Глава 5Планове

анабис

Други названия: Блаженство, ганджа, джанка, джинджифил, жожоба, индийски коноп, Марийка, Мери Джейн, трева.Произход: Родината на индийския коноп е Китай. Активното вещество е тетрахидроканабинол(ТНС). Продуктите на индийския коноп се отличават по процентното съдържание на ТНС. Марихуаната е смес от изсушени и нарязани стебла, листа и цъфтящи връхчета. Цветът и е зелен, кафяв или сив. Ганджата се приготвя от изсушени пъпки и съцветия. Хашишът се получава от смолата на канабиса. Той е кафяв на цвят и е с многократно по-висока концентрация на ТНС. Хашишовото масло е извлек с кафеникав цвят и има най-силно въздействие.
Начин на приемане: Канабисът най-често се пуши чист или след смесване с тютюн в ръчно свити цигари, лула или наргиле. Може да се приема като чай, да се добави в храната или да се смърка.
Пряко въздействие: Обща възбуда, повишено настроение.
Рискове: Предизвиква ярки възприятия, повишено самочувствие и сексуално желание, водещо до рисково поведение. Ефектът на канабиса зависи от вида му, начина му на приемане, предишния опит, очакванията на употребяващия и от смесването му с други вещества.
Преки физиологични и психични ефекти:

- Зачервени очи, разширени зеници.
- Повишено кръвно налягане.
- Ускорен пулс.
- Повишен апетит.

Продължителната употреба води до:

- Негативни настроения и нагласи.
- Намалена способност за концентрация.
- Нарушени волеви процеси.
- Формиране на психическа зависимост.
- Респираторни заболявания и рак на белите дробове
- Прекратяването на употребата е придружено с гадене, повръщане, безсъние, раздразнителност.

Знаете ли, че...Марихуаната е най-често употребявания наркотик от младежите. Комбинацията на канабис с алкохол води до замайване, гадене и повръщане.

Глава Пета - Планове

Доста необикновено есента да е стъпила здраво на четири крака в края на октомври. Валежите не бяха топли и леки, като сутринната роса, нито времето бе променливо – ту топло, ту студено. Същност температурите бяха вледеняващи костите, небето ревеше и крещеше само нощем, а през деня оставяше гъсти мъгли, чиято влага преминаваше през всичко.

Беше сутрин, но това не спираше част от обществото на града да е вече на крака. Някои посрещаха новия ден с усмивка казвайки си, че няма да позволят времето да им скапва настроението. Други седяха полузаспали пред мивката в опит да си измият зъбите, проклинайки времето по което са си легнали снощи. Трети се опитваха да свършат хиляди неща наведнъж, защото са пропуснали алармата за пореден път тази седмица и шефа няма да остане очарован.

Тази сутрин за повечето беше обикновена. Не се различаваше с нищо по останалите освен че мъглата бе позакъсняла малко и навън беше ясно, но и хапещо студено.

За Саске Учиха беше различна. Момчето го осъзна момента в който противния звън на алармата го изтръгна от съня, който сънуваше.

От кога сънува?

От кога алармата го изпреварва?

Саске се навдигна бавно и отплети крака от завивката. Погледа му си казваше думите – „Какво по дяволите?”. Машинално стана от леглото, досадния плат се свлече зад него като едвам не го препъна, и с неорентирани крачки стигна до банята.

Опирайки длани на студената мивка момчето втренчи поглед в огледалото. Очите му не бяха кървясали като всяка друга сутрин, но сенките все още бяха там макар и да не изглеждаше толкова уморен.

Саске се опита да си спомни предната вечер. Веднага нещо розово се лепна последвано от мъгла, автобус и пороен дъжд. Също така че не бе взимал нищо. Не чувстваше и нуждата.

Може би този ден наистина щеше да бъде различен.

Взе си бърз душ и облече обикновените си дрехи – черни дънки, черна тениска и черен анорак. Не че имаше малко дрехи, просто момчето не намрише за нужно да се облича всеки ден различно както всички останали. Какво толкова? Нали са просто дрехи.

Саске не очакваше да срещне ясен ден щом напусна къщата. Но това че бе ясно не значеше че не е влажно, намръщи се. Плочките бяха хлъзгави както обикновенно целите налепени от полуизсъхнали листа, които не правеха по-малко хлъзгаво. Чернокoсия не бе особено щастлив като се има на предвид че бе висок само метър и осемдесет – а от толкова боли като се изтърсиш.

Автобусната спирка си бе същата порутина, каквато я бе оставил снощи(като пропуснем няколко пресни залепени постери).

