Глава 4, The Legend Of Kukeri
- KristianDragnel
- 08/10/18г.
- Фентъзи
- 18 Глави
- 895 Прочита
Глава 4Старецът в гората
Докато всички
весело празнували раждането на малкото момиче, бурята продължила да се носи по вятъра.
Изведнъж обаче вятъра, сякаш изчезнал а самата буря бавно започнала да се
прокрадва в близост до Тъмната Гора. Бурята изглеждала като черна завивка, която увивала небето с черните си облаци. Гледката била едновременно страшна, но и невероятно красива и
величествена.
В центъра на
Тъмната Гора, всичко било забулено от
мрак и мистерии. Само в самият и център се намирало красиво езеро което
блестяло под слънчевите лъчи. Като огледало, езерото отразявало сутришните
слънчеви лъчи, които с нежна топлина огрявали
близките дървета.
В близост до брега на кристалното езеро се намирала малка поляна, обсипана с цветя. Поляната не била нито голяма нито малка, не повече стотина
метра от единия до другия и край. В центъра на поляната се намирала огромна
Бреза, която си почивала и любувала на
слънчевите лъчи. Самото дърво било толкова широко, че даже десет мъже трудно
биха могли да го обгърнат с ръцете си.
Внушителният
размер на Брезата обаче, не бил най-мистериозното при дървото. Най-зашеметяващото при него били нейните корени, които се разпростирали навсякъде по поляната. Корените растели както под, така
и над самата поляна и някой от тях били
със също толкова внушително размери както и самото дърво. Корените на дървото
изглеждали така сякаш свързвали цялата гора и даже самото езеро, в което също
така можело да се забележат големите корени.
Голямото дърво очевидно служело като огромна напоителна система, която
пренасяла прясна вода от езерото към останалата част на гората.
Изведнъж лек шум
на движение се чуе от ствола на брезата,
където корените се приплитали един с друг. Шумът идвал от малка врата която леко и плавно
започнала да се отваря измежду корените. Самата врата изглеждала като част от
дървесната кора и на пръв поглед било невъзможно да се забележи. Зад малката
врата можело да се види черна сянка готвеща се да излезе, а зад нея меча
хралупа, водеща надолу под самото дърво.
Сянката
принадлежала на нисък старец с дълга и зелена брада, който също така бил
отговорен за скърцащият шум. Старецът изглеждал много стар, сякаш самото време
е взело решение, че няма на къде повече да го застарява. На главата си имал странно
гнездо направено от сиво зелената му коса свързваща както брадата му така и пръчки и клонки преплитащи се една в
друга. Старчето също така имал две ярко
зелени очи които въпреки старостта му били пълни с енергия, сякаш готови за игра
и приключения.
Старецът бил
облечен с елегантна и красива зелена
роба, придаваща му мистериозно излъчване. Зелената роба била направена от зеленикава
дървесната кора, която изглеждала също
толкова удобна за носене, като нормална роба направена от плат. По неговата роба, също
можело да се забележат множество бродерии, изобразяващи различни руни и
животни, които изглеждали като живи!
Всеки
би се съгласил, че зелената роба е истински шедьовър направен от майстор
с божествени ръце. Ако някой нормален човек го види, най-вероятно първата му
мисъл би била, че старчето е част от природата или даже че той е самата
природа!
Когато старецът излязъл
от хралупата, игривите му очи постоянно се движели и оглеждали около себе си
като току що събудил се лалугер. Явно било, че чудакът харесвал да се наслаждава на
прекрасния и мистичен пейзаж, който го заобикалял. Очевидно това бил неговият
дом, който обичал с цялото си сърце и душа.
След като се поогледал старецът, веднага
забелязал прииждащите буреносни облаци. Когато ги видял веждите му леко се намръщили.
*Хммм..* Изпуфтял старецът, след което със замислен поглед си казал. ‘’Вятъра ми шепнеше, че днес ще е лек и нежен, но сега виждам че силна буря се задава на хоризонта. Да не
би сетивата на това старче да са отслабнали?”
Стареца стоял със скръстени ръце на един от корените
на голямото дърво. Леко намръщените му
очи за кратко време, гледали нагоре към небето. Не след дълго обаче, старецът явно
загубил интерес, след което пъргаво започнал да подскача от корен на корен като енергичен скакалец.
