Урокът беше толкова интересен, че не разбрахме кога...

„1.  Приеми живота такъв, какъвто е.

2. Не преследвай удоволствието.

3. Не действай според импулсите си.

4.  Не бъди обсебен от себе си.

5. Завистта не трябва да има място в живота ти.

6. Намали желанията си.

7. Не се разкайвай.

8. Никога не позволявай да бъдеш натъжен от раздяла.

9. Не се оплаквай.

10. Не оставяй похотливостта да ръководи живота ти.

11. Остави съзнанието си отворено.

12. Не бъди роб на обществото.

13. Не бъди чревоугодник.

14. Практикувай „минимализъм“.

15. Не преследвай тълпата.

16. Уважавай боговете, но не се оставяй изцяло в техните ръце.

17. Не се страхувай от смъртта.

18. Използвай оръжия, само ако е нужно.

19. Отърви се от ненужните си предмети и живей тук и сега.

20. Защитавай достойнството си.

21. Никога не се отклонявай от Пътя.“

 

Тези думи бяха написани да дъската на клас „Е“. Този, който ги бе написал толкова красиво, но толкова нечетливо, сякаш се беше опитал да имитира някакъв вид калиграфия, беше не друг, а Едуард Ото, новият учител по философия, който наскоро бе започнал да работи в тази гимназия. Псуване, крясъци, викове и всякакви други нечленоразделни звуци можеха да се чуят от класната стая. Сякаш тези там не бяха ученици, нито дори хора, а фантастични същества, излизащи от Портите на Ада, за да завладеят нашата планета. Господин Ото имаше обичайното изражение на досада, но също и раздразнение по цялото си лице. Той почука два пъти с показалеца си на бюрото и внезапно всички тези диваци станаха спокойни и учтиви. Сякаш учителят беше използвал някакво силно заклинание, за да укроти зверовете. Или беше просто уважението, което те имаха към него?

- „Добре, някой от вас би ли бил така добър да каже какво е написано на дъската?“ – Попита господин Ото, надявайки се, че някой ще знае отговора.

- „Аз знам! Аз знам! Това е от книгата на Сун Дзъ, „Изкуството на войната!““ – Отговори Йонг Й, развълнуван.

- „Доста близо всъщност. Впечатляващо…“ – Промърмори господин Ото, който не очакваше някой от тези бунтари да има дори най-малката частица обща култура. - „Но в действителност това е цитат от „Докодо“ на Миямото Мусаши-“ – Учителят бе прекъснат от нещо отвън, което привлече вниманието му, но продължи мисълта си след няколко секунди. – „-което се смята за шедьовър в японската философия. „Пътят“ се отнася до, така нареченото, „Дао“ или „Тао“, начинът на живот.“

Докато учителят обясняваше урока, всички ученици го слушаха с искрящи очи и дори не усетиха колко бързо е свършил урокът. Преди да излезе от класната стая, господин Ото почука още два пъти с показалеца си по бюрото.

- „О, вижте, хора! Урокът беше толкова интересен, че така и не разбрахме кога е започнало да вали!” – възкликна едно от момичетата, докато се приближаваше към прозореца, за да го затвори.

И така, всеки урок протичаше по един и същи начин: започвайки с полуделите ученици в класната стая, господин Ото, успокоявайки и учейки ги на разнообразни философии и вдъхновените ученици, слушайки го, без да забележат нищо друго в техния диапазон.

 

Докато един ден…

 

Учителят говореше за гръцката философия, по-точно за концепцията на Платон за метафизиката, но изведнъж нещо странно отвън привлече вниманието му. Изглеждаше някак шокиран, но очите му казваха, че е виждал това и преди.

- „Ъъъъ, добре, клас, днешният урок ще свърши по-рано, така че може да излезете в междучасие.“ – каза господин Ото и бързо излезе от класната стая, но, разбира се, не забрави да почука два пъти по бюрото.

Учениците бяха изненадани, но когато погледнаха през прозореца, видяха нещо доста необичайно...

 

- "Еха!! Урокът беше толкова интересен, че така и не разбрахме кога е настъпил краят на света!“