Хапещият вятър си играеше с черните му кичури, което караше момчето да се мръщи още повече и да проклина брат си. Колата е негова за Бога! Сега остана и Итачи да я блъсне някъде и тогава Саске бе сигурен че ще му извие вратлето (ако летящите ламарини и стъкла не се бяха погрижили вече за това).

Автобусът се домъкна не след дълго оставяйки дира отровни газове. Момчето влезе вътре и погледите на пътуващите вече бяха върху него. Тишината говореше сама за себе си. Разочорование, съжаление и омраза. Бяха си там, изписани по лицата им. Прииска му се да се изпари или да скочи през прозореца. Винаги е искал да бъде невидим, но каквото и да правеше все бе повод за разговор.

„Момчето на шерифа, каква срамота! Само по погледа мога да кажа че взема наркотици. Чух, че избягал от поправителен дом! Знаеш ли, че не се прибира с дни у тях и спи на открито? Не мога да повярвам че баща му не прави нищо по въпроса! Може би е отвъд помощ...”

Където и да отидеше тези реплики се повтаряха. Саске не им обръщаше внимание или поне не се опитваше.

Най-голямата му пречка бе факта че изолираше истинските си чувства. Затваряше ги в клетка у себе си и ги заравяше надълбоко. Не признаваше пред себе си какво изпитва. Просто стиска зъби и преглъща. Но имаше моменти в които емоциите ставаха прекалено яростни, когато той самия бе изтощен от лъжите, които автоматично си създаваше в съзнанието и всичко това излизаше. Клетката се отваряше и цялата мъка, ярост, омраза излизаше навън. Малкото момченце заровено някъде вътре в него отваряше очи и протягаше ръка, но чудовището отвън го избутваше обратно.

Автобуса спря на спирката и чернокосия излетя навън. Атмосферата вътре го притискаше, сякаш стените се смаляваха и го задушаваха заедно с безбройните погледи вплетени в жалкото му състояние, макар и да не го признаваше пред себе си. Смяташе го за слабост, а той не бе слаб нито безпомощен като антилопа приклещена от гепард. Той не бе слаба жертва със забити зъби във врата си, а силен ловък и бърз хищник.

Дали?

Това, което видя на спирката, го изненада. Сакура, розовокосото момиче с зелените, много зелени очи говореше с едно от най-популярните момичета на училището. Макар и да не си бе направил труда да запомни името й, външния и вид не лъжеше. Момиче с фигура на модел и лице на актриса. Какво правеха двете?

Тълпата от автобуса скри гледката му към двете момичета. Саске поклати глава, бързайки да се махне от тълпата тръгна към сградата, която му се струваше като голяма клетка за „перфектни идеалисти” Зарови ръце в джобовете на дънките си за да ги предпази от суровия вятър, който всякаш забиваше ледени висулки по цялото му тяло ... и за малко да се изтърси по лице на земята.

Защо?

Може би защото малко розовокосо момиченце се бе метнало на гърба му. Когато Саске се осъзна и запази равновесие смях като меден звън на камбани се разнесе зад него.

- Дий Саске! Бъди добро момче и ще ти дам захарна буца! – разсмя се Сакура все още прегърнала врата на момчето, крака силно увити край кръста му.

Саске се чувстваше всякаш голяма буболечка се е хванала за гърба му. Беше невероятно леко и кокалесто. Но това не означаваше че беше проклет кон и щеше да я носи.

- Слез от мен. – каза с невероятно равен плашещ глас, който колкото и да не му се вярваше нямаше никакъв ефект.

Розовокосото момиче се разсмя и се набра нагоре за да долепи своята порозовяла от студа бузка до неговата. Нейното лице бе толкова малко и нежно в сравнение с неговото. Малко носле, нежни и пълни розови устни и меки очи, нищо общо с финзиономията на Саске – изпито лице, широка челюст, тънки устни вечно намръщени и студени очи.

Момчето всякаш замръзна.

- Ихааа! Колко от високо гледаш! Така всичко изглежда по-малко! Иии, ама ти колко си висок? И – размърда тялото си в опит да го бутне напред – мърдай, конче! Ще закъснеем за час!

Саске можеше да усети дъха й, мириса й, как розовата й коса галеше лицето му. От ъгълчетата на очите си я погледна. Огромни блестящи очи, червено малко носле, меки леко издадени напред във вечна нацуп-финзиономия устни опънати в усмивка и бели малки зъбки.

