Учейки те да обичаш!

Учейки те да обичаш!

Предложението му дойде като гръм от ясно небе. Никога през целия си живот, колкото и отчаяно влюбена да бях в Саске Учиха, не бях очаквала той да падне на колене с пръстен и да изрече заветните думи пред всичките ми приятели.

Глава 1
Предложението му дойде като гръм от ясно небе. Никога през целия си живот, колкото и отчаяно влюбена да бях в Саске Учиха, не бях очаквала той да падне на колене с пръстен и да изрече заветните думи пред всичките ми приятели. Помня, веднъж бях сънувала този момент, много отдавна, когато бях още дете, и в очите му имаше сълзи на радост, очакване и... любов. Искрена, силна, вечна любов, същата, която аз изпитвах към него. Но това беше сън, а реалността беше друга. Да, той падна на колене, извади красива кадифена кутийка, в която блестеше диамантен пръстен и всички наоколо ахнаха и застинаха в очакване на отговора ми, но очите му, те бяха празни. Нямаше я онази любов, онзи трепет, онзи блясък, но аз бях толкова развълнувана, толкова замаяна, че обърнах внимание на това чак след като беше вече твърде късно.
-Саске, аз наистина не очаквах да го направиш.-казах аз, очаквайки дълго и подробно обяснение в любов, описващо точния мотив на предложението му, но получих само мълчание.
-Просто казвах, че е толкова нетипично за теб...
-Хн.
Приближих се да го целуна, надявайки се, че действията му ще са по-топли, и когато устните ни се доближиха, аз го усетих-вкуса на новия си живот, студен, безчувствен, самотен и пълен с разбити мечти. Вече знаех точната причина за действията му и тя нямаше нищо общо с любовта. Той просто имаше нужда от жена до себе си, която да го подкрепя, с която да създаде семейство и която да остарее с него, а аз от всички момичета бях най-близка с него и на мен имаше най-голямо доверие. Нямаше любов, нямаше никакви чувства изобщо, просто така му беше удобно. Но аз естествено бях твърде влюбена, за да мисля за това, макар и да го осъзнавах, вярвах сляпо, че мога да го променя и да го науча да ме обича. О, Саске, не знаеш колко много значеше за мен, нямаш представа за това колко силно те обичах тогава и как исках да ти дам всичко, което мога!
-Съгласна ли си на 17 май?-попита ме той.
-Но това е толкова скоро?
-Мислех, че нямаш търпение...
-Да, прав си, така е. Съгласна съм.-реплика, която се научих да използвам твърде често в разговорите си с него, дори и когато не го мислех.-Заедно ли ще направим плановете?
-Оставям всичко в твои ръце.-аз се усмихнах на думите му и го прегърнах силно, мислейки само за това колко щастлив ще го направя и колко търпелива ще бъда с него.
***
Стоях там, пред огромното огледало, с най-красивата рокля на света, цялата обвита в тюл и дантела и умът ми беше на километри от имението, градината, пълна с рози и Саске. Спомнях си детството си, смъртта на родителите ми, първата ми и най-добра приятелка-Ино, как станах нинджа и запознанството ми с Какаши-сенсей и отбор 7, но тогава мисълта за Саске отново нахално се прокрадна измежду другите.
-Сакура, няма ли да закъснееш твърде много? Не карай Саске да те чака толкова... Ехо, Сакура!-Ино размахваше ръка пред лицето ми.-Тук ли си?
-Да, просто се бях замислила за момент.
-Добре, хайде да тръгваме към олтара.
След тези думи всичко ми е като насън, освен един, единствен момент, който ще помня цял живот, защото той даде началото на най-голямата ми грешка.
-Да.-каза Саске, свещеникът ни обяви за съпруг и съпруга и аз усетих ръцете му, повдигащи воала ми, лицето му на сантиметри от моето и целувката, която чаках от дванайсетгодишна. Студена, безчувствена, болезнена и откровено жестока, без капчица милост, беше тази последна целувка между нас. Години по-късно аз все още не се бях отказала от опитите си да го накарам да ме целуне, но получавах най-много съчувствен поглед, с който едва ли не ми казваше: „Горката, още ли имаш надежда?!”.
Дните минаваха и всеки беше мъчителен. Наближаваше сватбата на Наруто и Хината и вечерта той, Какаши, и Неджи ни бяха дошли на гости. Момчетата си говореха в дневната, докато аз си избирах дрехи за церемонията. След като се спрях на една розова, къса до коляното рокля, подарък от съпруга ми, слязох долу да направя поредния опит да си открадна от вниманието му. Седнах в скута му, а той ме изгледа въпросително, сякаш се чудеше какво ми става. Обвих ръце около врата му и оставих главата си уморена да падне на рамото му, но не получих дори нещо подобно на прегрътка, той не си направи труда даже да говори с мен.
