Когато се прибрахме и казах на баща ми, той просто ме погледна празно и каза „ Ти винаги ще бъдеш втори до брат си.”
- Какво стана с това момче, Саске?
Погледнах го в очите, петната най-накрая изчезнаха.
- То умря в деня в който ти го изостави.
Той не очакваше да кажа това, можех да го видя в очите му. Не моежх да седя повече. Причините за които го мразех започнаха да избледняват, сякаш ме манипулираше. Знаех че го прави. Затова станах от леглото и тръгнах към банята.
- Никога не съм го изояставял.
Чух го макар и да се направих че не съм. Беше просто една лъжа – аз го знаех както и той. Но част от мен, дълбоко затворена в дълбините искаше да повярва. Усещах я как поражда съмнение и тровеше разума ми. Затова направих единственото в което бях добър – избягах. Трябваш да изпразня главата си и го направих - пуснах студената вода, която хапещо се стече по тялото ми.
Можех да усетя зачестеното биене на сърцето ми и леко затаения си дъх. Дали думите на майка ми бяха верни. Наистина ли душата на човека се отделя от тялото му, когато заспи?
„Наистина ли, мамо?”
„Да, миличък. И когато се събудиш рязко сърцето ти се разтуптява и се чувстваш така сякаш си паднал, това е защото душата ти пада от разходката по която е поела.”
„А, какво ще стане ако не се върне, мамо?”
„Винаги се връща, миличко. Винаги.”
Ами, ако нямаш душа? Ако е зключена някъде дълбоко, отново ли излиза за разходка? По скоро си остава вътре и гние.
- Саске. Събуди се.
Подскочих от гласа и отворих очите си, правейки първата грешка за деня. Слънцето прониза зениците ми и три туптящи петна затанцуваха некадърно пред погледа ми. Озъртах се из стаята, но заради шибаните петна не можех да видя нищо, но това не ми пречеше да разбера кой седеше на края на леглото ми.
- Какво правиш тук? – прозвуча дрезгавия ми глас.
- Изобщо не се радваш да ме видиш? – просто можех да усетя как подиграватлена усмивка се изписва на лицето му. – Спомняш ли си когато беше малък, като идвах да те взема след училище каква усмивка се изписваше на лицето ти?
Бях глупав и наивен тогава, едно тъпо хлапе, което виждаше големия си брат като идол, а те като лоша имитация на Итачи. Хлапе, което никога не беше достатъчно, винаги в сянката на по-големия си брат.
Е, това хлапе порастна, исках да кажа.
- Един ден ти беше толкова щастлив както обикновено тичаше към мен. Попиатх те защо, а ти се усмихна от ухо до ухо и каза „Днеска, госпожата питаше какви искаме да станем като пораснем”. Опитах се да позная. Дали батман или супермен? Може би полицай или пожарникар? Но ти всеки път поклащаше глава, усмивката все още там. Накрая се предадох, а ти изкрещя „ Когато порасна искам да бъда точно като бати Итачи!”
Помнех това като ясен ден. Когато се прибрахме и казах на баща ми, той просто ме погледна празно и каза „ Ти винаги ще бъдеш втори до брат си.”
- Какво стана с това момче, Саске?
Погледнах го в очите, петната най-накрая изчезнаха.
- То умря в деня в който ти го изостави.
Той не очакваше да кажа това, можех да го видя в очите му. Не моежх да седя повече. Причините за които го мразех започнаха да избледняват, сякаш ме манипулираше. Знаех че го прави. Затова станах от леглото и тръгнах към банята.
- Никога не съм го изояставял.
Чух го макар и да се направих че не съм. Беше просто една лъжа – аз го знаех както и той. Но част от мен, дълбоко затворена в дълбините искаше да повярва. Усещах я как поражда съмнение и тровеше разума ми. Затова направих единственото в което бях добър – избягах. Трябваш да изпразня главата си и го направих - пуснах студената вода, която хапещо се стече по тялото ми.
Singing la lalalalala la lй…
And the night over London, hey…
- Добре че го смениха с Кисаме.Да не
ви разказвам какво оставяше зад себе си в банята. За един ден сигурно
пет пъти наливах от онзи препарат да отпуши канала на ваната.
- Моля ти се. Преди като бяхме в апартамента с една баня през какво ли не съм минавала. Добре че после надрастна модатата си и се пострига по-късо.
- То остана и да бъде с онази дълга коса. Една дъщеря ми стига.
Погледите им се паднаха върху мен. Стиснах зъби.
