Глава 6, The Legend Of Kukeri
- KristianDragnel
- 08/10/18г.
- Фентъзи
- 18 Глави
- 895 Прочита
Глава 6Раздяла
След като чул думите на жената, старецът веднага разбрал, че тя е готова на всичко за да спаси малкият си син. Нейната решителността, била
толкова силна, че сякаш само с погледа си можела да разцепи всяка планина.
Внезапно бухалът започнал да поклаща черните си крилa, подготвяйки ги за полет. Когато видял това, старецът отворил широко
шокираните си очи, сякаш разбрал какво се кани да направи пернатият му приятел.
Точно в този момент, бухалът ударил с криле и литнал нагоре към небето. Той
летял доста леко и спокойно и като че ли се любувал на слънчевите лъчи, които
нежно докосвали перата му.
Когато стигнал до облачето където стояла жената с детето,
бухалът просто започнал ги обикаля и оглежда. Пернатата птица очевидно се опитвала да фокусира големите си ококорени
очи за да може по-лесно да огледа малкото дете, което тихо спяло въпреки силният
шум идващ от всевъзможните зверове в гората.
Сетивата на бухалът очевидно били много силни. Въпреки че
на вид, детето изглеждало напълно нормално, силните му инстинкти упорито се
опитвали да му кажат, че това бебе е много странно и мистериозно. Сякаш знаел, че всяко малко дете би се събудило и заплакало ако попадне в подобна гора. А сега
пред него стой малчуган който просто си спи, все едно нищо на този свят не може
да попречи на сладкият му сън.
Когато бухалът
най-накрая задоволил любопитството си той започнал бавно да се снижава обратно към
старецът. Преди да кацне бухалът погледнал в очите старецът и като че ли, без
думи, двамата взели решение какво трябва да направят. След като обменили поглед с бухалът, старецът просто кимнал с глава и се обърнал към жената с
думите.
“Избърши
сълзите си жено от клана на кукери. Бъди така добра и кажи на този старец, как
да наричам теб и малкият ти син.” Казал чудакът докато почесвал бухалът който внимателно
се намествал обратно на главата му и вече не изглеждал толкова страшен и
агресивен.
“Старши,
името на тази младша е Буря от клана на кукерите. Колкото до малкият ми син, той
все още си няма име. По законът на кланът ми, всеки член от семейството ни сам
трябва да одобри и заслужи своето име.” Отвърнала жената с лек поклон.
“Хахаха
малка Буря, вече можеш да махнеш камъкът който тежи на душата ти. Аз Велес, ти
давам думата си, че мисията ти е изпълнена! Детето ти ще живее в безопасност тук при мен. Също така обаче, знай че не съм
пророк!” Казал старецът, който гордо носил
името Велес.
“Отправяй
молитви за малкият си син, така че и небесата да те чуват. Живеем в свят в който
силните изяждат слабите. Не мога да гарантирам, че опасността и смъртта не ще го
намерят в мигът в който напусне тази гора. Освен това, мога да ти гарантирам, че младите си
дни, месеци и години, ще ги прекара в безопасност, игри и приключения. Когато
дойде правилният ден обаче и преценя че е готов за обучение,
като всеки друг млад кукер, ще бъде научен как да се отбранява и
защитава.”
Лоша усмивка се появила по лицето на Велес. Сякаш
старецът знаел, че обучението и тренировките на младежа, никак няма да са приятни, или поне за момчето...
Лека-полека, вярата и уважението, които Буря чувствала към
горският чудак, започнали да съживяват и стоплят студеното и сърце.
“Хайде, хайде,
време е да ми дадеш малкият хлапак, все
пак някои ден ще стане мъж, не можеш да го глезиш цял живот!” Казал отново
Велес, но този път с топъл и игрив тон.
Жената на име Буря, не се поколебала и веднага започнала да
се спуска надолу към Велес. Докато се спускала от небето, Буря можела да усети, че стотиците погледни, които я гледали от
гората, вече не излъчвали убийственото си намерение
а с любопитство наблюдавали малкият и син.
След като пристигнала пред Велес, тя за последно погледнала малкото дете, като че ли да запомни спящото му личице. Нейното
изражение било като книга от която можело да се прочете колко много не иска да
се разделя с него. Също така можело да се види неизмеримата любов която всяка
една майка чувства към детето си.
Велес можел да усети чувствата които били излъчвани от
тялото на жената, като топла аура която обгръщала малкото момче. Въпреки че не
искал да прекъсва този специален момента между майка и син, все пак леко и
прошепнал.
“Не мога
да кажа че напълно разбирам болката ти Буря, но знам това. Всеки демон, дух,
звяр, и елемент ще бди над него, ден и нощ. Независимо колко различни сме един
от друг, от сега нататък, всички ние ще го пазим и закриляме като част от семейството ни!”
Когато казал тези думи, Буря инстинктивно отпуснала
захвата си и нежно подала спящото дете към ръцете на старецът след което му
казала.
“Никога
няма да мога да ви се отплатя Лорд Велес, добротата и благодатта които ми показахте
днес, ще бъдат помнени до краят на живота ми.”
Велес кимнал с глава за да и покаже че оценява чувствата, които тя изпитвала, но след това сериозно и казал.
“Малка
Буря, скоро трябва да вървиш. Нямаш много време преди прикриващата формация на
облакът ти да се изтощи. Навярно не би желала да докараш още неканени гости на
този старец.. ”
Когато чула това Буря, без да се колебае се поклонила и допряла юмрук в
дланта на другата си ръка, която го обгърнала в знак на дълбоко уважение.
Не след дълго малкото облаче започнало леко и плавно да се издига в небесата. То започнало
да лети към бушуващият ураган, които гърмял и трещял в близост до гората, сякаш
чакащ Буря да се върне. Докато летяла из облаците, две неутешими реки се
спускали по лицето на Буря. Двете реки по-скоро приличали на два бързея, които
не можели да бъдат укротени. Въпреки силният порой, само с един поглед можело
да се види, че двете реки не били сътворени от падащият дъжд а от
чисти майчини сълзи.
Когато жената
наречена Буря напуснала границата на гората, всичко пак се върнало по старому.
Вятърът спрял да фучи и слънцето отново изгряло над гората . Очите на
зверовете започнали да се успокояват а
тишина отново се възцарила в Тъмната Гора. Очевидно било, че горските обитатели
изобщо не харесвали неканените гости.
Разбира се в този момент те не били единствените, които усетили липсата на
жената.
Одеялото с което
малкото дете било завито, започнало леко да се помръдва. Чифт големи и ярко зелени очи започнали да се отварят и
разсънват. Детето явно се учудило защото в момента можело
да види само един странен чудак,
който имал черен бухал на главата си.
Малките му очи започнали да се движат с
неспокойствие. Малкото момченце, изглеждало сякаш знаело че изведнъж е загубило нещо
невероятно важно за него. Очевидно
детето било много привързано към аурата на майка си и веднага усетило нейната
липса. Това най-вероятно била и причината за внезапното му пробуждане.
Велес веднага разбрал, че малкото
дете се опитва да открие майка си и
множество идеи му минали през умът му. Уви обаче всичкоте му усилия били напразно. Той нямал начин по който да замени аурата на майка му и можел само да въздиша тежко.
“Здравей малки
приятелю, името ми е Велес а пернатият ми приятел се казва Столас. От днес, аз
ще съм този който ще се грижи за теб.”
Казал Велес посочвайки първо с пръст
към бухалът който се казвал Столас, след което с голяма усмивка
допълнил. “Добре дошъл в
новият си дом.”