-Обичам те.-прошепнах в ухото му и го прегърнах силно, а той остана мълчалив и безчувствен. Всички в стаята забелязваха хладното му държание, но само Какаши ме гледаше по-особено. Всъщност той от месеци ме гледаше по различен от до сега начин и аз започвах да се чудя дали всичко е наред.
След като Саске продължи да ме игнорира, аз в опита си да избягам от ужасните, чувства, които пораждаше в мен безразличието му, излязох на терасата и не се усетих как запалвам цигара след цигара. Не усетих и кога Какаши се беше присъединил към мен и ме гледаше по онзи начин. Толкова странно, дори смущаващо и в същото време някак си пристрастяващо успокояващо ми действаше присъствието му, а погледът му-дори не можех да определя какво беше различното, но се усещаше нещо. Или може би само аз го усещах?
-Щастлива ли си?-попита ме той след дълго мълчание.
-В къкъв смисъл?
-Просто е, Сакура, или си щастлива или не. Ако си-не задаваш такива въпроси, а ако не... Щастлива ли си?
-Да, да, защо да не съм. Получих всичко, което исках.-и не лъжех, наистина бях получила всичко, за което бях мечтала, но в мечтите си никога не бях уточнявала, че Саске трябва да ме обича, мислех, че се подразбира.
-Сигурна ли си?
-Какаши, какви са тези въпроси?
-Просто питам.
-Аз... не знам. Щастлива ли съм?
-Честно ли? Не. Не изглеждаш щастлива.-аз дръпнах още веднъж от цигарата си и се опитах да формулирам изречение, но не беше толкова лесно. Имаше много противоречиви чувства в мен, много емоции и всичко това беше толкова объркано. А не би трябвало, би трябвало да е просто-черно и бяло...
-Какаши, аз... той... ние... ние не сме истинско семейство. Той дори не си прави труда да ме попита как съм, да ме прегърне или... какво не бих дала да ме целуне! Има моменти, в които наистина не издържам и не веднъж ми е идвало да си стегна багажа, но... има нещо, което ме задържа тук, при него. Все още част от мен вярва, че ако го обичам достатъчно силно и съм достатъчно търпелива той ще отвърне на чувствата ми.
-Сакура, погледни ме.-аз отместих главата си наляво и срещнах топлия му поглед, пълен с разбиране, подкрепа и нещо друго, което още не можех да определя.-Ти заслужаваш нещо по-добро, някой, който да те обича истински и никога, дори за момент, не би те накарал да се съмняваш дали си щастлива.
-Може би си прав...-едвачуто прошепнах аз и наведох глава надолу, гледайки градината, цялата в пролетни цветя. Какаши постави ръка на рамото ми и аз можех да усетя погледа му, насочен право към мен, което ме караше да се чувствам неловко. Тръгнах към вратата, водена от непреодолимо желание да се измъкна от това място, да отида някаде далеч от този, човек, когато една ръка се ови около кръста ми и ме спря. Погледнах към мъжа пред мен, неспособна да помръдна, за пръв път от години насам сигурна в това, което щеше да се случи в следващия момент. Какаши внимателно се наведе и аз усетих как коленете ми омекват като на ученичка преди първата и целувка. Той бавно доближи устните си до мойте и ме целуна с цялата нежност, на която е способен човек. Тази целувка беше различна от всяка друга, която бях получавала някога, беше повече като магия отколкото като целувка и ме накара да се почувствам така спокойна, така закриляна... така обичана. Да, онова неопределимо чувство, което четях в очите му, то определено беше любов. И аз знаех, че трябва да се измъкна от прегрътката му и да избягам възможно най-далече от тази тераса, защото това беше ужасно неправилно и крайно недопустимо, но не можех да помръдна. Не исках този миг никога да свършва. Но той свърши, Какаши се отдръпна, извини се за държанието си, а аз бях толкова замаяна, не знаех какво да направя и просто избягах. Качих се в стаята си, опитах да успокоя разтуптяното си сърце и взех едно хапче, гарантиращо ми спокоен наркотичен сън цяла нощ.
Събуди ме Саске, който говореше по телефона с някого. Споменът за снощната целувка бързо изплува в паметта ми и ме накара да се усмихна, без дори да го осъзнавам.
-Кое те прави толкова щастлива?-попита съпругът ми, без да откъсва поглед от прозореца, като че беше от злато.
-Нищо.
