KristianDragnel
08/10/18г.
Фентъзи
18 Глави
895 Прочита

Глава 2Затишие пред Буря.

“Нов ден, ново начало...“ Тези думи често били използвани в кланът на Кукерите от по-старшите Експерти, които имали задачата да обучават младото поколение. Младите Кукери трябвало да тренират всеки ден и често били изпращани на опасни мисии от които слабите рядко се връщали обратно.

Живот изпълнен с непрестанна болка и смърт, би изглеждал като кошмар в очите на нормалните хора, но за Кукерите самата саможертва била благородна и нужна за общото оцеляване на клана. От както клана на Кукерите бил създаден, той вечно воювал срещу злите сили, целящи да унищожат човечеството.

Думите на старшите Експерти винаги давали надежда на младите, че следващият ден ще е по-добър от предишният. За жалост обаче, този път новият ден не им донесъл нищо добро, а само облаци от дим, смърт и разруха.

Веднага след като слънцето се скрило и нощта дошла, многобройните войски на мракът изненадващо нападнали клана на Кукерите. Заради внезапната атака, бойното поле бързо се разпростряло навсякъде около хилядолетният град, с който Кукерите толкова много се гордели.

Множество сражения се водели както на земята, така и в небето над града. Той бил разположен в долина под висока планина, около която бил изграден величествен замък.

Разликата в числеността на двете враждуващи страни била огромна, но в очите на Кукерите нямало нито страх, нито угризения. Тяхната непрестанна саможертва им давала смелост за да се изправят срещу злите сили, а думите на техните предци им давали нужната им сила за да се борят до последният си дъх.

Армията на мрака била съставена от най-различни раси. Една от тях изглеждала като зеленокожи орки с остри зъби и силни мускулести тела, сякаш изваяни за война. Те яростно нападали градът, с неописуемата си свирепост и били въоръжени с тежки оръжия като боздугани, копия и брадви.

Между големите орки, също можели да бъдат видени различни по големина гноми, с кърваво червени очи и обезобразени лица. Те имали недоразвити тела и нямали силата на зеленокожите орки, но многобройната им численост ги правила също толкова опасни.

Орките и гномите, очевидно били използвани като жив щит или по скоро като таран, който трябвало да изразходи силата на защитата. За командващите ги същества те очевидно били като инструмент, който след употреба лесно можел да бъде заменен.

Точно зад тях пък, се намирала армия многократно по-опасна от орките и гномите. Тя била съставена от истински дяволски изчадия, демони, духове и много други същества, които сякаш са избягали от страниците на фантастична книга. Те очевидно се радвали на хаосът и смъртта на бойното поле и нямали търпение сами да опитат от носещата се из въздуха миризма на кръв.

Докато войната бушувала с пълна сила, огромен демон с чифт крила и рога, гледал от високо към бойното поле и непрестанно давал заповеди на приближените си офицери.

“Как се справят мършавите гноми на Западната стена?“ Попитал той.

“Господарю мой! От това което разбрах, Западната стената е прекалено висока и те не могат да се изкачат по нея.“

*Хммм* Изръмжал демонът. “Веднага им нареди да съберат телата на умрелите и да ги наредят до стената, след което да започнат да се катерят по тях. Ако откажат ще нахраня орките с децата им!“

Демонът командващ армията на тъмнината се казвал Херон. Той имал задачата да унищожи човешкият клан живеещ по тези земи и завинаги да го заличи от лицето на земята.

Клана на Кукерите обаче бил на хиляди години и бил пълен с Експерти, които изглеждали повече на пратеници на богът на смъртта от колкото на обикновени хора. Те носели маски на лицата си и множество звънци по телата си, докато се сражавали на различните бойни полета.

Звукът от звънците карал демоничните съществата да кървят през ушите си. Чувайки звукът идващ от звънците, по-слабите от злите същества повръщали кръв и някой от тях даже губят съзнание и умирали.