Мразех обедите на които бях принуден да седя на проклетата маса. Но бяха неизбежни затова се опитвах да се правя на невидим. Не говорех и гледах само в чинията си и разбира се през повечето време постигах онзи образ. Присъствие, но не точно. Не слушах какво се говореше, но това не значи че не чувах, особено след като „етикета” на нашите не позволяваше теливизора да работи докато се храним.
Мъчително изгубено време, което не ми харесваше. Изобщо.
Итачи се засмя. Майка въздъхна. Фугаку продължи.
- Не го бива в нищо. Ни спорт ни академични постижения.
На това трябваше да се усмихна.
- Не мога да повярвам че е мой син.
Боже, ръцете ми се разтрепериха. Не от гнева в гласа му. Не от омраза в очите.
(омразата беше единственото чувство,
Беше болката.
което можех да породя
Болеше ме. Някъде вътре нещо изпращя.
заедно с разочарованието и мъката,
Все още ми пукаше.
но все пак е нещо нали?
Мислех че съм се оттървал, но бърках.
ако не можеш да имаш едното...
И това беше най-страшното.
...винаги остава другото.)
- Моля ти се. Преди като бяхме в апартамента с една баня през какво ли не съм минавала. Добре че после надрастна модатата си и се пострига по-късо.
- То остана и да бъде с онази дълга коса. Една дъщеря ми стига.
Погледите им се паднаха върху мен. Стиснах зъби.
Мразех обедите на които бях принуден да седя на проклетата маса. Но бяха неизбежни затова се опитвах да се правя на невидим. Не говорех и гледах само в чинията си и разбира се през повечето време постигах онзи образ. Присъствие, но не точно. Не слушах какво се говореше, но това не значи че не чувах, особено след като „етикета” на нашите не позволяваше теливизора да работи докато се храним.
Мъчително изгубено време, което не ми харесваше. Изобщо.
Итачи се засмя. Майка въздъхна. Фугаку продължи.
- Не го бива в нищо. Ни спорт ни академични постижения.
На това трябваше да се усмихна.
- Не мога да повярвам че е мой син.
Боже, ръцете ми се разтрепериха. Не от гнева в гласа му. Не от омраза в очите.
(омразата беше единственото чувство,
Беше болката.
което можех да породя
Болеше ме. Някъде вътре нещо изпращя.
заедно с разочарованието и мъката,
Все още ми пукаше.
но все пак е нещо нали?
Мислех че съм се оттървал, но бърках.
ако не можеш да имаш едното...
И това беше най-страшното.
...винаги остава другото.)
So we rode down to the river where the toiling ghosts spring,
For their curses to be broken…
Въглена в ръцете ми се прекърши и
остави черни прашинки по белия пергамент точно преди нещо да тупне на
килима до мен. Бяха ключовете за колата ми.
Итачи изключи уредбата ми, чиято цел бе да заглушава всичко, и седна на все още неоправеното ми легло. Очи върху мен.
- Какво? – попитах раздразнено, затваряйки скечбука си.
- Връщам ти колата. Мислех че ще се зарадваш.
Да не я беше взимал изобщо.
Настъпи тишина. Очаквах да стане и да си тръгне, но той просто седеше там, сякаш очакваше нещо от мен. Какво по дяволите?
Грабнах ключовете и ги разтръсках в знак че ...честно казано и аз не знам.
Тишината продължи и за първи път почна да ми лази по нервите. Не го исках в момента тук.
Това от което се нуждаех беше да бъда сам с музиката и въглена. Високия волюм не ми позволяваше да мисля, а драскането ме успокояваше.
Може би това исках. Спокойствие.
Трябваше да дейставам за да го достигна.
- Какво искаш? – попитах през зъби.
Той просто се огледа.
- Нищо особено. Какво ще правиш довечера?
Тогава се сетих.
Сакура.
Грабнах ключовете.
Итачи изключи уредбата ми, чиято цел бе да заглушава всичко, и седна на все още неоправеното ми легло. Очи върху мен.
- Какво? – попитах раздразнено, затваряйки скечбука си.
- Връщам ти колата. Мислех че ще се зарадваш.
Да не я беше взимал изобщо.
Настъпи тишина. Очаквах да стане и да си тръгне, но той просто седеше там, сякаш очакваше нещо от мен. Какво по дяволите?
Грабнах ключовете и ги разтръсках в знак че ...честно казано и аз не знам.
Тишината продължи и за първи път почна да ми лази по нервите. Не го исках в момента тук.
Това от което се нуждаех беше да бъда сам с музиката и въглена. Високия волюм не ми позволяваше да мисля, а драскането ме успокояваше.
Може би това исках. Спокойствие.
Трябваше да дейставам за да го достигна.
- Какво искаш? – попитах през зъби.