-Слизам за закуска, побързай, сватбата е след час и половина.
-Добре.-кимнах аз и се отпуснах обратно в леглото. Отчаяно се опитвах да забравя за случилото се с Какаши и се съсредоточих върху Саске. Щеше ли да се вълнува поне мъничко, като разбере, че ще ходя с роклята, която ми беше подарил преди седмица? Хм, най-добрият начин да проверя това беше...
-Е, какво ще кажеш, харесва ли ти?-попитах аз, стоейки пред него в розовата си рокля, с пусната коса и убийствени обувки на токчета.
-Да.-отговори ми той монотонно, без да откъсва поглед от вестника, който четеше.
-Дори не ме погледна.
-Прекрасна си.-каза той все така безразличен. Това ме изпълни с гняв, но аз се опитах да не го показвам много.
-Хубаво, ще ходя гола.-усмихнах се и дръпнах до долу ципа на роклята си, оставяйки я да се свлече на пода. Той ме погледна, все едно обсъждаме сметката за ток и отрони просто едно:
-Както искаш.-след което продължи да чете вестника си.-Можеш поне да сложиш бижу...-допълни той, поставяйки на масата една кутиййка, в която имаше перлена огърлица. Аз я взех и я скъсах в изблик на гняв, оставяйки перлите да подскачат по пода.
-Ще ти купя нова.-каза той, равнодушен към станалото. Това преля чашата. Не издържах повече, събух обувките си на токчета и го замерих с тях. Те не го уцелиха и паднаха с трясък на пода, а той остана все така безизразен, зачетен във вестника и изобщо не ми обърна внимание. Аз изтичах разплакана нагоре по стълбите към стаята си и заключих вратата зад мен. Бях разстроена и губех и последната си надежда нещо между нас да се промени. Реших да му дам един последен шанс, но този път щях да се отдръпна, за да го накарам да осъзнае какво ще загуби, ако продължи да се държи по този начин с мен. Отворих гардероба си, изкарах всички дрехи, които харесвах и ги сложих в два куфара. След половин час Саске почука на вратата. Аз бях вече готова за тръгване.
Церемонията беше прекрасна. Наруто и Хината се обичаха толкова силно, че сякаш дори времето го знаеше и беше топло, слънчево и красиво. След венчавката започна тържеството, в една много красива градина с много цъфнали пролетни дръвчета и цветя. Забелязах, че Какаши го няма, а бях сугарна, че присъства на сватбата и нещо в мен ме накара да тръгна да го потърся. Имаше нещо, което ме караше да търся компанията му още от както бах дванайсетгодишна и той ми беше учител, но сега, след тази целувка, това нещо ме теглеше още по-силно към него. По пътя, някой ме извика и щом се обърнах, с учудване останових, че това беше Хината.
-Сакура, бързаш ли за някъде?
-Не точно. Но имам време, кажи?
-Ами... аз никога не съм имала особено дълга връзка, или поне достатъчно дълга, за да живеем заедно, а какво остава за брак... Както и да е, с Наруто нямахме достатъчно време преди сватбата за пробни срокове, нали знаеш, да поживеем малко заедно, да се опознаем и така нататък. Майка ми каза, че връзката се крепи на взаимни компромиси, но тя дори не е била женена... Просто исках съвет от теб. Свикнала съм да живея сама и нямам идея какво се очаква от мен, обичам го, но... част от мен се страхува да не объркам всичко и накрая...
-Хината, аз не съм най-подходящият човек, когото би могла да питаш. Както сама виждаш, бракът ми не е много успешен.-казах аз и погледнах Саске, който пиеше на масата и се правеше, че слуша Наруто.-Единственият съвет, който мога да ти дам няма да ти хареса.
-Моля те!
-Просто... приготви си документи за развод. Знам, че не това искаше да чуеш, но нямам намерение да говоря глупости, в които сама не бярвам. Вие двамата се обичате и се надявам това винаги да е така, но за всеки случай...-Хината не беше особено изненадана от думите ми, сякаш очакваше да чуе точно това. После се усмихна, погледна съпруга си, благодари ми и се върна при него. Аз продължих надолу по пътеката към беседката, където видях Какаши. Щом ме забеляза той се усмихна и това предизвика в мен чувството на пеперуди в корема, сякаш бях не на двайсет и пет, а на петнайсет.
-Здравей.-усмихнах се.
-Съжалявам за...
Съобщение

Фенфикът ти се струва познат? Да, защото сме го импортирали от форума! Ако е твое произведение, не се колебай да ни пишеш, за да го прикачим към твоя профил!

Глава

1

Моля запознайте се с „Общи условия, Лични данни и Бисквитки“ за да използвате този уебсайт.

Научете повече Разбрах
popping