Глава 3UnbreakMeNow

Психо-активни медикаменти Други названия: Дизел, котки, наяждане, хапове, Валиум, Диазепам, Кодеин, Лексотан, Лидол, Паркизан.Произход: Синтетични медикаменти, разработени за лечение на тревожност, депресия, безсъние или като мускулни релаксанти.Начин на приемане: Поглъщат се като таблетки и капсули.Пряко въздействие: Имат успокояващ, релаксиращ ефект.Рискове: При използване по лекарско предписание те носят малки рискове от проява на странични ефекти като сънливост, отпадналост. Големите дози действат приспивателно. Реакциите са забавени, което създава опасност при шофиране и работа с машини. Инжектирането на стрити таблетки или съдържанието на капсули е много опасно. Може да увреди вените и да доведе до гангрена. Смесването на медикаментите с алкохол или хероин може да предизвика свръхдоза и да завърши с кома или смърт.Преки физиологични и психични ефекти: - Намалява напрежението и тревожността.- Създава чувство за спокойствие и релаксация.Продължителната употреба води до: Формирането на зависимост. Употребяващият се нуждае от все по-големи дози. Рязкото прекъсване може да предизвика :- Тревожност и пристъпи на паника.- Безпокойство, главоболие и гадене, припадъци и конвулсии.Знаете ли, че...Тези медикаменти би трябвало да се използват само за кратък период от време. Пристрастяването води до неспособност за справяне в нормални ежедневни ситуации.


Глава Трета - UnbreakMeNow


Бях буден макар и да опитвах да се самоизлъжа че всъщност спя. Беше сутрин и скоро се очакваше алармата да ме събуди. Само дето аз вече бях буден ... и болен. И в двата смисъла. В гърлото ми се бе образувала голяма буца, очите пареха, устните бяха сухи и носа ми течеше.Даваха местните новини по телевизията, обичайната репотерка държейки микрофона, бръщолевеше някакви незначителни неща за умрял бездомник. Очакваше се изражението й да бъде поне малко състрадателно, но всъщност бе обратното – най-вероятно добра новина в личния й живот. Усмивхаше се – от онези усмивки, които не изразяват нищо. Как може да се усмихва докато говори за смърт? Кафевите й очи блестяха и малки бръчици се покрадваха около тях.Темата за бездомника вече бе захвърлена. Най-вероятно всички ще го забравят до час/два. За какво им е, да помнят нещастието на някой, като си имат свои тревоги. „Някой си нещастник умрял, голяма работа” или „ Сам си е виновен, сам си е избрал пътя” – това ще кажат повечето и ще го изтрият от паметта си както се трие стъкло с дъх. „Сам си е избрал пътя. Всичко започва още от училище, не е учил, не е завършил – няма образование, без образование няма и работа. Няма и пари с които да живее.” Може би след време аз ще бъда този бездомник, забравен от всички, напълно сам живеейки по улиците. И след известно време ще умра. Ще намерят тялото ми дни/седмици по-късно. И на никой няма да му пука.Това ли исках за себе си? Исках ли нещо повече? Да умра от студ и недохранване или от старост. В катастрофа, нещастен случай? Не знаех. Изправих се и излязох на терасата, за да разкарам глупостите от главата си. Време бе бездомника да бъде забравен.Гъста мъгла се бе спуснала върху града. Видимостта бе минимална – не можех да различа къщите отсреща, бяха като големи размазани сиви петна, които почти се сливаха с сивкавата мъглявина. Тишината бе единствено нарушена от теливизора в стаята ми – прогнозата за времето.- Очаква се облачно време за през следващата седмица придружавано от краткотрайни валежи. Максималните температури ще са около 16 градуса. Типично за сезона. Носа ми се подразни и кихнах. Краката ми замръзваха, заради ледените плочки. Главата ми тежеше и при всяко движение наболяваше, а ужасното напрежение нарастваше. Усещах как почваше да ми става все по-лошо. Чистия въздух изобщо не помогна.Влязох обратно в стаята и погледнах шибаната аларма. Колко време остава докато трябва да се събудя? Минах мързеливо през леглото за да стигна нощното шкафче. Трбява да съм буден от петнайсет минути, защо проклетото нещо не е извъняло? Хвърлих го на земята и с едно туп си зарових главата във възглавницата. Осъзнах защо. Беше Събота и температурата ми се покачвеше.Слязох долу в кухнята за да потърся антибиотик или каквото и да е. По стълбите за малко да падна, чувството ми за равновесие и дистанция на нещата всякаш бе затъпена. Докато стигна шкафа с лекарствата се подпирах по стените. Добре че брат ми все още спеше или може би да не се е върнал от общежитието. Важното беше че го нямаше и че няма да ме види в такова състояние.