Той просто се огледа.
- Нищо особено. Какво ще правиш довечера?
Тогава се сетих.
Сакура.
Грабнах ключовете.
We’d go underneath the arches where the witches are in the saying,
There are ghost towns in the ocean…
The ocean…
Погледнах часовника на таблото. Показваше 18:34, затова просто натиснах газта.
Какво беше това? Защо не исках да я разочаровам? Не беше ли вече прекалено късно?
Не исках да мисля за това. Не сега.
Просто натиснах газта.
Паркирах колата веднага щом видях място. Бившето бунище сега беше пълно с коли. Тогава забелязах и хората, които навлизаха в гората. Знаех къде отиват – беше Хелоуин, все пак.
Тръгнах в обратната посока към спирката.
Знаех че няма да е там.
Тогава защо бягах?
Не, няма да мисля. Просто след като се уверя че я няма, щях да потърся малко материал. Каквото и да е – само да престана да мисля.
Започна да вали когато стигнах спирката.
И нея я нямаше. Знаех го. Главата ми сякаш щеше да се пръстне. Нуждаех се от нещо, силно. Веднага.
Ръцете ми се разтрепериха и се подпрях на пластмасовата стена на спирката. Беше ми трудно да дишам.
И тогава се сетих – колата.
Студените капки леко падаха по лицето ми, но ги чувствах като огън. Есенния ватър само разрошваше косата ми, пречейки да видя локвите. Но не ми пукаше. Трябваше да стигна до колата.
Вече не можех да контролирам треперенето, когато отворих джабката. Почнах да ровя. Трябваше да има нещо.
И имаше.
Не знаех какво точно беше, но нямаше значение. Надигнах пластмасовата бутилка и изсипах всичко в устата си.
- Саске! Боже, къде беше? Изпусна всичко! Имаше щрудел и ... Саске?
Какво беше това? Защо не исках да я разочаровам? Не беше ли вече прекалено късно?
Не исках да мисля за това. Не сега.
Просто натиснах газта.
Паркирах колата веднага щом видях място. Бившето бунище сега беше пълно с коли. Тогава забелязах и хората, които навлизаха в гората. Знаех къде отиват – беше Хелоуин, все пак.
Тръгнах в обратната посока към спирката.
Знаех че няма да е там.
Тогава защо бягах?
Не, няма да мисля. Просто след като се уверя че я няма, щях да потърся малко материал. Каквото и да е – само да престана да мисля.
Започна да вали когато стигнах спирката.
И нея я нямаше. Знаех го. Главата ми сякаш щеше да се пръстне. Нуждаех се от нещо, силно. Веднага.
Ръцете ми се разтрепериха и се подпрях на пластмасовата стена на спирката. Беше ми трудно да дишам.
И тогава се сетих – колата.
Студените капки леко падаха по лицето ми, но ги чувствах като огън. Есенния ватър само разрошваше косата ми, пречейки да видя локвите. Но не ми пукаше. Трябваше да стигна до колата.
Вече не можех да контролирам треперенето, когато отворих джабката. Почнах да ровя. Трябваше да има нещо.
И имаше.
Не знаех какво точно беше, но нямаше значение. Надигнах пластмасовата бутилка и изсипах всичко в устата си.
- Саске! Боже, къде беше? Изпусна всичко! Имаше щрудел и ... Саске?
Singing la lalalalala la lй…
And the night over London, ey...
Откакто го познавам за първи път го видях да се смее така заграден от странните типове, смеещи се заедно с него.
Но нещо не беше наред. Усещах го.
Стигнах до него и го хванах за ръменете. Тогава забелязах и почти празната бутилка в ръката му и отвратителната миризма на пушек идващ от дрехите.
- Саске? Саске! – дори и да крещях в лицето му, той продължаваше да се смее истерично.
Изведнъж започна да кашля и падна на колене, надигайки бутилката с прозрачна течност. Задави се и веднага клекнах до него, опитвайки се да му помогна.
Същност не знаех какво да правя. Хванах лицето му между дланите си.
- Саске, погледни ме.
Тъмно синьото на очите му бе погълнато от черни зенеци.
- Ох, боже, не.
Изведнъж отново почна да се тресе от смях и започна да пада отгоре ми. Опитах се да го задържа, но беше прекалено тежък и двамата се простнахме на земята.
- Саске!
Беше друсан, но не знаех с какво или колко, а на всичко отгоре беше пил и алкохол. Трябваше да го махна оттук. Да го накарам да повърне или нещо. Трябваше ми помощ.
Преди да се усетя две ръце ме повдигнаха от земята. Гледах лицето на напълно непознат.