Въпреки че маските покривали лицата на Кукерите, те не можели да скрият яростните им очи, които даже самите демони не искали да срещат. Експертите не издавали нито звук докато се сражавали, но очите им сякаш издавали вътрешните им мисли. ‘’Умрете! Умрете! Умрете!”

Кръвта на войници, демони и най-различни други същества се смесвала на бойното поле, а виковете им сякаш се чували като гръмотевици из целият свят.

Както на земята така и във въздухът обсадата над градът все така продължавала. Голям брой летящи хуманоидни същества с глави на жени, имащи крила и остри нокти които можели лесно да разкъсат възрастен мъж. Те обаче били посрещнати от многобройни стрели, идващи от стрелците наредени по стената на градът. Техните стрели летели с висока скорост и пронизвали както харпиите във въздуха, така и орките непрестанно прииждащи като цунами по земя. Стрелите на Кукерите приличали на проклятие от самите небеса, дошло да потопи земята с кръвта на демоничните същества.

Стрелците обаче бързо осъзнали, че броят на стрелите им бързо намалявал, а краят на тъмната армия просто не се виждал. Тяхната численост наподобявала броят на звездите над нощното небе и даже старшите Експерти започнали да се чудят, как е възможно подобна армия да остане незабелязана до този ден.

“Този ден ще бъде запомнен от нас, като ден без утрин за клана на Кукерите!“ Думите били изречени от стара вещица, докато гледала към падналият на земята Кукер.

Кукерът имал множество изгаряния по полуголото си тяло, обгорено от магиите на злата вещицата и очевидно всеки момент щял да издъхне. Той обаче изглеждал необичайно спокойно, докато лежал на земята с тънка и много остра сабя в дясната си ръка.

“Дядо, бабо, майко, татко, най-после можем отново да бъдем заедно...“ Казал си на ум Кукерът с последни сили и усмивка на лице. “Моля изчакайте този младши още малко.. Там където смелите живеят вечно!!!“

*ХаааТ!*

Казвайки последните си думи, силата в тялото му изведнъж се активизирала! Веднага след думите му неговото тяло инстинктивно и само скочило обратно на крака! Виждайки това, вещицата била хваната неподготвена и от страх тя отстъпила назад, но само за да види как върхът на сабята в ръката на Кукера идва с унищожителна скорост, право към нейната глава.

Без да може да реагира и още преди мъжът пред нея напълно да се изправи, неговото тяло се завъртяло по необичаен начин, а острата му сабя се забила право между очите на вещицата. От мощният удар тялото и изхвърчало на зад, а задната част от главата и буквално експлодирала като диня. От своя страна, тялото на Кукерът продължило да стой изправено със своята сабя насочена напред и въпреки факта, че в погледът му отдавна липсвало живот...

Подобни битки можели да бъдат видени навсякъде на бойното поле. Броят на Кукерите бързо намалявал. Някой от тях били загубили оръжието си, но това не ги спирало да използват ръце, крака, зъби, нокти, даже и телата на падналите си в бой събратя, за да се бият с адските изчадия.

Всяка изминала минута се усещала като цяла година за жителите на клана, докато целият свят сякаш потъвал в мрак. Смелостта и саможертвата на клана на Кукерите нямала граници, но дори и това не им помагало в този тъмен за тях ден.

...

Само за един ден, по-голямата част от градът вече бил в руини. Войските на мракът започнали да се прегрупират около планината с цел да превземат замъкът. От високо можело да се види, че цялата планина е обградена, както по въздух така и по земя и няма изход от замака.

Виждайки това Херон се спуснал от небето, насочвайки се към млад Кукер борещ се сам срещу няколко от големите орки. Кукерът бил прекалено фокусиран върху враговете пред себе си и заради това той не успял да се предпази от Херон, който с огромна скорост се стоварил върху него.

*БууууМ!* Силен тътен се чул от мястото където Кукерът до преди малко стоял. Веднага след ударът, множество камъни прах и кръв се разхвърчали навсякъде. Когато видимостта се повишила, първото нещо което можело да се види били рогата на Херон, който гледал към младока под краката си. За няколко секунди Херон с отвратен поглед, гледал надолу към маската която младият Кукер носел.

