The Legend Of Kukeri

The Legend Of Kukeri

Това е история за момче, копнеещо да разбере повече за себе си и за фантастичният и невероятен свят на Експертите.

Глава 1
                                                                                                                     Пролог

В един светъл сутришен ден, възрастен мъж кротко си спеше под сянката на ябълково дърво. Самото дърво било само едно от многото, които като божествени дръвчета огрявали овощната градина. Спящия мъж бил облечен със сива роба и носил сламена шапка на главата си, придаващи му вид на грижовен градинар любуващ се на приказната си градина.  

Атмосферата в красивата градина обаче щеше да е още по божествена ако не бяха гласовете чуващи се в нейния край. Там можеха да бъдат видени няколко минувача наподобяващи хуманоиди, но с по различна форма от тази на съвременните хора. Те често дърдореха помежду си по теми и истории, които нормален човек трудно би разбрал. 

‘Шефе, чувал ли си историята за тайнствения пазител който пази ябълковата градина?’ Страх бил изписан в очите на хуманоид с крайници покрито с люспи, докато гледал към ходещия на два крака черен котарак. Въпреки триметровият си размер, голямата котка елегантно ходеше по пътеката като човек, докато в същия момент си играе с един от многото видове ножове закачени по тялото му.

‘Разбира се че съм чувал за него! От това което разбрах, най-вероятно пазителят е Експерт който напълно е овладял Дао-то на вятъра. Когато някой прекрачи границата на градината, той веднага използва уменията си и убива натрапника, даже без самата жертва да разбере. Толкова е бърз, че мога да преброя на едната ми лапа, броят на Експертите които с очите си могат да засекат движенията му.

Докато странните същества се движели по тясната пътека, от едната им страна се виждала начупена дървена ограда с която градината била обградена. Нито един от тях обаче не смеел да прекрачи старата ограда, най-вероятно защото никой не искал да се раздели с главата си.

Страховитата репутация на пазителя режещ главите на натрапниците, сякаш била безгранична на това място. Това обаче не била единствената история която плашила новодошлите. Никой всъщност не знаел точно как изглежда пазителя, но в една от легендите за него се разказвало, че името на неговият баща било Смърт, а на майка му Съдба. Тези две имена сами по себе си, като с магия отказвали и най-смелите измежду съществата. 

Сигурно никой от минувачите не би повярвал, ако някой дойде и им каже за мъжът който в този момент безгрижно си лежеше в градината под едно от ябълковите дръвчета. Поради някаква причина нито едно от съществата не можеше да го види, въпреки непосредствената му близост до мястото където неочаквано те се появяваха.

Също като дърдорещите минувачи обаче, мъжът който приличал на градинар също не ги забелязвал или по-скоро просто не им обръщал внимание. Това разбира се не било защото той като тях не ги виждал, а чисто и просто защото пред неговите очи те изглеждали като лутащи се в тъмното мравки, които не заслужават вниманието му. 

Внезапно обаче докато мъжът си лежеше, нещо неочаквано накарало двете му очи да се отворят. Въпреки съненият си вид, той леко с пръст надигна сламената си шапка, след което погледът му като ястреб се насочи нагоре към клоните на дървото. По клоните можело да се видят множество ябълки, на вид направени от чисто злато и светещи като малки слънца. Съществата които губили живота си жадували точно за тези ябълки, но в очите на мъжът нямало никаква лакомия докато ги гледал. 

Мъжът със сламената шапка, най-вероятно се събудил защото светлината на една от златните ябълки, за секунди бързо започнала да намалява и като водовъртеж да се събира в самият и център. Не след дълго самата ябълка леко започнала да трепери, сякаш и е студено въпреки топлината идваща от греещите и съседки. Очите на предполагаемият градинар, все така наблюдавали случващото се и с всяка изминала секунда, шокът изписан по лицето му ставал все по явен. 

Изведнъж звук наподобяващ изстрелването на лазер се чул от угасващата като лампа ябълка, от която в този момент силен лъч светлина излетял право към най-светлата съседна ябълка. Това явление накарало мъжът веднага да стане от легналата си позиция, за да хване с едната си ръка падащата ябълка от която феноменът първо започнал. Тя започнала да пада от дървото, веднага след като лъчът светлина излязъл от нея. Като изгоряла крушка, ябълката която до преди няколко минути грееше като слънце, сега изглежда повече като изгнил плод останал без капка живот.