- Ела, маце, да пийнем по едно, а?
- Не чакай. Помогни ми, приятеля ми е много зле и..! – но типа не ме слушаше, а просто ме мъкнеше надалеч от Саске.
- Пусни ме! – изтръгнах се от хватката му.
Саске все още лежеше на земята и бе повдигнал ръка към небето.
Тогава се сетих. Строполих се на земята до него и започнах да търся из джобовете му.
- О, Господи моля те.
Когато напипах нещо в анурака му и извадих телефон си позволих да се зарадвам.
Видях как ръката му падна безжизнено.
- Саске? Саске? Саске! Не, не, не, не!
Но нещо не беше наред. Усещах го.
Стигнах до него и го хванах за ръменете. Тогава забелязах и почти празната бутилка в ръката му и отвратителната миризма на пушек идващ от дрехите.
- Саске? Саске! – дори и да крещях в лицето му, той продължаваше да се смее истерично.
Изведнъж започна да кашля и падна на колене, надигайки бутилката с прозрачна течност. Задави се и веднага клекнах до него, опитвайки се да му помогна.
Същност не знаех какво да правя. Хванах лицето му между дланите си.
- Саске, погледни ме.
Тъмно синьото на очите му бе погълнато от черни зенеци.
- Ох, боже, не.
Изведнъж отново почна да се тресе от смях и започна да пада отгоре ми. Опитах се да го задържа, но беше прекалено тежък и двамата се простнахме на земята.
- Саске!
Беше друсан, но не знаех с какво или колко, а на всичко отгоре беше пил и алкохол. Трябваше да го махна оттук. Да го накарам да повърне или нещо. Трябваше ми помощ.
Преди да се усетя две ръце ме повдигнаха от земята. Гледах лицето на напълно непознат.
- Ела, маце, да пийнем по едно, а?
- Не чакай. Помогни ми, приятеля ми е много зле и..! – но типа не ме слушаше, а просто ме мъкнеше надалеч от Саске.
- Пусни ме! – изтръгнах се от хватката му.
Саске все още лежеше на земята и бе повдигнал ръка към небето.
Тогава се сетих. Строполих се на земята до него и започнах да търся из джобовете му.
- О, Господи моля те.
Когато напипах нещо в анурака му и извадих телефон си позволих да се зарадвам.
Видях как ръката му падна безжизнено.
- Саске? Саске? Саске! Не, не, не, не!
God is in the houses and God is in my head…
and all the cemeteries in London…
I see God come in my garden,
but I don’t know what he said,
Знаех че нещо не е наред.
Беше просто прекалено хубаво.
Чувствах се лек и всичко беше толкова красиво. Светлините бяха големи и топли. Изключително приятно.
Но нещо ми няпомняше че не трябва да е така.
Не знаех че земята е толкова нежна и рохкава. Исках да се заровя в нея.
Но, нещо беше смъртоносно не както трябва.
Това звезди ли са? Виждам целия млечен път. Великолепно.
Ей, махни се.
Нещо розово малко ми пречеше.
Дръпни се де искам да видя звездите и тази бяла светлина. Огромна е.
И топла. За мен ли е?
Тази светлина, цялата за мен ли е?
Умирам ли?
Беше просто прекалено хубаво.
Чувствах се лек и всичко беше толкова красиво. Светлините бяха големи и топли. Изключително приятно.
Но нещо ми няпомняше че не трябва да е така.
Не знаех че земята е толкова нежна и рохкава. Исках да се заровя в нея.
Но, нещо беше смъртоносно не както трябва.
Това звезди ли са? Виждам целия млечен път. Великолепно.
Ей, махни се.
Нещо розово малко ми пречеше.
Дръпни се де искам да видя звездите и тази бяла светлина. Огромна е.
И топла. За мен ли е?
Тази светлина, цялата за мен ли е?
Умирам ли?
For my heart it wasn’t open….
Not open…
Singing la lalalalala la lй…
And the night over London, ey…
- О, Боже, не! Моля ти се недей! Не! Саске!
Singing la lalalalala la lй…
And the night over London, ey…
Странно.
Никога не съм предполагал че смъртта е толкова спокойна.
Но искам ли я?
Ако имам втори шанс обещавам, че ще се постарая...
Никога не съм предполагал че смъртта е толкова спокойна.
Но искам ли я?
Ако имам втори шанс обещавам, че ще се постарая...
Singing la lalalalala la lй…
There’s no light over London today…
Съобщение
Фенфикът ти се струва познат? Да, защото сме го импортирали от форума! Ако е твое произведение, не се колебай да ни пишеш, за да го прикачим към твоя профил!
