Глава 11, The Legend Of Kukeri
- KristianDragnel
- 08/10/18г.
- Фентъзи
- 18 Глави
- 895 Прочита
Глава 11Големия благороден елен
Този ден просто
бил прекрасен за разходка в Тъмната гора.
Слънчевите лъчи, плавно се отразявали в кристалното езеро и карали
водата да блести а птичките в дърветата, пеели прекрасните си песни.
От високо точно под
голямата бреза, три малки фигури можели да бъдат видени. Една от фигурите била
малкото момче, което развълнувано подскачало по корените на дървото. Там също
се намирал и чудакът Велес, който с усмивка проверявал голямата си раница
приличаща на кошер.
Столас също бил с
тях, но за жалост той не изглеждал нито енергичен, нито развълнуван а само седял
на един дънер и охкайки се държал за главата като стар пияница.
*Ааххх.* “Повече никога няма да пия от гроздовото вино, на тези години явно не ми се
отразява много добре.” Оплаквал се Столас, докато се мъчил с предполагаемият от
него махмурлук.
Когато чул това,
Велес извинително се усмихнал и небрежно му казал. “Хайде старче, рано пиле-рано пее. Ставай горе, че
много път ни чака.” След което си протегнал ръката за да помогне на старият си другар.
Така тримата
бавно, но славно се запътили навътре в побелялата от сняг гора. Този път обаче
малчуганът решил смело да върви напред пред, сякаш да покаже на двете старчета кой
е шефа в групата.
....
Детето било много
развълнувано от факта, че никога преди не е посещавал тази част на гората и
всичко му се струвало много различно и непознато. Докато вървели през гората,
момчето можело да види много непознати растения и животни, които още повече
допринасяло за неговият интерес. Но
разбира се като всяко дете, то бързо започнало да се отегчава и започнало да
задава всякакви въпроси на старият Велес, които от своя страна, търпеливо се
опитвал да отговори на всеки един от тях.
През това време, Столас
своеволно избрал да се превърне обратно в бухал след което плавно кацнал в удобното
гнездо което все така стояло върху Велес.
Когато видял че
Столас решил да си почине, Велес погледнал надолу към момчето и решил да го
поноси на раменете си за да му разкаже повече за Тъмната гора.
“Момче, ела тук и
бъди послушен ученик. Време е да ти разкажа малко повече за мястото където ще отиваме”
Казал Велес и леко махнал с ръка, сякаш да го привика към себе си.
Реакцията на
енергичното дете била бърза и не
закъсняла. То веднага се обърнало към Велес и с лек подскок, скочило от големият
камък на който стояло, след което кротко застанало до учителя си. Очевидно било,
че детето много искало да чуе историята на старият си учител.
Велес спокойно
гледал напред към гората, сякаш събирайки мислите си преди да започне да
говори. Не след дълго, старецът отново погледнал надолу към усмихнатото дето и
изненадващо протегнал ръка и го хванал за сивата роба която то носело. Вдигайки
нагоре момчето, Велес полека го качил на раменете след което тихичко му
прошепнал. “Добре, сега ме слушай внимателно и не ме карай да
се повтарям. Също така, не закачай бухалът!”
Думите на Велес
веднага стреснали калпазанинът, който веднага си отдръпнало ръката която се
била запътила към веждите на спящият Столас. Нищо неподозиращият Столас, кротко
си почивал в гнездото а това от своя страна, автоматично го правило удобна
мишена за закачките на малкият пакостникът.
След като Велес
се уверил, че детето спряло да се разсейва, той бавно и ясно започнал да
разказва.
“Това е първият
път в който излизаш от централният район и като твой учител съм длъжен да ти
разкажа повече за структурата и йерархията в гората. Както знаеш с учителят
Столас, живеем в центъра на гората и сме отговорни за нейната защита. Това
което не знаеш обаче е че пет други района, заобикалят централният район където живеем.”
Сериозно му казал Велес.
“Днес сме се
отправили към западният район за който отговаря Аспарух. На теб това име надали
ти говори нещо, но съм сигурен че си чувал за Големият Елен, който също като
нас живее в гората. Неговият районът e
и също така, мястото където
елементите на гората и водата, могат да се усетят най-силно.”
Велес също
допълнил, че заради голямата плътност на дървесният и водният елемент, тази
част на гора е доста по богата на видове както във флората така и във фауната.
Множеството малки реки и потоци който се
намират в тази част също така били, жизнено важни за развитието на живота в
гората като цяло. Велес разбира се не
забравил да изброй доста от растителни и животински видове, които срещали по пътя
си.
