Глава 1, В гората на Самодивите
Глава 1Към Чудногор
Слънцето от рано се беше качило високо в небосвода. Сърцето
ми прескачаше лудо от вълнение. Станах, измих си очите, сплетох косата си на
две плитки и слязох в кухнята да закуся. Баба ми беше приготвила много мекици,
за да мога да взема със себе си после. Хапнах на бързо, завих мекичките в една
хартиена торбичка, обух си сандалите и излязох. Срещата ми с останалите беше в
8 и 30 на чешмата в края на селото. В нашето село имаше 3 чешми, а в района
около него още 4, може би за това Самодивите живееха именно в Чудногор.
Всички бяхме точни, повечето от нас почти не бяха спали тази
нощ. Медовина и Лукчо казаха, че през цялата нощ са обсъждали хиляди възможни
сценарии, бяха доста притеснени (Медовина и Лукчо са близнаци). Аз и Бързака
обаче като по – големи ги успокоихме и тръгнахме с бодра крачка към Шарена
ливада. Гората беше на около час път от ливадата. През повечето време говореше
Бързака, той много обичаше да говори и говореше толкова бързо, че на човек му
бе нужен тренинг за да го разбира.
-
След всички тези истории остава да се окаже, че Самодивите са някакви плашливи
феи и само да си загубим времето. – Мърмореше той.
-
Споко, Бързак, дори и да са просто такива факта,
че ще влезем в гората е вълнуващ, познаваш ли някой изобщо, който да е ходил
там. Нямаме никаква идея как изглежда, не случайно се казва Чудногор сигурна
съм в това. – Окуражих го аз.
Бързо стигнахме Шарена ливада, явно от вълнението ходехме по
– бързо от обикновено, започнахме да берем билки, все пак точно това е идеята
на Еньов ден, тогава билките имат най – силен ефект, пък после щяхме да поемем
към гората. По принцип винаги беряхме билки за не повече от час, а през
останалото време тичахме по поляната, гонехме пеперуди и играехме на ролеви
игри. Този път обаче напълнихме раниците си за 40 минути, после седнахме за
малко на тревата да се порадваме на слънцето и да пийнем малко вода.
-
Искам да ми обещаете да не се делим, когато
влезем в гората. – Помоли Медовина. Тя наистина беше притеснена, но аз я
прегърнах и й отговорих:
-
Разбира се, оставаме заедно.
Тя се усмихна, слънцето огряваше русата й коса, а очите й
сякаш бяха с цвят на мед. Не случайно я бяха кръстили Медовина, тя е най –
сладкото момиче на света.
Нарамихме раниците и тръгнахме от ливадата. Шарена ливада
беше отрупана с полски цветя и билки, слънчевите лъчи си играеха върху тях и
всичко около нас блестеше, пчелите жужаха и събираха прашец. Каквото и да се
случеше ние бяхме заедно, това ме накара да се усмихна.
Разбрахме, че наближаваме по шуменето на рекичката, която се
виеше през Чудногор. Пред гората имаше още една чешма и ние решихме да се
запасим, плана ни беше да се върнем преди да се мръкне, а всички знаем, че на
24 юни слънцето залязва късно.
Чудногор е невероятно красива, от селото ни се виждаше част
от нея и винаги се възхищавахме на разнообразието от дръвчета, но от близо, от
близо беше още по – прекрасна. В началото на гората ни посрещнаха високи брези,
слънчевите лъчи огряваха кичестите им корони, а белите им стебла светеха ту в
жълто, ту в бяло, а на места се сивееха. Постояхме известно време да се
полюбуваме на тази приказна картина, която природата беше изрисувала. Стиснахме
се за ръце и влязохме в гората. В началото тя беше по разредена и светлината
успяваше да пробие през дръвчетата, а ние ококорени се оглеждахме ту на ляво,
ту на дясно, ту на горе. Птичките радостно чуруликаха от върховете на
дръвчетата. Мислех си, как може толкова красиво място да е дом на така опасни
създания като Самодивите, започнах да мисля, че всички тези истории са
пресилени с цел да не се шляем по цял ден в гората, а вместо това да помагаме
на родителите си с каквото можем.
Повървяхме така известно време, а в гората започваше да
става все по – тъмно и по – тъмно. Медовина стискаше силно ръката ми, а Лукчо
започна неспокойно да се озърта, сякаш е чул нещо.
-
Какво има, Лукчо? – Попита го Бързака.
-
Някой ме вика. Чувам как някой шепне името ми в
далечината.
-
Не ставай смешен. – Засмя се Бързака, но
изведнъж и неговата усмивка започна да бледнее. – Знаеш ли май и аз чувам
шепот.
-
Момчета стига, плашите Медовина. – Скарах им се
аз, но когато се обърнах да ги погледна те вече не бяха там.
