Глава 4, Завръщането на Саске

Глава 4, Завръщането на Саске

Глава 4

Санаке се разхождаше по улиците на Коноха. Денят бе мрачен, както и настроението й. То всъщност рядко бе О.К., но сега нещо бе по-различно... Тя отиваше в болницата...
Хората, покрай които минаваше, щом я видеха, се криеха по къщите. След изколването на онези нинджи от момичето, всички се страхуваха за живота си. Децата весело крещяха и се опитваха да се изтръгнат от ръцете на майките си, за да видят тази кака. Докато жените с плач ги разубеждаваха да не го правят...
Дъждът се засили. Капките станаха по-големи, по-едри, по-тежки. Падайки върху тялото на Санаке те я дразнеха до краен предел и ако идеята да разсечеш капка на две не бе абсурдна, то тя да я беше осъществила отдавна.
Момичето ядно си накачули качулката на суитчъра върху косата и вкара ръце в джобовете си. Беше тихо... Не защото валеше дъжд, също така не бе и късно; Страхът на жителите от тази тяхна съселянка бе причината и тя само с пренебрежение заглеждаше светналите прозорчета. До пердето винаги имаше дежурна сянка на човек, който да съобщи когато е отминала. Маратонките й цопваха в мини локвичките по асфалта... Един микробус и помогна да се изцапа допълнително като премина на няколко крачки от нея и я заля цялата с кална вода.
Санаке обаче не обръщаше внимание на дребните детайли. Тя само оглеждаше светлите прозорчета и скритите хора и си мислеше:
- "Колко сa ограничени... Тръгнала съм да убивам безполезните им тела... Човеците понякога могат да бъдат доста странни."
Тя прекрати мисълта си, защото стигна болницата. Сви ръката си в юмрук, пое дълбоко въздух и влезе. Насочи се към кабинетът на един от докторите и след като влезе, тя го погледна и попита:
- Как е? - гласът й бе безчувствен.
- Хм. Как мислиш? - отговори й лекаря, с леко доловима ирония.
- Разбирам. - кимна Санаке и понечи да си тръгне.
- Чакай! Трябва да поговорим за нещо... - тя се обърна и му направи знак да продължи. - Ти... Ти сериозно ли си мислиш, че ще се събуди??
- Разбира се. Татко е боец. - отговори тя отново с лишен от всякаква емоция глас.
- За Бога! - разкрещя се лекарят. - Реагирай малко повече като човек! Извиках те защото трябва да обсъдим премахването на системите на баща ти... Изминаха 12 години, ЗА БОГА, 12 години клинична смърт, няма начин да се събуди!! - той бе толкова ядосан, че стисна здраво с ръката си бюрото и започна да дращи с нокти по дървесината. Издаде се специфичният скърцащ звук от това му деяние.
Санаке надигна вежда, изтупа някаква прашинка от блузката й и хладно отсече:
- Не разрешавам да ги премахвате. Без моето съгласие не можете да го направите. Ако пари е това, което искате, да бяхте казали така. Имам достатъчно.
Докторът се вгледа в нея и много, много навътре прочете печал... Печал, която тя не изтъкваше, всичко се криеше под тази нейна броня от хладнокръвие.
Лекарят стана от стола си, подреди някои папки и каза:
- Добре, мисля, че мога да го отложа още малко... Но скоро време трябва да купим нова техника... Тази е вече много стара.
- Не се безпокойте, аз ще поема разходите. - каза Санаке и тръгна към отделението за болнични стаи...
Лекарят се учуди на това нейно действие и буквално я спря с поглед, когато се обръщаше.
- Отиваш да го посетиш? - предположи той, вече знаещ отговора.
- Да. - отвърна момичето и затвори вратата. Докторът бе изненадан... "Безмилостната" Санаке, тази, която не проявява емоции и е безразлична към всеки и всичко, сега отиваше за пръв път при баща си от няколко години насам. Може би мисълта, че може да загуби всякакъв шанс да си го върне, премахвайки системите, които крепяха живота му бе причината за това.
Тя вървеше бавно, между всяка една нейна стъпка имаше поне секунда време. Когато доближи стаята, сърцето й забърза ритъма си. Тя натисна дръжката на вратата и влезе безшумно... Погледна към Какаши и забеляза разликата от преди 6 години, когато за последно бе тук. Косата на баща й бе придобила изцяло сив цвят, а около очите и устата му се забелязваха леки бръчки. Той остаряваше.
Санаке седна на едно столче и извади от раницата си няколко книги от сорта на "Icha Icha Paradise", които постави на масичката до него. Тя вече бе отрупана от много такива, посипани с прах, чакащи той да се събуди и да ги прочете. След като отново погледна изтормозеното му лице, и след като се вслуша в апарата, който бипкаше според това как бие сърцето му, тя се изправи и отиде до прозореца. Сложи ръце на кръста си и гледайки небето, тя започна да говори съвсем спокойно:
- Извинявай, че не идвах толкова много време. Бях твърде заета да тренирам, за да усъвършенствам шарингана си... Отначало болеше... Окото ми постоянно кървеше, чувствах се безпомощна. След много усилия обаче го усъвършенствах и сега цел номер едно ми е да развия и Мангекю. Също така... избих не малко хора, разбира се, все лоши такива - първоначалната ми цел бе само да копирам някоя друга техника и само да ги понабия, но... Когато падаха безпомощни на земята, нещо се обаждаше в мен. Някакъв глас, казвайки ми да ги убия. Докато се усетя, размахвах катаната си и ги посичах... До толкова свикнах с това, че не ми прави впечатление вече. - тя се премести от предното си местонахождение и отиде отново до леглото. Сложи едно цвете във вазичката, която бе леко затрупана от книгите и продължи. - А, да... Преминах академията. Нарочно бягах от всеки един изпит. Исках когато стана генин да съм по-силна от всякога, а не някое хилаво хлапе със само едно джутсу. След малко отивам на срещата със сенсея си. Дано съотборниците ми не ми правят проблеми. Защото в противен случай, това ще доведе до тяхната гибел... причинена от моята катана. - тя го погледна в лицето, но малко виждаше от него. Кислородната маска закриваше много детайли. Целуна го по челото и прошепна. - Моля те, събуди се. Нуждая се от теб. Колкото и да не ми личи... - в окото й се заформи сълза. Разбирайки това, тя яростно потърка лицето си с ръкава на суитчъра си и изръмжа. - Какво беше това... Сълза? ХА! Извинявай, татко, не исках да правя впечатление на безсилна... - тя погледна затворените му очи и се изсмя на собствената си ирония. - Какво правя, говоря на човек в клинична смърт... - казвайки тези думи, тя се отправи към вратата и излезе. Още една сълза се търкулна по лицето й, но този път тя не я избърса. Продължи пътя си, все още усещайки солената течност, слизаща вече към устните й. - Какво пък, една сълза... То тва е от радост. - науми си тя и пое към тренировъчната площадка.