“Отврат!“ Казал Херон след което с всичка сила я смазал с кракът си!

Смазвайки Кукерът и маската му, Херон стъпка, по стъпка излязъл от малката яма, която първоначалният удар направил в земята. Излизайки от нея, той погледнал нагоре към замъка и извикал с пълна сила.

“ДНЕС Е ПОСЛЕДНИЯТ ДЕН ЗА КЛАНА НА КУКЕРИТЕ!!!“

Чувайки думите му, цялата му армия започнала да вика и да квичи. Всички те се радвали че най-опасният им враг, скоро няма да съществува.

Градът и замъкът били домът на гордият клан на Кукерите, който защитавал човечеството от злите сили. Замъкът им от хиляди години се издигал в небесата като фар, огряващ сърцето на всеки които го зърнел. На този ден обаче, целият замък все едно като хамелеон си е сменил цвета от бял в червен. Телата на всевъзможни същества и войници се въргаляли навсякъде, но въпреки това все още имало Кукери, които продължавали да се съпротивляват.

Докато навън светът сякаш свършвал, ужасът, налягането и натиска от самата война можели да се усетят и в замъка. Въздуха който обгръщал сърцата и дробовете на оцелелите бил тежък и неприятен. Миризмата на кръв също силно се усещала и заради нея, на най-младите им било трудно да останат в съзнание.

В сърцевината на планината се намирала най-дълбоката зала в замъка. Тя била барикадирана и две дузини мъже и жени, различни по размери и вид, пазели специална формация от руни. Руните били написани на керамичният под, по-много мистериозен и специфичен начин. Те също били пълни с енергия и огрявали цялата зала. Всичките руни били поставени с важна цел от майстори на магическите формации за да дадат на всички последна надежда за оцеляване на клана.

По средата на магическата формацията, двама стари мъже стояли един до друг. До тях една жена на млада възраст и странен мъж с уши като на вълк, също стояли в магическата формация. Те обаче не били сами, а също така всеки един от тях държал по едно малко бебе в ръцете си. Малките деца били две момченца и две момиченца, на възраст не повече от няколко месеца.

Едно от двете момченца, също имало малки пухкави ушички, също както възрасният мъж, които го държал в обятията си. Мъжът имал големи и много ярко сини очи, с които нежно гледал малчугана. Мъжът в този момент почесвал малките му ушички, с желание да спре неспиращият му плач, но явно дори и това не помагало.

Пред мъжът с вълчите уши, стояли двамата стари мъже, които също така държали две малки бебета. Двамата непрекъснато си разменяли невероятно дълбоки и мъдри погледи, с които като че ли общували телепатично помежду си. Като с език без думи, двамата ползвали невероятните си умения за да си говорят.

Ако беше само това разбира се, двете старчета надали щяха да изглеждат толкова странно и мистериозно. Най-интересното при тях, всъщност бил факта, че и двамата изглеждали напълно еднакво, като две капки вода! Единственото нещо което ги различавало, било робите с които двамата били облечени. Единият носел дълга бяла роба а другият носел черна, сякаш околните да могат по-лесно да ги различават.

Това обаче не било всичко! Двете момиченца в ръцете им, също така изглеждали напълно еднакво! Старецът с бялата роба, държал момиченцето с черното одеяло, а този с черната роба държал бебето с бялото одеяло. Очевидно момиченцата били близначки и най-вероятно внучки на двете старчета. Също както момченцето с вълчите уши, двете момиченца плачели неукротимо заради писъците и виковете на урагана от война, който вилнеел на вън.

За разлика от тях, четвъртото бебе не издавало нито гък. То било малкото момченце, което било държано от младата жена на име Буря. Тя имала ярко зелени очи и тъмна черна коса, която била прилежно навита на дълга плитка. Нейната загриженост можела да бъде усетена от всички в залата, докато очите и не изпускали нито за миг спящото като пън бебе. Момченцето изглеждало така, сякаш нито виковете, нито срутващият се замък нямали правото да попречат на сладката му дрямка.

