Три мъже, жена и коза.

   Как може слънцето да е толкова ослепително светло, а все пак топките ми да замръзват? Може би е свързано с факта, че сме на 80 км до върха на Еверест. Даже си носим и знаме да забием там, хората да знаят, че ние- могъщият Неко Култ, е покорил планината, отнела толкова животи. Но, мисля, че ще вземе и моя живот. Вместо да си взема топли дрехи за тази екскурзия, аз предпочетох да си взема най-новите доуджини, и то торба пълна с тях. Да въвят по дяволите правилата за тежестта на багажа в самолетите. Дано да са щастливи, че отнеха живот. Ще умра тук, обгърнат от пухкавият, студен, бял сняг. Сигурно се чудите, защо говорех все едно сме няколко човека на това смъртоносно пътешествие. И ако си мислите това, да прави сте. Тук сме аз- Мал, Биача на Култа ни- Ран и нашата духовна фигура- Рури. 
    Ние сме световно-популярния Неко Култ. Почитаме величието, красотата и опашките на некотата по света, тъй като те са видимо по-високопоставени от всеки един жив организъм на този свят. Генетично са устроени така, че да са по-красиви от всяка жена на света, дори Рури, която е много привлекателно момиче, си признава, че не може да се постави пред величието на некотата. Имат красиви очи, тела, гласове, усмивки- Всичко което някой може да наименува, те го имат. Няма значение дали са натурални некота, или генетично направени, ние подкрепяме всяко момиче с опашка и уши. 
   Това е всичко, което трябва да знаете за нас, и нашата организация, съставена от, но не ограничена до, 3 души. Та, вървим си ние по студените скали на еверест и в този момент аз съзирам нещо да мърда в снега зад нас. 
   -Спрете, някой ни следи- Казах на останалите, които се обърнаха, в момента, в който ме чуха. Когато очите ми фокусираха над фигурата, осъзнах, че това не е интелигентна форма на живот, а някъква дебела коза. За момент се зачудих как оцелява в тази снежна пустиня, в която тревата дори и не вижда топлите слънчеви лъчи. Тази коза беше такова чудо, че ние просто се загледахме в нея. Беше дебела и пухкава като снега, обаче изглеждаше тъпа като камък. А тя гледаше обратно в нас. Не я виня, за нея сигурно и ние сме били голямо чудо, както тя за нас. Сигурно не вижда хора толкова често и сега се опитва да разбере какъв вид растение сме. Продължихме да се гледаме около 5 минути и аз осъзнах, че това е козел, а не коза. Това обяснява неговата мас. Обаче не мога да обясня, защо изглеждаше толкова тъпа. Все едно имаше рядка форма на кози аутизъм. Очите му дори не гледаха в една точка. Едното гледаше мен, а с другото Рури. Сигурно имаше и трето око, с което наблюдаваше Ран. Чудя се каква е средната големина за кози мозък, защото този козел 100% притежаваше мозък, който е под средностатистическата големина. Може би цялата мас, която би трябвало да бъде насочена към органа за мислене, беше се отклонила към тялото му. Добиче, дебело, мръсно. Но краката му наистина бяха закрепени стабилно на земята. Изглежда има опит в тези така жестоки земи. Изглежда краката му са неговото единствено добро качество. Прииска ми се да ги стисна. А за козината му да не говоря. Тя имаше всеки един нюанс на бяло и сиво, дори не беше за вярване. Сигурен съм, че аз и моите съдружници се чудехме къде се е въргалял този мизерник. Ако трябваше накратко да опиша този нещастник или с други думи фърфалак или кукуминдер, щях просто да го нарека ''мръсен, крокозъбел, гамен''. Не знам какво яде, за да оцелее, но със сигурност му дава бързоклек. Незначително, колко време минаваше, козелът ни гледаше като някакъв маламурняк. Сигурно ако го питаме, колко е часа, ще се направи на някакъв мискнин и ще каже, че не знае. Тогава, очите ми съзряха неговата муцуна. Истински плашипутарник. Бахти прасешката зурла, въпреки, че е коза. Никой от нас не искаше да се приближи, защото този сигурно беше някакъв селски смърдоляк. 
   В този момент, ушите ми доловиха някакъв странен звук. Все едно нещо голямо се задаваше към нас. Бавно се обърнах и погледът ми беше посрешнат от огромна лавина.
   -Да върви по дяволите тоя глангор.- В този момент лавината зарови и четирима ни. Усетих как цялото ми тяло бива погълнато от сковаващ студ. Знаех си, че тук ще загина. Осетих как душата ми напуска тялото. И докато се издигах високо в небето. Затворих очите си, и приех своята съдба. 
   Очите ми се отвориха. Бях в някъква бяла стая- или по скоро бяла зала. Изглеждаше безкрайна, и въпреки това пред мен седеше жена, увита във вериги, очите и бяха завурзани с кърпа. Къде се намирах? Не може да си мърдам ръцете, нито краката. Тогава осъзнах, че се намирам в огромен леден ку, а около мен се намираха другарите ми и също....козата. Всички бяхме замръзнали, и ако трябва да позная, се намираме в рая. Но заяо в леден кубче? Смъртта не работи така!...Изглежда жената, обвързана във вериги разбра, че сме там, все пак ако масивен леден куб се появи пред вас, и вие бихте го забелязали, даже и със завързани очи. Щеше да е добре ако можехме да се измъкнем от тук. Дори не беше студено, не чувствах нищо. Докато размишлявах над това, как да се измъкна, чух нежния глас на жената.
   -Добре дошли. Вие сте мъртви.