- Шогииииии! - ядосваше се Датте и го побутваше грубо по рамото. - Ще закъснеем за срещата със сенсей, хайде да тръгваме най-сетне!
- Пффф... - изпъшка момчето и го погледна. - Прекалено си примерен. Радвай се на живота, сега ти се е паднало! - ухили се той и отново намести очите си на отворите на бинокъла. Той оглеждаше жените, които се къпеха в една рекичка и се хилеше.
- Голям си перверзник. - нацупи се приятелят му и сърдито скръсти ръце. - Знаеш колко е важно това за мен! Помисли веднъж за някой друг освен себе си!
- Пффф... Стига де. Да ме накараш да се почувствам виновен ли искаш? Няма да се получи.
- Знаеш ли, доста си гаден като за човек останал сирак на 4 годишна възраст. - смигна му Датте. Шоги застина на място, махна бинокъла от очите си и изръмжа.
- Виж кво, опитвам се максимално да забравя за това, ок? Ако това моето е гадно отношение, то онова на оная нашата бивша съученичка с големите цици е отврат.
- За кого говориш?? - учуди се приятелят му и се ококори.
Шоги почна да умува като паралелно с това правеше смешната мимика "потъркване на брадичката". Най-накрая каза:
- Абе дето избила много нинджи пред портата. Не може да не я знаеш, има ей такиваааа. - той намести ръцете си на огромно разстояние от гърдите си, в опита си да покаже колко са големи.
- Ама разбира се, името не й знаеш, но сигурно размера на сутиена няма да го сбъркаш. - иронично го затапи Датте и го вдигна от земята в знак да тръгват. - Хайде, после пак ще гледаме... Да отиваме при сенсей най-сетне.
- Пффф... Голям си задръстеняк. - намръщи се Шоги, прибра бинокъла в раницата си и го последва.