Очевидно можейки
да говори с дни, старецът много се забавлявал и неуморно разказвал за
специфичните същества и растения който
обитават западният район.
Часовете минавали
един след друг а Велес, все така разказвал въпреки многобройните опитите на
малчуганът да избяга. През цялото това време обаче, то все пак слушало Велес и внимателно попивало цялата информация, която
старецът му давал.
По време на
пътуването, Столас често се разбуждал от целодневната си дрямка. От време на
време, той небрежно се включвал в разговорите между учител и ученик за да си изкаже
мнението по някоя от многобройните теми.
След приблизително десет часа ходене, малката
групата най-после стигнала до езеро в малка
долина пълна с най-различни цветя. Самата долина приличала на голям и покрит
футболен стадион. Най-интересното било, огромните дървета и техните клони и листа които закривали почти цялата
долина.
Между короните на дърветата имало само един
по-голям отвор от който влизала слънчева светлина. Нежните слънчевите лъчи, които минавали през
него, огрява цялата долина и също така допринасяли за нейният мистичен вид. Отразената
в езерото светлина, приличала на падащ
от небето водопад който вместо от вода, бил сътворен от слънчеви лъчи .
Зимата на това
мистериозно място сякаш не съществувала. Падащата светлина имала странна сила,
която била като небесен закон, който спомагал за топлият магически пейзаж.
Когато пристигнали, Столас без да се замисли, хвръкнал
нагоре към лъчите, които служели на черните му пера, като чист енергиен източник.
Перата му, лакомо поглъщали светлината и карали Столас да се чувства по-жив от
всякога.
Не след дълго, бухалът започнал да се снижава
обратно към Велес, който през това време опъвал голямо парче животинска кожа на
която всички заедно можели да седнат за
да си починат.
Най-различни
лакомства, излизали едно след друго от странната раница, която сякаш била
бездънна. Раницата която Велес носил със сигурност била много специална и можела
да побере много повече провизии от колкото било възможно.
Момчето което
стояло до Велес гледало към него с ококорените си зелени очи, не можейки да
повярва на лавината от храна която, раницата избълвала. Велес забелязал погледът на момчето и с весела
усмивка му казал. ‘’Този кошер всъщност е магически артефакт който придобих
преди доста време. На самото и дъно има специална магическа формация, която
създава пет на пет метрово пространство което се намира вътре в нея и служи за
складиране на различни ресурси и провизии. Въпреки че на днешно време има доста
по-добри, ‘Пространствени Артефакти’
този все още ми върши работа.” Велес
изглеждал много скромно,
докато говорил за Пространственият артефакт, но за момчето това било нещо
напълно невероятно!
Велес можел да чуе къркорещият
корем на ученикът си. Заради това, той продължил небрежно да изкарва вкусните
храни, които Столас приготвил рано сутринта. Въпреки лигите на детето то все
пак изчакало старият Столас, който тъкмо започнал да се снижава към мястото за
пикник.
По много
елегантен и бърз начин, още във въздухът, Столас започнал да се преобразява
обратно във формата на старец облечен с черна роба направена от черни пера.
Когато видяло това, очите на детето веднага грейнали. Очевидно момчето било
запленено от мистериозните техники които двете старчетата умеели да използват. То също като тях много
искало да се научи как да ги използва но все така му било отказвано.
Велес разбира се веднага
забелязал, любознайният поглед на младият си ученик, но избрал да го игнорира. Той бързо преместил
очите си от момчето, към приближаващият се Столас, за да го поздрави и покани
да седне при тях.
След като всички
се събрали, устата на прегладнелият малчуган
била напълно покрита с лиги. Нетърпеливо то зяпало от двете старчета към храната, сякаш
чакащо знак от небесата, който да му позволи да се впусне в атака.
Двете старчета
весело обсъждали някаква си тяхна тема, докато момчето което вече очевидно не
можело да издържи с пълен глас извикало.
‘’Не мога да чакам повече, време е за ядене!”
След което, то лакомо протегнало двете си ръце към храната.
Момчето било
много бързо, но тъкмо преди да може да улови нещо, старият Столас уловил него!
*Пляс-пляс* Двете ръце на малчугана били избити, точно преди да успее да хване
нещо. Въпреки че Столас, не вложил много сила в ударите, детето все пак се
озовало на земята, върху задните си части.