Въпреки очевидно напредналата си възраст, само броени мигове му били нужни за да стигне
до езерцето където се навел за да измие набръчканото си лице. Докато се миел,
капките вода които били на лицето му бавно започнали да падат в езерото разбивайки
отражението на старецът във водата.
''Времето не
прощава на никого” Казал си той с усмивка,
гледайки отражението си във водата. Чудакът просто си стоял над водата,
гледайки към огледалното езеро, докато
безброй спомени един след друг се прелиствали в умът му. Докато се взирал във водата, като че ли самото време
около него започнало да спира.
*Пляяяс* Внезапно се чул, пляскащият звук от длан, удряща по повърхността на водата. Веднага след това старчето плавно започнал да се изправя, поглеждайки отново към бурята в
далечината.
“Стига съм безпокоил езерото, време е да се хващам
за работа!” Казал си старецът.
След като се
поогледал, с лек подскок тръгнал обратно към ствола на голямото дърво където
внимателно започнал да го оглежда и обикаля. Явно старецът е свикнал с този си начин
на живот и му е изключително приятно да се грижи за голямата Бреза.
Той прилежно оглеждал
и докосвал дървото, като лекар проверяващ най-важният си пациент. Първо започнал да обикаля около дървото, а след това започнал да оглежда
клоните, листата, даже и гънките на кората. Най-накрая започнал да се взира и в
големите му корени, които се виждали из малката поляна.
Минута след минута, час след час, времето продължило
да лети. За старецът това, явно не било проблем и очевидно му доставяло
удоволствие да се грижи за голямото дърво. След
като преценил, че всичко е наред с него, той започнал да се разхожда из
поляната. На нея освен самите корените, растели и други най-различни цветя и растения с невероятно красиви багри, които
изглеждали като дъга на земята. Разбира се на поляната можело да се намерят
както всякакви растения така и множество малки животинки и насекоми, които
живели заедно в хармония с растенията.
След като се
разходил по поляната, старецът напуснал поляната и се запътил към вътрешността
на гората. Явно чудака чувствал, че гората и всичко в нея е най-скъпото нещо
което притежава и с всички сили бдял над нея като неуморим пазител.
Докато се
разхождал из гората можело да се чуе и види че, навсякъде кипяло от живот.
Определено старчето не живеел сам в тази гъста и тъмна гора. Накъдето
и да се обърнел, всякакви горски създания сякаш го приветствали и поздравявали
за вечните му грижи.
Въпреки че гората, изглеждала много мрачна и страшна за нормалните хора тя всъщност притежавала
чар, който не всеки би оценил. Кипящата
от живот гора изглеждала като огромна екосистема която никъде другаде не
можело да се срещне. Странните създания които я обитавали, също допринасяли за
нейният чар и мистериозност. За жалост не всеки можел да зърне тази неповторима
гледка на хармония и красота скрита в тъмнината. Повечето селяни нямали нужните
способности да виждат тези скрити от света гледки. Те просто нямали нужната
сила и смелост за да се изправят пред непознатото което даже и неоценено,
винаги ще е част от природата.
Повечето хора се
страхували да се впуснат в непознатото, но въпреки това, винаги имало и такива които, без страх се впускат в опасни приключения. Селяните наричали тези хора Експерти!. Те владеели невероятни сили, които се считали от нормалните хора за напълно
невъзможни. Експертите тренирали със специални дишащи техники, които им позволявали да
стигнат до по-високо ниво на съществуване. Тези хора умеели да владеят различните
елементите във заобикалящия ги свят. Силата на небето и земята, сякаш подтиквала всички хора и създания към нещо много по величествено
от простото съществуване. От най-богатите до най-бедните, от най-красивите до
най-грозните, всяко едно същество дълбоко
в душата си искало да получи силата и знанието на могъщите Експерти.
За щастие или нещастие, нормалните селяни
които просто нямали нужния талант, рядко се сблъсквали с тъй наречените Експерти.