Така групата в центъра на формацията, търпеливо чакала други четири мъже, които били разположени в четирите краища на формацията. Те правели различни движения и форми с ръцете си и отговаряли за стабилността на формацията. Мъжете движели ръцете си с невероятна скорост и също така, изричали специални думи, които карали магическата формация да свети в бяла и нежна светлина.

Очевидно целта на Кукерите била да задействат руните на пода, които имали невероятната способност да телепортират жива и не жива материя далеч от замъка.

Изведнъж силна пулсираща светлина, започнала да се върти в кръг около руните обграждащи формацията. Момента в който руните започнали да излъчват ярката светлина, течност наподобяваща жива вода започнала да извира от тях. Движещата се вода, бързо започнала да се събира до групата в центъра и като змия, водата започнала да се увива около телата им.

Малко преди формацията да бъде напълно активирана, един от мъжете без да прекрачва границата на формацията се обърнал към възрастните в групата. Самият мъж, изглеждал на години около тридесет, с буйна черна коса и невероятно красиви зелени очи, които светели в тъмното като изумруди.

"Вие сте последната надежда за клана на Кукерите!" Казал мъжът на хората пред него, които все така били прегърнали децата в обятията си. "Скоро формацията ще ви телепортира далеч от родните ни земи. За жалост дори и там обаче няма да сте в безопасност. Сигурен съм че ако останете на едно място, специфичната енергия която телата ви излъчват, ще бъде засечена и рано или късно ще бъдете открити и нападнати!"

Говорейки по лицето на мъжът можело да се прочете болката и скръбта, която той изпитвал в този момент, но зелените му очи все така продължавали да светят със смелост и решителност.

"Когато излезете от телепорта, веднага започнете да се движите в различни посоки. Това ще увеличи шансовете ви за оцеляване и успехът на възложените ви мисии. Каквото и да стане, пазете децата! Ако се наложи даже и с живота си!"

Тътените и виковете на сражаващите се Кукери и демони, започнали да се чуват все по-близо и по-близо до мястото където групата се намирала в момента. Ударите които замъкът понасял, също ставали все по-силни и оглушителни. Каменни статуи падали и даже керамечният таван и под в залата започнали да се разцепват.

Кукерите които пазели залата, бързо застанали в бойна формация с готовност да бранят позицията си. Всички те били напълно различни един от друг, но заедно те имали една и съща цел! Всички те искали да дадат шанс на клана си да оцелее в този тъмен за всички тях ден. За тази цел, всички те най-вероятно ще заплатят с живота си, но никой от тях не отстъпвал в лицето на смъртта.

Говорейки на групата в центъра на формацията, на вън шумът от войната започнал да стихва. Всички в залата веднага разбрали, че това е само затишие пред буря и много скоро те самите ще станат актьори в най-великата битка през живота си.

"Запомнете думите които ще изрека и никога не ги забравяйте." Казал спокойно мъжът докато гледал към групата, но най-вече към младата жена държаща спящото момченце. ‘’Независимо от това срещу какви трудности ще трябва да се изправите. Независимо от това срещу какви врагове ще трябва да се изправите. Никога не забравяйте родният си дом и цената която семействата и клана ви са платили за този шанс за оцеляване! Нека силата на небесата и земята, бъдат както с вас, така и с нас!"

Възрастните в центъра на формацията само кимнали с глава към останалите, но това било достатъчно за всички в залата.

Последните думи на зеленоокият мъж, като че ли били сигнал за живата вода, която бързо обгърнала главите на групата в центъра на формацията. Така само за един миг, техните тела изчезнали от залата, като звезден прах в нощното небе...

Момента в който групата изчезнала от формацията, мъжът с усмивка се обърнал и погледнал към останалите Кукери в залата. "Какво ще кажете да излезем навън и да им покажем, че Кукерите никога не се предават и по-скоро всички бихме умрели, от колкото да се предадем един друг!"