- Хайде де, Саскеееееееее! – оплака се докато наместваше краката си, които бавно се изплъзваха.

Трябваше да й каже не. Трябваше да я разкара. Просто трябваше. Но въпроса не беше в това дали трябва или не трябва. Истината бе че му харесваше да бъде обгърнат от аурата и топлотата, която излъчваше.

Саске подложи ръце под бедрата й и тръгна напред. Сакура се разсмя и потърка бузка в неговата.

- Дийй! – извика едвам поемайки си дъх от смеене.

Момчето просто въздъхна и продължи да върви без да обръща внимание на странните погледи, които получаваше. Смеха й му стигаше.

- Ей, Саске? – дъха й погали лицето му и целия настръхна.

- Хн? – попита с странния звук, идващ дълбоко от гърдите му.

- На колко си години? – прозвуча невинното й гласче.

Саске само въздъхна и завъртя очи сякаш беше най-простия въпрос на света.

- Седемнадесет.

- Аз също! – на момчето отново му се наложи да въздиша.

Беше ли нужно да вика ... в ухото му? Естествено че ще е на неговата възраст, кето му се струваше някакси невъзможно, нали са от един клас?

Бузката й отново се потърка в неговата.

- Саске?

Ако беше пак подобен въпрос щеше да й покаже как се пада по стълби.

- Да? – попита раздразнено.

Пак това потъркване на бузи.

Сакура отново се намести.

- Тогава ... как е възможно лицето ти да е меко и гладко като бебешко дупе?

Саске се задави на плюнката си.

- - -

По коридорите висяха големи фенери в формата на тикви с изрязани очи, нос и назъбени усмивки. Черни плакати със страховти послания и зловещи рисунки, залепени на стените, сякаш спокойно дебнаха учениците които минаваха. Лампички светещи в оранжево и черно висяха от таваните, тук-там придружени от паяжини.

Ясно беше че Хелоун бе на по-малко от 24 часа.

Повечето сръзваха празника със шоколад, други с купон и забавления, а трети скромно отказваха да празнуват.

Саске отново не попадаше в категориите.

За него Хелоуин означаваше да се натресе на някой купон, освен ако „приятелите” му не го светнат за някой ПО-як купон. Там Саске ще пие, ще се депресира(макар че никога не би си го признал) и след това ще се надруса – което ще го развесели и отпусне. Не рядко се е случвало на събирания като тия на сутринта да се събуди с ужасно главоболие, напълно гол под чаршаф с момиче на другия край на леглото. Понякога ще има по-лошия късмет да се събуди припаднал в някой кенеф или най-лошото в участъка, където баща му го чакаше с „топла” усмивка.

Това се случва на всеки празник. Това бе правило. Закон.

Саске си знаеше това от А до Я. Не се и оплакваше. Но самия той не очакваше нещата да се променят.

Седяха в стаята, когато въпросът й(един от многото) се изля като мляко от бутилка.

- Какво ще правиш на Хелоуин?

Момчето тръгна да отговаря но Сакура бързо го скастри.

- Само не ми казвай че ще се натряскаш на някой купон.

Същност точно това щеше да й каже. Затова предпочете да си замълчи и да повдигне вежди.

- Знаех си! Ще ти покажа как се прави Хелоуин! И сто процента гарантирам че ще се забавляваш!

Саске отвори уста, но едно малко пръсче се долепи до устните му спирайки репликата му.

- Нъх ъх!

За такова дребно човече е доста самоуверена, помисли си Саске със скрита усмивка. Но не.

- Ще се забавляваме, ще видиш! И знаеш ли кое е най-готиното? ШО-КО-ЛАД! Ще ядем шо-ко-лад! Шо-ко-лад! – започна да пее момичето, а Саске само можеше да завърти очи на детското й държание.

- Можеш да бъдеш много досадна.

Сакура спря шоколадовия си танц и се изплези.

- А пък ти можеш от речник десет милиона думи да използваш само десет ... цял живот!

Заедно с биенето на звънеца влезе и учителя им по Астрономия. Класа затихна и всички седнаха по местата си. Г-н Евънс започна часа, както обикновенно.

Сакура се наклони към Саске и прошепна.

- Пък и това е част от чара ми.

Момчето повдигна вежди с иронична финзиономия.

- Ти да имаш чар?

И тогава бе сръган с лакет в ребрата.

Г-н Евънс се закашля, грабвайки вниманието им.