Беше нещо като традиция да си идва в края на месеца за няколко дена, просто за да покаже колко успешно се справя и колко нови предложения за работа е получил. Как е един от най-добрите. На свое място родителите ми ще се усмихват и ще споделят колко се гордеят със сина си. После ще се изпише разочарование на лицата им за провала на другия, аз аз ще се усмихна, докато вътре нещо крещи.Протегнах се и взех цял блистер ремантадин, кутийка с аспирин и тантумверде за гърло. Обърнах се и очите ми паднаха на хладилника. Така или иначе съм в кухнята. Отворих го, меката студенина погали лицето ми и целия потръпнах – беше приятно, и започнах да оглеждам пластмасовите рафтове. Качих се в стаята си. Знаех че някой се бе събудил, защото душа в една от баните бе пуснат. Заключих зад себе си и хвърлих лекарствата на килима заедно с кутията сок, чипса и бисквитите. Тъкмо когато щях да се сгромолясам до тях, вниманието ми бе уловено от странния звук, който дойде от компютъра ми. Седнах на стола, забравяйки за вкусотиите на пода. Ново съобщение от Bitter_Honey:[07:03]Мога да ти помогна, HollowReflection.Какво по дяволите е това? Потърках слепоочията си за да се опитам да си спомня кой е „Bitter_Honey”, но колкото и да рових из паметта си беше напразно. Реших да не отговарям и да игнорирам, който и да беше това. Мръднах мишката, но точно тогава тонколоните изпискаха.Ново съобщение от Bitter_Honey:[07:05]Знам че го прочете и знам че смяташ да ме игнорираш. Но също така и знам че имаш нужда от помощ и че аз мога да ти я предоставя. Самия ти знаеш че ти трябва, иначе нямаше да се регистриrаш в форума UnbreakMeNow. Ти имаш нужда от помощ.Бях сигурен че не съм влизал в такъв форум, но в същия момент ми звучеше познато и някакси далечно.Помощ? Никой не може да ми помогне, не ми е и притрябвало.Станах като изключих компа, грабнах дистанционното и седнах на килима. Главата ми бе пълна с каша, която се люлееше наляво и надясно. Взех едно хапче Ремантадин и го глътнах заедно със сок, колкото и гърлото ми да протестираше. После взех и две хапчета аспирин. Започнах да търся нещо да гледам. Някой безмислен филм или научно предаване. Скачах от сапунка на сапунка, от новини на музикални програми до тъпи токшоута и телефонни игри, докато ядох чипс, макар и да изгаряше езика ми. Цялата ми устна кухина бе в афти и рани, а солта изобщо не облекчаваше нещата. Но пък беше вкусно. Най-накрая се спрях на Дискавъри.Деня ми премина в гледане на телевизия, храна, музика и много носни кърпички. Случаваше се да заспя и да сънувам обикновени кошмари, които не си правех труда да помня. Гълтах и смучех хапчета, като гледах да не се предозирам. Майка ми минаваше от време на време да ме пита как съм и не исках да ме намери припаднал на земята. Това щеше да доведе до болница и изследвания. И оттам картинката става грозна.Вечерта отказах да сляза на вечеря, по прости причини. Озовах се пред компа, проверявайки за нови съобщения. Имах две – информация за следващия купон и напомняща бележка за Хелоуин. Честно казано, очаквах Bitter_Honey да ми е писал. Прочетох наново съобщенията. Без да мисля отворих гугъл и написах UnbreakMeNow. Ударих ентър. Излязоха главно малоумни песни и тескотве. Щях да се откажа, но уморените ми очи хванаха нещо различно. Отоврих страницата и попаднах на форума, който търсех. Скин-а беше познат, а това което ме учуди бе че автоматично бях логнат. Разгледах темите. Главно бяха анонимни признания от всякакъв сорт като „режа се”, „обичам го” , „грозна съм”, „дебела съм”, а най-често срещаните „друсам се” и „не мога да спра”. Не е възможно доброволно да съм се регнал тук или изобщо да търся нещо подобно. Нещо в главата ми прошепна „не и докато съм трезвен”. Въздъхнах доволно, когато разбрах че не съм писал тема. Бутнах мишката до „изтрий акаунта”. Чаках пръстта си да кликне, но той не го направи. Не се подченяваше на импулсите от мозъка ми или може би просто нямаше такива. Не помръдвах, очите ми залепени в екрана. Всякаш чаках някой да изкочи оттам. Какво по дяволите правя? Това не съм аз, не съм някакъв нещастник, който иска чужда помощ. Ако исках сам щях да се справя. Въпроса е там че не исках. Но тогава защо не можех да настисна шибаното копче? Защо не игнорирах съобщенията?