Тренировъчната площадка се намираше в покрайнините на Коноха, близо до скалните образувания, които бяха с формата на лицата на Хокагетата. Вече бе следобяд, малко оставаше да се свечери, а генините още не бяха дошли. Тишината обграждаше Киба и той имаше чувството, че ще откачи. Само вятърът леко свистеше в ушите му, ама тва не бе особено приятен шум.
Храсталаците близо до обекта се размърдаха и зашумяха. Оттам излязоха Датте и Шоги, с няколко забити бодилчета по краката си.
- Казах ти да не минаваме оттук! - смъмри го Узумаки наследникът.
Приятелят му само каза "пффф", дкато премахваше бодливите части от растения от крака си. Забеляза новият си сенсей, и реши примерно да го поздрави:
- Здравейте, ъъъ... Както там се казвате тире сенсей! - ухили се той и се почеса зад главата. Киба само го гледаше тъпо, все още опитвайки се да разбере смешното в това му изказване.
Датте избута аверчето си и се представи:
- Сенсей, аз съм Узумаки Датте, обещавам да изпълнявам каквото ми кажете, стига да ме направите силен нинджа и баща ми пак да ми говори!
Шоги само го гледаше, а веждата му трептеше. Доближи се до ухото му и прошепна:
- Датте, не знаех, че си такъв... - той прекъсна за малко, огледа се и изкрещя, като все още бе близо до ухото му. - ПОДМАЗВАЧ!
Момчето се хвана за ушите и изскимтя, после хвана доведеният си брат за яката и почна да го ругае с цветисти думи. Киба само гледаше безучастно и си мислеше, че всъщност тишината е била добра идея...

Санаке наближаваше площадката и чу ругатните. Разклати глава и се помоли на Бог да не я изкарат от нерви. Когато се приближи, и вече ги видя колко са разпалени и двамата, тя се хвана за главата и се примири със съдбата си - някой ден... щеше да ги убие.
Киба я забеляза, приближи се до нея и каза:
- Ще те помоля да се въздържаш покрай тях, понеже знам, че лесно избухваш... - Инузука прекъсна за малко речта си, защото пред очите му хвръкна обувка. Май беше тази на Датте. Киба премигна, въздъхна и добави. - Ако имаш проблеми с тях, кажи на мен, аз ще се погрижа. А сега седни тук, ще ги разтърва и тогава всеки ще се представи индивидуално. ^^
Санаке изпълни заръката му и седна на поляната. Остави катаната си на близко разстояние до тялото й, и свали качулката си. Понеже видя, че дълго време ще се борят, тя извади една книга от типа "Ича, ича" и се зачете.
Киба с мъки се опитваше да разтърве двете момчета. Най-накрая ги отдели един от друг и ги погледна строго. И Шоги, и Датте се гледаха бясно и въздишаха тежко, понеже не им бе останал въздух. Сенсеят им ги смъмри и после каза:
- Безобразие... Съотборничката ви вече пристигна, а вие дори не я забелязохте! Отидете да се запознаете де! - след тези думи, той пусна ръцете им. Датте изтупа дрехите си, понеже целите бяха в прах и се приближи до Санаке. Тя го игнорираше. Книгата й бе по-интересна явно. Най-накрая момчето избърбори нещо изпод носа си:
- Аз съм Узумаки Датте, леко несериозен, но много силен нинджа! - след това се потупа по гърдите.
Санаке прелисти страничката си и механично каза:
- Аха...
- Нищо не разбираш, авер, гледай сега как се прави! - ухили се Шоги и избута приятеля си. Погледна към лицето на момичето, но погледът му стоя малко време там.
- На ююююг... - изпелтечи той и се вгледа в деколтето на Санаке. Тя, без да обръща главата си хладно каза:
- Ако обичаш, мръдни тялото си от тука. Правиш ми сянка, не мога да чета. А, да. И спри да ми зяпаш циците, простак.
Момчето се засмя гръмогласно, и с цялото си нахалство взе книгата от ръцете на момичето и я захвърли на тревата. Санаке остана вцепенена, като ръцете й все още бяха в такова положение, сякаш държи книга. Тя сви пръстите си в юмрук и с още по-пронизващ глас каза:
- Направи нещо подобно отново, и не отговарям за живота ти.
Киба се хвана за главата. "Тези наистина са много проблемни. Всичките. И това ще е отбор. Ще работят в екип... Хахаххахаха, Омг."
Шоги настоятелно хвана ръката на Санаке и насила я изправи. Погледна я с черните си, бездънни очи и ухилено каза:
- Хайде да те видим.
Чашата преля. Тя бе бясна. Усука ръката си така че тя да е тази хванала неговата, погледна го злобно й изцеди през зъби:
- Сам си го пожела...
Съобщение

Фенфикът ти се струва познат? Да, защото сме го импортирали от форума! Ако е твое произведение, не се колебай да ни пишеш, за да го прикачим към твоя профил!

Глава

4

Моля запознайте се с „Общи условия, Лични данни и Бисквитки“ за да използвате този уебсайт.

Научете повече Разбрах
popping

Няма връзка с Интернет.

Моля, свържете се към мобилна мрежа, за да използвате портала.

Презареди ⤾