След като се
озовало на земята, болката накарало непослушното дете да не може да вземе
решение за кое повече го боли, ръцете или задникът му. В този момент старият
Столас, стоял и намръщено гледал към пакостникът
след което му се скарал.
‘’Нека болката ти
както и думите ми, ти бъдат за урок.” Казал му старецът. ‘’Не бъди лаком и не
бързай, ако овладееш търпението си, цяла вечност ще си сит.”
След тези думи,
момчето продължило да гледа към Столас, но този път учите му блестели. Погледът
му за пореден път, бил изпълнен с огненото желание за знание, което само по
себе си го карало да научи, колкото се може повече от чудатите старчета.
„Хахаха” Весел
смях се чул от страни. „Харесва ми погледа ти момче! Хайде ставай горе, време е
да посрещнем виновникът за гладът ти.
Точно след думите на Велес, множество балончета
започнали да се образуват върху повърхността на близкото езеро. Балончетата
ставали все повече и повече, след което малки вълни започнали да се образуват
по повърхността на езерото! Вълните били образувани от странно изглеждащи клони
с зелено-сини плодове, които бавно започнали да се подават над водата.
Момента в който
всичко това започнало да се случва, Велес и Столас вече се били отправили към
брегът на езерото където в очакване чакали. Колкото до момчето, то все още седяло на земята но този път очите му
били фокусирани върху езерото, сякаш не можейки да повярва на случващото се.
Пред очите на
всички в този ясен момент, можело да се види една от най-невероятните гледки в
цялата гората. Излизащите изпод водата плодови клони, всъщност били огромни
рога на които растели зелени плодове с малки сини листа.
Ако беше само
това, гледката надали щеше да е толкова шокираща, но това не било всичко! Бързо
издигащите се рога, били здраво прикрепени за главата на също толкова големият
елен, който бавно започнал да излиза от водата.
Еленът имал
кафеникава козина и чисто бяла брада която се спускала от брадичката му надолу.
Също така, колкото повече излизал от езерото толкова повече можело да се видят
огромните му размери. Големият Елен имал внушителните десет метра височина и
буквално стигал до клоните на близките дървета които служили за покрив над
долината.
Излизащият от
водата елен, първо забелязал двете усмихнати старчета които гледали нагоре към него. Големият Елен отвърнал с леко наведена глава,
сякаш покланяйки се към двете старчета.
Разбира се Столас
и Велес не забравили за нужният етикет. Те бързо допряли, десните си юмруци в
дланта на лявата си ръка, след което поздравили Големият Елен.
Очевидно било, че
Столас и Велес се познавали с Големият Елен и имали дълбоко уважение един към друг.
“Ох.” Велес леко
охнал, сякаш забравяйки за нещо важно, след което бързо се обърнал към вцепененото
дете, което не смеело да
помръдне. „Хахаха! Не се плаши момче, ако искахме да те изядем, до сега да сме
го направили!” Велес казал
тези думи с шеговитата си усмивка, но на ученикът му в този момент, хич не му
било смешно.
Момента в който
Велес се обърнал към момчето, погледът на Големият Елен, също бил привлечен от
него. Когато момчето видяло, че големият елен бавно тръгнал към него, то
веднага си помислило че шансът шегата на учителя му да се сбъдне, току що се увеличил
многократно.
Въпреки че
малкият юнак, от начало доста се уплашил, той бързо си събрал смелостта. Колкото повече еленът се приближавал до него,
толкова повече то усещало, че никой не му мисли злото. ,
Момчето също
така, било много привлечено от самият начинът по който еленът стъпвал по
земята. След всяка негова стъпка, множество пъстри цветя и зелена трева
пониквали след сяка негова стъпка.
Детето завистливо гледало към земята, която изглеждала сякаш празнува всяка
стъпка на елена. Това накарало момчето с
детската си завист да се запита. ‘’Защо след моите стъпки, земята не празнува?
Как е възможно цветята и тревата да растат толкова бързо? ”
Само за секунда,
множество подобни въпроси започнали да витаят из главата на момчето. Внезапно
момчето започнало да чувства силна болка в главата си. Болката била толкова
силна, че чак го накрало да се хване за главата!
Поради някаква
странна причина болката обаче, болката не можела да спре неговите очи, които
непрестанно гледали и сверявали всяка една от стъпките на еленът. Всяко негово
движение, било уловено от съзнанието на момчето. Умът му с всички сили се
опитвал да игнорира болката, но и също така да разгадае някаква безгранична
мистерия, която се съдържала във всяка стъпка на Големият Елен!