Самите те не харесвали да се занимават с живота на нормалните хора и
предпочитали да живеят по усамотен начин на живот. Въпреки това през дългата
история на този свят можело да се видят тези легендарни Експерти, които се появявали от време на време. В повечето
случай, това не било лошо за нормалните хора, но понякога нещата не свършвали
добре. Ако нормален човек дръзнел да
обиди някои от тези горди Експерти,
отмъщението му винаги можело доведе до ужасяващи и умопомрачителни
последици.
Преди много
години, в близост до тъмната гора,всъщност имало град, който бил много богат и процъфтяващ.
За жалост, господарят на градът с времето започнал да става все по-алчен и безскрупулен
в действията си. В един красив и слънчев ден, той решил да прати войниците си
за да превземат малко село в близост до неговия град. Дръзкият му план не се
развил точно по план защото селяните веднага оказали съпротива и започнали да
се бият с войниците. Войниците от своя страна, без никаква милост започнали да
убиват всеки, които оказвал съпротива. Войниците обаче си нямали ни най-малка представа че, дрипавия ковач на селото всъщност
бил един от тъй наречените Експерти, който
имал хобито да кове мечове в различни форми. Когато войниците нападнали
селяните, ковачът чул виковете и писъците на уплашените селяни след което
веднага излязъл от малката си ковачница. Когато мъжът видял зверското
кръвопролитие, чувствата на гняв и ярост можели да се прочетат на лицето му.
Изведнъж ковачът
протегнал ръката си към небето. Силни и черни въздушни течения започнали да се
спускат от облаците право към ръката му, където само след миг се появил черен меч в ножница с бродерия на множество
чукове. Момента в който мечът му напуснал ножницата,
убийственото намерение на самият меч
се разнесъл из селото като гъста мъгла. Когато мъглата минавала до селяните те
не чувствали нищо освен чувството на спокойствие, но всеки един от войниците
които бил обгърнат от нея, безмълвно падал на земята.
Телата на
падналите войници, целите били покрити с дълбоки срязвания, сякаш стотици
остриета са танцували в синхронно по
телата им. Като тиха смърт мъглата започнала да се издига и не след дълго се
отправила към градът от който дошли войниците. Много скоро, слухове се
разнесли из близките села, че някога проспериращият град е бил напълно разрушен.
Това което най-много ужасило околните села
било факта че, телата и лицата на всички благородници и войници били напълно
обезобразени.
Множество легенди
и митове се разправяли от уста на уста през годините, но едно нещо било сигурно.
Подобни Експерти и хора с талант се появявали от време на време. Хора идвали и
си отивали, деца се раждали и пораствали. Някои от тях умеели да контролират
елементите а други можели да учат различни магии и техники които са напълно
недостъпни за нормалните хора. Понякога даже Експерти по магии и специални
бойни умения от различни краища на света минавали през близките села за да
посетят мистериозната гора.
.....
“Време е да се връщам обратно! Нямам търпение да си пийнал от любимия ми люляков чай”
Казал си старецът. Така стария
чудак започнал да крачи по пътеката, обратно към уютния си дом. След известно време ходене, старецът можел да види
короната на голямото брезово дърво в далечината.
Докато ходил по малката пътечка, изведнъж погледът му бил привлечен от малък черен облак, който сякаш се откъснал от
голямата буря която преминавала в близост до гората. Малкото облаче летяло с
голяма скорост право към голямото дърво, сякаш знаело точно къде отива. В този
миг, очите на старецът светнали в ярко зелен цвят и веднага се сетил за
странното чувство което имал сутринта. Той веднага започнал да бяга към голямото дърво към което приближавало
облачето.
Когато старецът бягал, бързеите на вятъра сякаш
се сливали с тялото му! Това ускорило скоростта му до тази на пикиращ сокол, спускащ се към плячката си.
Тялото му започнало да се слива със сенките на дърветата и само двете му
светещи очи можели да се забележат. Само за броени мигове чудакът стигнал поляната
и застанал на един от близките корени.
Лицето му без думи описвали, че ситуацията била много сериозна и че, определено нещо важно ще се случи през този ден. Не след дълго облачето се спряло над малкото
езеро и просто стояло там неподвижно, сякаш облекчено че пристигнало там където
се било запътило.
