С цвят на череша

Животът е странно нещо. Винаги съм смятала така, но защо ли? Защо се мъча и какъв е смисъла от всичко? Много сложни въпроси, на които нямам отговор. В момента се чувствам много странно. Седя и мисля, но нищо не измислям. Усещам, че всичко, което съм направила няма смисъл. С една дума чувствам се безполезна, като едно петно, седящо и не правещо нищо. Иска ми се да заплача, но нямам сили. Ето това ли е истинското нещастие? Явно да.

Нормално е да се чувствам така, все пак много ми се насъбра напоследък. Обещавам да ви разкажа всичко най-подробно, но преди това трябва да се запознаем. Казвам се Нана и съм на 16. Живея заедно с майка си. Само двете сме от доста време. До колкото разбрах татко ни е напуснал, когато съм била на 5, но това не е кой знае колко важно. Ако трябва да се опиша с няколко думи, за да разберете по-добре каква личност съм, бих казала- спокойна, мила и наивна. Както разбирате съм доста лесна за манипулиране. От както се помня, хората ме използват за всичко. Никога не съм била добра в сприятеляването и не съм имала близки приятели. Винаги съм била момичето, което казва „да“ на всички. Не намирах това за странно, свикнах да бъда сама и с течение на времето спрях да обръщам внимание на повечето хора около мен- съученици, връстници, учители. Всички нямаха някакво значение за мен. Накратко светът ми беше чист. Бял. Не мислех за нищо. Нямах проблеми. Бях безгрижна. Дните ми минаваха леко и спокойно. Освен когато мама не беше вкъщи. Тогава се водеха войни. Тя не беше съгласна с мен, не ме разбираше. Опитваше се да промени света ми. Искаше да приличам на останалите, но уви бях различна. Но как няма да бъда? Майка ми много добре знаеше за проблемите ми, но просто ги игнорираше и продължаваше да се кара. Тя търсеше вината само в мен, без да разбере, че само с викове нещата няма да станат по-добре. Много ми приличаше на червено, огнена личност със силен характер. Ето това беше тя. Когато си науми нещо, никой не може да я спре. Това по принцип е добре, но понякога може да бъде доста неприятно.

Никога няма да забравя, как ме запозна с първата ми истинска приятелка. Спомням си го сякаш беше вчера. Зима е, навън е студено. Прозорците са заледени и дъхът ти се вижда когато издишаш. В такива моменти най-често съм вкъщи, пред телевизора, пиеща горещ шоколад, но тогава по някаква случайност бях навън. Не мога да се сетя за причината, но беше факт, че вървях по улиците без да си давам сметка колко е студено. Ръцете ми бяха станали червени и цялата треперех. По едно време ми стана тежко. Започнах да дишам трудно. При всяко вдишване, студеният въздух  ставаше все по-тежък. По едно време се замаях и реших да се обадя на мама. Тя разбира се, се скара малко, но ме извика в нейния офис, за да се стопля. Аз веднага тръгнах и когато стигнах, ме очакваше изненада. На бюрото до мама стоеше момиче, видимо на моята възраст. Не я бях виждала преди, но предположих, че не случайно е тук. И бях права. Мама я беше извикала, за да ни запознае. Момичето се казваше Мони и беше много сладка- нисичка, с големи очи и топчесто лице. Много красив човек. В този момент не знам какво се случи. В момента, в който ме погледна аз просто изключих- не казвах нищо и гледах в една точка. Тогава мама започна да ме представя. Чувствах се доста засрамено, че не можех да взема думата от нея и да се представя сама. Но за щастие Мони се оказа нашата нова съседка и имах възможността да говоря с нея колкото си време искам. Оттогава насам си станахме най-близките приятелки. Докато не дойде момента, когато всичко за миг се обърна на 180 градуса.