Само след няколко
секунди обаче, момчето пребледняло като призрак и даже очите му загубили цвят.
Двете старчета които все още били до езерото бързо разбрали, че нещо не е наред
с малкото момче.
Първият който
успял да реагира бил Велес. Точно обаче когато
се засилил към ученикът си, спокоен. но и ясен глас се чул в умовете на всички.
‘’Събоди се дете! Още не си готов за подобна дрямка.” Казал гласът, който очевидно идвал от Големият Елен.
Само миг след
думите на еленът, детето като по чудо отворило широко очите си. Малките му очи вече не били в
полу-заспало състояние а светели в ярко зелен цвят! Също така кожата на детето, бързо придобила
розов цвят с зачервени бузи и уши. Всичко което току що станало било като
илюзия, но все още пазило спомените от болката.
Момента в който
детето се осъзнало то веднага забелязало наведеният пред него елен. Големият Елен, бил само на метър от него и от
горе надолу го гледал с пъстрите си очи.
“Името ми е
Аспарух, син на земята и небето. Как да
те наричам, млади момко.” Чул се отново гласът в умовете на всички. Този път момчето
инстинктивно знаел, че гласът идва от еленът и не се стреснало. То гледало към големите му очи и бързо
поставил юмрукът си в лявата си длан, след което дълбоко се поклонило.
“Аспарух старши,
този младши още си няма име, но като за благодарност за днес ще ви обещая, че
когато го заслужа, веднага ще се върна при вас за да ви го съобщя.” Момчето
казало тези думи невероятна решителност
и дълбоко уважение към еленът.
“Приемам
обещанието ти млади момко’’ Отговорил му еленът, след което бавно продължил да
говори. ‘’Изправи се дете безименно, няма нужда от церемонности. Щом живееш
сред нас, значи си един от нас. Приеми този малък подарък от старши, към младши
и нека небето и земята да те закрилят.”
Когато се
изказал, еленът на име Аспарух, леко поклатил глава и от високите му рога,
зелен плод започнал плавно да пада към момчето.
Детето с
пъргавите си крака, бързо пристъпило няколко крачки назад, опитвайки се да
застане под падащият плод. Малко след като се наместило, плодът паднал точно
между двете му ръце.
Поглеждайки към
зеленият плод, то забелязало и отдалечаващият се елен, бавно отправяйки се
обратно към езерото. Малкият юнак мислил да поздрави отиващият си елен,
но в крайна на краищата не казало никакви повърхностни думи а само запазило
спомена дълбоко в сърцето си.
Отдалечаващият се Аспарух не казал нищо повече
на момчето, но не пропуснал да каже няколко думи на двете старчета които все
още стояли един до друг.
Велес, Столас и
Аспарух можели да комуникират умствено, много по бързо от колкото дума по дума.
Те бързо започнали да обсъждат помежду си някой от належащите въпроси, преди
Аспарух отново да се върне в езерото.
“Ако търсите
белият рис, тръгнете на север към огнената принцеса. Според мен, рисът е
привлечен от чистата и душа и най-вероятно се е скрил близо до нея. След като
видях човешкото дете обаче, съм сигурен че ако то не стоеше постоянно с вас,
рисът щеше да усети чистата му душа и сам да дойде при него.” Отговорил Аспарух
на Столас по въпроса за рисът, след което се обърнал към Велес с думите.
“Братко Велес, не
знам що за карма те е събрала с това дете, но от това което видях мога веднага да ти кажа, че то има
огромен талант, който не бива да се пропилява. Само с няколко погледа, това
детето започна да усеща законите на природата във всяка моя стъпка. Ако не бях
го спрял в онзи миг, природният закон можеше сериозно да нарани както
съзнанието, така и младото му тяло.”
Казал му сериозно
Аспарух след което продължил да говори. ‘’По един или друг начин, всеки един от
нас е попадал на подобни гений, ала колко от тях са живи и до днес?” Двете
старчета не казали нищо, защото в този момент те били потънали в дълбоки и сериозни
мисли, но думите на Аспарух определено били доста тревожни.
След като
разговорът им приключил, Големият Елен бавно започнал да потапя огромното си
тяло обратно в кристалното езеро. Когато водата стигнала до вратът му обаче,
ненадейно се спрял и колебливо се обърнал с последните си думи, към двете
старчета.
“Надявам се че от
днес нататък, двамата ще започнете да обръщате повече внимание на това безименно
дете... Дете което с потенциала си може да всява страх, даже и в моето сърце.”
