Глава 2Нещото

- Имам отличен татко! Виж!
- А, другите?
- Те също, татко.
- Не ми губи времето с глупостите си.

Глава Втора – Нещото

Дъждовните капки продължаваха да се удрят в стъклото на прозореца и да се стичат по повърхността му. Силният вятър разтърсваше дърветата чак до корените, като безмилостно отделяше недоизсъхналите листа от мокрите черни клони. Леки гръмове, идващи някъде от далечината, бяха единствения шум с този на дъжда и вентилатора, които се долавяха в кабинета. Макстонъс седеше подпрян на плота от абаносовото бюро, като бе скръстил ръце и присивл устни, всякаш бе потънал дълбоко в мисли.

- Чух че Рой Мичигън е пострадал днес при тренировка. – кафевите му очи се вдигнаха от паркета и се вкопчиха в моите – Да знаеш нещо по въпроса?
- Не.

Гласа ми не трепна, а очите ми не прекъснаха очния контакт. Прозвуча лек гръм и тишината отново продължи. Не ми беше до губене на време, не и след като ме задържа след часовете и ме цепи главата цял ден. Исках просто да вляза в колата си и да се разкарам оттук.
Обърнах се към вратата посегнах към металната позлатена дръжка. Единственото, което ме спря от това да изляза бе гласа на Макстонъс.

- Брат ти се обади и каза да хванеш автобус.

Челюстта ми се стегна, зъбите изкърцаха. Усетих лека болка в дясната ръка, която държеше дръжката. Отвoрих рязко вратата и я тръшнах след себе си, без да поглеждам назад. Дишането ми се ускори, докато гнева чешеше нокти. Взел е колата ми. Отново. Главоболието се засили, докато ума ми продуцираше различни сцени в които перфектния ми брат умира.

Студен, изпълнен с капки вятър ме посрещна в мига в който отворих стъклените порти. Не усетих кога съм минал огромния коридор, вече бях излазъл от сградата. По улицата се стичаше цяла река, всичко бе мокро, мръсно и сиво. Температурата бе невероятно ниска и тялото ми потрепери от самата мисъл да се намокря, докато стигна счупената спирка.

Пъхнах ръце в джобовете си и напуснах стряхата. Вятъра щипеше лицето ми, комбинирано с ледения дъжд направо режеше. За минута вече бях вир вода с тракащи зъби. Досадните капки се стичаха от косата ми по лицето, за тях плата на анурака не бе преграда. Събралите се локви по тротоара вече не ме притесняваха толкова и без това кецовете ми бяха подгизнали , а калните мокри листа служеха като пързалка.

Когато стигнах спирката вече не усещах нищо. Студа бе вцепенил нервите ми. Седях до изтърканата тъмно синя табела, а дъжда падаше на торенти отгоре ми. Виждах струята въздух, която издишвах. Как капчиците безпощадно я пронизват. Не треперих, не усещах, но това не значеше че не чувствах. Гняв, омраза, нервност. Всичките ми емоции си бяха там. Исках да изчезна, да заспя и да не се събудя. Да стана на пепел и да се оставя на вятъра да ме разпръсне и където падне прашинка от мен, тя да трови.
Нещо се промени и отворих изморените си очи. Топлия въздух, който издишвах, вече не бе разсейван от капките. Горната част от пейзажа бе скрита от светло синя материя.
До мен седеше момиче – малко и крехко. Края на главата й едвам достигаше рамото ми. Косата й бе розова, кожата светла и чиста, а дрехите й крещяха от шареност – бебешко синьо,лилаво, розово, зелено. Люлееше се напред-назад на пети и пръсти, държейки с лявата си ръка чадъра по средата ни. Главата й се извъртя мигновенно . Очите - емералдово зелени, огромна усмивка се изписваше на лицето й, всякаш се познаваме и сме неразделни приятели. Заглушена мелодия се чуваше от зелените слушалки в ушите й.

Обърнах глава напред. Омраза. Намразих я в момента в който лъчезарността и невинноста й ме удариха като шамар в лицето. От веселата й усмивка, топлите й очи, положителната енергия до наивността. Мразя я.