- Преди да започна искам да ви дам една много важна задача, същност проект. Но различното е че-

Саске бързо изгуби интерес и погледна през прозореца. Изненада се че мъглата все още не си бе пропълзяла път между сградите, както обикновено правеше рано сутрин. Всяка сутрин. Но това не значеше че има нещо против всичко да не тъне в облак. Облаците означаваха досадна влага, която се пропива във всичко – живо или мъртво.

Момчето завъртя погледа си към чина само за да немери учебник и черна тетрадка на сиви линии както и обикновен химикал. Честно казано Саске донякъде очакваше всичко да е розово с перушини и пухчета и всякакви гнусотии за които съществата от женски пол вдигаха врява до небето.

Полагайки ръце на чина като възглавница, катранено черните му очи се затвориха мързеливо, хващайки една последна картина – Сакура с нацупени устни и очи вперени в учебника, който държеше.

На Саске му стана пределно ясно че розовата глава и понятие си нямаше какво гледа.

Ъгълчето на устата му леко се повдигна, преди всички шумове в стаята да заглъхнат.

- - -

Звънецът би, а звука му се разнесе из цялото училище. В повечето случаи си бе просто един обикновен звън, но за всички поситители на сградата на знанието беше любим. Защо? Защото туко-що обяви края на последния учебен час за тази седмица. Вратите на стаите започнаха да се отварят една по една, коридорите се изпълваха с тийнейджъри превъзбудени относно факта че Хелоуин е именно утре. Момичетата се кискаха помежду си обсъждайки костюмите си. Момчетата залагаха кой колко мацки ще забие или кой ще се напие най-брутално.

Саске правеше всичко възможно за да игнорира всички и всичко. Отвори шкафчето си и извади раницата, хвърляйки я на гръб. Всичко се състоеше от бързи и насечени движения – пропити от досада.

Навирайки ръка вътре за да опипа да не би да има нещо забравено, момчето трясна ламаринената вратичка. Тогава нещо в главата му щракна.

Бързо намествайки комбинацията, момчето премахна фалшивата стена и очите му се спряха на пакетче трева и хапове. Тялото му всякаш замръзна.

Няколко дена бяха минали откакто не бе взимал нищо. А и Нещото не се обаждаше. Все още. Ами ако реши да почука? Какво ще прави тогава, след като няма абсолютно нищо в стаята си. По-добре да се подсигури. Обвивайки дълги пръсти около бутилчицата, момчето се спря. Ами ако се изкуши? Нямаше никакво „ами”. Беше сигурен че ще се изкуши.

Беше чист от има/няма два дена. Изключително незначително време, но все пак. Странното бе че и дори не се бе сещал за тях цял ден.

Саске поклати глава и ги извади от шкафчето. Очите му бяха вперени в надписа. По-добре да бъде подсигурен.

- Какво-о-о-о правиш Саске? – изпя сладко гласче в ухото му.

Момчето се стресна и за малко да изпусне бутилчицата. Обръщайки се назад, погледа му намериха розова глава и зелени очи – вече до болка познати. Без да мисли, Сасле навря хаповете в шкафчето и тръшна жълтата вратичка.

- Нищо. – измърмори и тръгна към изхода.

Бавните му тежки стъпки бяха придужени от бързи и леки.

Защо го направи? Защо ги върна обратно?

- Утре ме чакай в пет на последната спирка, окей? Няма да ти позволя да си се натряскаш някъде.

Саске я погледна странно.

- Просто ми изглеждаш от онзи тип хора, нали знаеш?

- Хн.

Навън беше тъмно и студено. Огромни облаци закриваха луната и единствения доставчик на светлина бяха жалките улични лампи. Сакура реши да наруши тишината.

- Саске, трябва да направим проекта.

- Проект? – попита чернокосия, поглеждайки я от ъгълчето на очите си.

- А, вярно ти спеше. Имаме проект по Астрономия за понеделник.

Саске изпусна рязко въздуха през носа си.

- Хайде де! Оценката ми зависи от теб! Злия даскал ме е заключил в кула и постави минионите си да ме пазят! А ти си моя рицар и трябва да ме спасиш заедно с доблестия си жребец! Моля тее!

Черноокото момче не успя да сдържи усмивката си. Повдигайки вежда я погледна. Очите им се срещнаха и Сакура бързо отмести поглед към земята.

- Добре де, гледах Шрек снощи. – промърмори с нацупена финзиономия, очи все още забити в плочките.

Саске поклати глава.

- Както и да е. Та, в събота сме заети, какво ще кажеш за неделя?

Нямаше никакви планове за неделя. Същност той никога няма нещо начертано, освен ако не е принуден. Затова просто повдигна рамене.