С едно бързо движение изключих машината от контакта и захвърлих кабела. Издразних се. За първи път от доста време бях гневен на себе си.Поклатих глава, сплитайки пръсти в косата си. Беше тъпата настинка. Тъпата настинка заедно с температурата. Повтарях си го няколкократно, като ненормалник. Осъзнах какви глупости върша. Гнева ме изгаряше и знаех, че търябва да се успокоя преди да извърша някоя глупост. Влязох в банята си и извадих хаповете. Ръцете ми трепереха, зъбите скърцаха безмилостно. Глътнах ги и забучих глава в мивката, пускайки чешмата. Гърлото ми изпищя и се задавих. Изведнъж се почувствах много тежък. Подпрях се на студената повърхност на мивката и се погледнах в огледалото. Изглеждах ужасно, отвращаващо. Не исках да се гледам, затова затворих очи. Седях така, напълно изгубвайки представа за времето.Шума от течащата вода бе единственото нещо, което чувах – еднотипно и някакси успокояващо. Студения мрамор и под, които докосваха кожата ми, имаха същото въздействие. Усетих как се залюлявам и седнах тромаво и тежко на пода. Даже се излегнах, допирайки лице на студените плочки. Хладнината бе толкова приятна.На другия ден се събудих в банята, умирайки от глад и схващане на мускулите. Не можех да повярвам че се бях така тотално осрал с хаповете. Взех тубичката и излязох на терасата. Хладния вятър ме приветства заедно с дебелата мъгла. Отново беше влажно. Взех стъпка назад и със всичка сила хвърлих шишенцето. Първата грешка, което направих бе да видя къде точно падат.Настинката бе изчезнала като бе оставила леки следи като течащия нос. Цял ден правех абсолютно нищо. Гледах да не мисля много и като по чудо пробвах да си напиша домашните. Тогава се сетих че не съм ги записал и се отказах от идеята. Тогава дойде време за вечеря. Колкото и да не исках слязох. Явно бях предположил правилно – брат ми се бе върнал.Баща ми седеше както винаги на главното място на масата. Не говореше много и имаше строга финзиономия. Майка се смееше, докато сервираше любимата храна на Итачи.Седях и ядох. Не се включвах в разговорите ала и не умирах от желание. Всеки път щом, някой отбелязваше хилядите неща които първия син е постигнал, се чувствах все едно някой ми бърка не знам къде.- Саске, много си мълчелив. Разкажи ми, как върви училище?Вдигнах поглед от чинията си. На лицето на брат ми се изпитваше самодоволна усмивка. Още един негов шанс да докаже колко е по-добър от мен. Реших да го игнорирам и продължих да ям. Усещах погледа на майка върху мен. Единствения звук бе скърцането на вилици по чиниите. Баща ми бе този, който да наруши тишината.- Отговори на брат си, Саске.Игнорирах и него. Храната в чинията ми свърши и станах от масата. - Седни веднага!Говореше ми всякаш съм куче. Би трябвало да е разбрал до сега че не съм. Тръгнах към стаята си, гласа на баща ми зад мен. Тогава чух Итачи да казва спокойно: Остави го, татко. Това е от годините.Поклатих глава и започнах да се изкачвам по стълбите. Исках да си ударя главата някъде или да падна по стълбите, само и само за да не се върна там долу и да не пречиня нечия смърт.Влязох в стаята си и заключих, както винаги. Започнах да дишам дълбоко за да се успокоя. Исках нещо. Нещо силно, кето да ме оттърве от чувствата, които бълбукаха под ребрата ми. Влязох в банята и отворих шкафчето. Преспивателните бяха свършили, а хаповете бяха някъде навънка в тъмното. Щях да се побъркам.Прерових раницата си, но беше празна. Бях профучал всичко, което имах. Чух ръмжене. Усетих как нещо се мърда. То се събуди. Събуди се. Събуди се!Започнах да се паникьосвам, да треперя. Не знаех какво да правя! Прерових нощното шкафче. Студения метал го нямаше. Търсих го по земята като обезумял, влачейки длани по килима, молейки се да го намеря.То започна да се мята и без усилия счупи клетката. Трябваше да взема хаповете. Полу-пропълзях до врата, опитах се да изляза, но беше заключено. Оптах се да отключа на бравата ми отбягваше.Дишането ми се ускори.Седнах на компютъра, пръстите едва успявайки да натискат клавишите както трябва.Силна болка прониза тялото ми и паднах от стола. Започваше се, а аз не можех да го спра.Ново съобщение от Bitter_Honey:В отговор на:От HollowReflection:[21:37]Има нещо в мен, което не мога да контролирам.[21:39]Утре ще те открия. Ще се научиш да го контролираш и после ще изчезне. Обещавам.