Погледа ми машинално падна отново на нея. Тя все още се клатеше и усмихваше, все едно всичко е розово и красиво, всякаш всичките пумий на този свят не съществуваха, гледайки мръсната улица. Дъвчеше дъвка с отворена уста и сладкия й дъх се носеше по влажния въздух.
Отвръщаваше ме.
Светкавица озари небето и миг след това, пред нас спря четворката. Един от автобусите, които ми вършеха работа. Тръгнах, напускайки чадъра и момичето, без да поглеждам назад. Влязох вътре, вратите затваряйки се зад мен и се облегнах на едно от стъклата. Автобуса потегли и последното, което видях бе как момичето ми махна с огромна усмивка. Не отвърнах.

През целия път просто бях залепил чело на прозореца и гледах мръсотия и хора. В момента в който започнах да усещам топлината и сухотата на въздуха, трябваше да сляза. Дъжда отново ме погна, заедно със студа, а всичко около мен ми се стори още по-грозно и мъртво.
Стигнах къщата и си отключих. Веднага хвърлих кецовете на пода, разпръсквайки кал навсякъде. Минах през хола. Майка ми седеше на дивана и четеше едно от клюкарските си списания.

- Боже, целия си вир вода! Веднага ще ти донеса –
- Сам ще се оправя.

Качих се по стълбите, гласа на майка все още звучеше зад мен, и влязох в стаята си, заключвайки. Започнах да събличам мокрите тежки дрехи, докато не останах по бельо. Влязох в бянята и застанах пред мивката, над която бе закачено шкафче с огледало.

Уморени очи, бледа мокра кожа, посинели устни бяха първите неща които ме посрещнаха. Челото ми допря стъклената повърхност и отпуснах главата си на нея. Всичко ме болеше, все едно бях боксовата круша на кеч-маниак. Нещо вътре в мен напираше, опитваше се да излезе. Крещеше и блъскаше.

Веднага отворих шкафчето и извадих болкоуспокояващите, като глътнах две. Влязох в душкабината и пуснах горещата вода. Силната струя ме удари право в гърба и ми идеше да изляза, но после постепенно напрегнатите ми мускули се отпуснаха. Опрях длани на студените плочки и просто оставих водата да се стича по косата ми.
Стоях пред голямото огледало. Ребрата ми бяха отвратително синьо-зелени, както корема и бедрата. Наредили са ме по-здраво отколкото мислех. Простнах се на леглото, мекия дюшек хлътвайки от теглото ми.

Не ми се мърдаше, не ми се мислеше. И тогава Ада се завърна. Нещото в мен отново започна да набира сили, мяташе се, дращеше и раздираше. Беше под кожата ми, в очите ми. Стиснах зъби и се опитах да го спра, да го накарам да престане. Вече дишах с отворена уста, гръдта ми се повдигаше и спадаше бързо и неравномерно. Мускулите ми трепваха, гърлото ме изгаряше.

Паднах на килима, превивайки се не от болка. Не това не беше болка, беше нещо друго, което не разбирах. Забучих лицето си в грапавите износени нишки и не успях да сдържа вика, който бях държал под ключ. Не можех повече да издържа. Не можех.

Треперещата ми ръка отвори чекмеджето на нощното шкафче, пръстите ми докопаха студения метал. Трябваше да го накарам да спре на всяка цена. Положих студенината на пръстите на противоположната ръка и дръпнах. Не усетих нищо. Започнах да режа тънки повърхностни ивици. Една след друга, една след друга, една след друга. Болката бе като райска напитка. Продължавах да режа като преминах на дланта си и усетих как нещото започна да се укротява. Сладка болка. Усмихнах се.

Тялото ми се отпусна, отново можех да дишам и виждам. Лежах така на тъмно синия килим с омаяна усмивка, а времето просто нямаше значение. Носех се по въздуха. Безтегловност и безгрижие.

Погледнах дланта и пръстите си. Малки струйчици кръв се стичаха от многобройните разрези, като на места се съединяваха и потичаха надолу по опакито на китката. Взех захвърлената хавлия, която ползвах да се изсуша и я увих край ръката си.

Върнах се обратно на леглото чувствайки се леко замаян и отпуснат. Реших да се оставя на нежното почукване на капките по прозореца, преди да сляза долу за вечеря.