- Става ли у вас?

У тях? Просто виждаше как майка му ще го обсипе с въпроси и ще се държи като люблива майка. Шибан проект.

- Вкъщи дори стените не са боядисани още и ... не става. – измърмори прескачайки насъбрала се кал.

- Все тая. Чакай ме пред даскало към два.

Две ръце бързо се увиха край кръстта му. Поглеждайки надолу можеше да види само едно розово петно.

- Благодаря! – извика момичето все още заровило глава в анурака му.

Саске не знаеше как да реагира. Беше спонтанно и без особена причина. Преди мозъка му да може да реагира, Сакура вече го бе пуснала.

Минувачите им хвърляха по няколко странни погледа както и някои от учениците в същата посока. Но момчето не ги отразяваше, вниманието му бе привлечено от огромната усмивка изписана на лицето й. Блестеше дори и в тъмното. Наистина изглеждаше благодарна. Беше някакси странно самия той да предизвика такава реакция. Все пак Саске не струваше. Беше пропаднал егоистичен задник с неясни представи. Момче, което не знае какво иска и винаги намира начин да влоши нещата. Самата му аура раждаше негативни емоции, които отблъскваха хората.

А сега едно момиче, негова пълна противоположност, вървеше до него с огромна благодарна усмивка, усмивка която той самия беше породил.

Вече седейки на пейката тишината продължаваше. Сакура никога не мълчеше.

Саске я погледна, обръщайки напълно глава. Беше прегърнала коленете си, дъха й излизащ през разтроворените й устни бързо и непериодично. Толкова мъничка, помисли си Саске.

Розовокосата изглеждаше толкова малка и безпомощна. Момчето се чудеше как така живота все още не е успял да я погълне. Да прекърши жизнените усмивки, да премахне блясъка от очите , да изтръгне наивността. За секунди картината мина през ума му и Саске потрепери. Не искаше това да се случва, макар и да знаеше че е неизбежно. Единственото, което можеше да направи, е да се опита да го забави. Заслужаваше си труда да спаси усмивката й.

Напълно поглъщайки образа й, Саске забеляза липсата на яке. Нищо чудно че цялата трепереше от студ.

Шумът на минаващите коли бе заглушен от по-голяма машина – автобусът, който му вършеше работа.

Сакура вдигна поглед за да види как Саске се изправя.

Момчето с едно бързо движение свали раницата си и съблече анурака си, оставайки само по черна тениска. Студът нежно облиза тялото му, но момчето не обърна внимание.

Черните му очи срещнаха зелени изпълнение с златни късчета. Завивайки я с дрехата си, момичето можеше само учудено да го гледа. Анурака му беше смешно голям за нея, като цяло одеяло я прикри цялата.

Саске седна отново до нея само за да види как автобуса му затваря врати и бавно отпрашва накъде по пътя.

- Какво правиш Саске? Ще замръзнеш така! – извика момичето до него.

- Хн. Какво стана с якето ти?

Саске замръзваше, но нещо някъде заложено в гените му казваше да не го признава дори е да е животозастрашаваща ситуация.

Розовата глава се обви в черната дреха и пое дълбоко дъх. Миришеше като Саске.

- Откраднаха ми го. – прошепна.

Момчето я погледна със скръстени вежди.

Сакура се засмя леко, поклащайки глава.

- Нищо ми няма, спокойно. Просто ми го грабнаха снощи.

- Хн.

Кой нещастник би отмъкнал якето й? Все едно да вземеш близалката на едно бебе.

Отново настъпи тишина, само колите които минаваха я нарушаваха.

Черноокото момче се опитваше да преодврати тракането на зъбите. Тогава една мисъл изскочи.

- Какво правеше сутринта с онази?

Сакура го погледна и очите й се оголимиха като разбра за какво говори.

- Ино?

Саске повдигна вежда.

- Ох, ами ...

Шумът на отварящи се врати прекъсна гласа й. Момичето се изправи бързо, грабвайки пощальонската си чанта. Прегърна Саске и прошепна едно изречение в ухоро му. Постави дрехата и се затича към автобуса. Щом влезе вътре вратите се затвориха. Саске видя как Сакура му помаха с огормната си усмивка.

Автобуса бавно потегли по пътя и момчето държеше погледа си зад него, докато машината не се изгуби след завоя.

Черния му анурак седеше смачкан в ръце топлината от прегръдката все още ненапуснала тялото му. В ума му се повтаряше гласа й, думите й.

„Не си този, който казват че си.”