Изведнъж очите на всички в залата светнали и усмивки се появили по разтревожените им лица. Всички в унисон протегнали ръце към коланите си, където всеки един от тях имал закачени няколко звънци и по една свирепа маска. Някои от маските приличали на животни, други на страшни демони, трети приличали на елементи и светели в различни цветове.

След като видял усмивките на всички, мъжът протегнал двете си ръце, към дълго копие направено от невероятно здраво дърво, покрито изцяло със светещи бели руни. Хващайки копието, той протегнал ръка и към коланът си където стояла страшна маска с два кози рога. Единият рог бил чисто бял, като току що паднал сняг, а другият бил черен като нощ без звезди. Маската също имала, два малки пламъка с ярко син и зелен цвят, които все едно танцували по върховете на двата рога.

След като мъжът сложил маската на лицето си и сграбчил копието в ръцете си, той бавно но славно започнал да крачи към изхода на залата. Стоейки пред всички, той си поел дълбоко въздух. Мъжът определено се вълнувал от възможността и той като всички преди него, да излезе навън и да се изправи срещу демоните!

"МОЙ БРАТЯ! МОЙ СЕСТРИ! Нека след този ден почиваме в домът на предците ни! Където душите на смелите! Живеят! ВЕЧНО!!!"

*****

‘’КАК ТАКА СТЕ ДОПУСНАЛИ НЯКОЛКО ДА ИЗБЯГАТ!... Изрично ви заповядах да ги избиете всички до крак! Всеки един мъж, жена или дете! ВСИЧКИ!!!’’

Гневните думи, дошли от мъж с множество рани по лицето и тялото си. Той крещял на няколко от слугите си, които в този момент коленичели на пода пред него. Мъжът очевидно бил бесен и гледал подчинените си с напълно полудял поглед.

Крещейки им обаче, изведнъж коленичещият на земята орк, без да иска го прекъснал с глупавият си глас. ‘’Кралю мой! Как можех да предвидя, че защитата им е толкова силна, щом даже и вие бяхте ранен от великият им Войвода...’’

След думите му, всичко живо в залата като че ли замръзнало. Думите му очевидно ядосали господарят му още повече и никой от останалите слуги не можел да проумее защо изобщо си тъпият орк си отваря уста в подобен момент. Техният господар бил толкова разярен, че направо онемял след тъпите думи на оркът, който в този момент безсрамно го гледал с големите си очи.

‘’Умри!’’ Внезапно както се гледали двамата, два лъча черна светлина се изтреляли от очите на седящият на трона мъж! Черните лъчи ударили оркът право в главата и в същият момент той пламнал като факла.

Само за секунда, от някогашният велик водач на орките не останало нищо друго, освен прах, който се разнесъл из тронната зала пред очите на ужасените слуги.

‘’Още някой да има нещо да каже?’’ Извикал мъжът от тронна си. Останалите същества в този момент били като заледени, заради убийственият поглед с който господарят им ги гледал.

‘’Веднага пратете най-добрите си следотърсачи да открият оцелелите! Също така се погрижете тази информация да не се разчува! След като откриете следи от Кукерите, искам лично да се заемете и да убиете всеки един от оцелелите. Колкото до неколцината пленени, аз лично ще се погрижа за тях.’’ Когато изрекъл последните си думи, за първи път усмивка се появила на лицето на мъжът.

Когато останалите слуги чули заповедта, залата веднага се опразнила и само кралят им останал в залата. Изведнъж обаче усмивката му изчезнала и притеснителни мисли минали през умът му.

‘’Надявам се че онова старо чудовище, никога няма да разбере че няколко от хлебарките все още са живи.’’

Дао

Предишна

Пролог

Глава

Следваща

Тъмната Гора

Глава 2, The Legend Of Kukeri

Глава 2Затишие пред Буря.

Коментари за глава 2