Мъжът с наведена глава успешно успя да хване падналата ябълка, но гледайки надолу към нея, тъгата му не можеше да бъде скрита даже и от сламената му шапка.

‘Що за същество може да погуби подобно съвършенство...’ Казал си той, след което погледнал нагоре към ябълката в която странният лъчът светлина влязал. Нейната светлина била малко по силна от останалите около нея, но въпреки това в този момент и тя като изсъхналата ябълка леко се поклащала.

                                                                                                                         ****

Тъмни облаци се носеха в небето, докато светът под небесата страдаше от поредната война. Многобройни войници от две враждуващи фракции, водили битки както на земята така и в небето над огромен град, разпростиращ се в долината на висока планина. Разликата в численността на атакуващата и отбраняващата се страна, била огромна но в очите на защитниците на града, нямало нито страх, нито угризения. Решителността на войниците да се борят до сетния си дъх, им давала така нужната смелост да се изправят срещу агресорите.
 
Армията на атакуващата страна, била съставена от най-различни раси. Една от тях изглеждала като зеленокожи орки с остри зъби и силни мускулести тела, като че ли изваяни за война. Неописуема свирепост, можела да се прочете по лицата на орките, които с ярост връхлитали градът.
 
На бойното поле също така можели да се видят различни по големина гноми с кърваво червени очи и обезобразени лица и тела. Те имали недоразвити тела и не изглеждали толкова силни колкото орките, но многобройната им численост ги правила опасен противник, който не бива да бъде подценяван.
 
Орките и гномите, очевидно били използвани като жив щит или по скоро като таран, който служел за изтощаване на силата на защитата. За командващите ги същества те били като жив инструмент, който след употреба лесно може да бъде заменен. Точно зад тях пък се намирала армия многократно по опасна от орките и гномите. Тя била съставена от истински дяволски изчадия, демони, духове и други, които се радвали на хаосът и смъртта на бойното поле.
 
Докато войната бушувала с пълна сила, от висока скала огромен демон с чифт крила и рога, гледал към бойното поле и непрестанно давал заповеди на приближените си офицери.
 
‘Какво правят онези мършави гноми на Западната стена? Веднага им кажи да съберат един върху друг труповете на умрелите до стената, след което да започнат да се катерят по тях!’ Казал огромният демон на един от подчинените си.
 
Демонът се казвал Херон и имал задачата да командва огромната армия с една единствена цел. Тя била човешкият клан, който живеел по тези земи да бъде унищожен след което и заличен от този свят!
 
Колкото до фракцията която се отбранявала, тя предимно се състояла от хора  носещи маски на лицата си, както и множество звънци по телата си.
 
Звукът от звънците, сякаш се разбивал в главите на демоничните съществата. Като хиляди чукове удрящи наковални, звуците карали злите същества да повръщат кръв и да губят съзнание, но даже и това не можело да спре огромната им численост.
 
Въпреки че маските покривали лицата на войните, те не можели да скрият яростните им очи, които даже демоните не искали да срещат. Маскираните войни не продумвали нито дума докато се биели с противниците си, но очите им сякаш яростно крещели. ‘’Умрете! Умрете! Умрете!”
 
Кръвта на войници, демони и най-различни други същества се изливала като реки, а виковете им сякаш се чували като гръмотевици из целия свят. Навсякъде можело да се видят многобройни схватки с най-различни видове елементи и природни стихии, използвани като магии от различните Експерти.
 
Както на земята така и във въздухът обсадата над градът все така продължавала с пълна сила. Заедно с наземните войски, голям брой летящи хуманоидни същества с глави като на жена, но с чифт крила и остри нокти се спускали от небесата, към войните които се опитвали да защитят родния си дом.
 
Многобройни стрелци въоръжени с лъкове, стреляли стрели от стената на града и падали като дъжд пронизващ както харпиите във въздуха, така и останалите същества които прииждали като цунами. Стрелите падали с невероятна сила и приличали на наказание от самите небеса, носещи унищожителна сила достатъчна да потопи земята с кръвта на демоничните същества. За жалост на стрелците обаче, броят на агресорите сякаш нямал край. Числеността им наподобявала броят на звездите над нощното небе и прииждащи вълни на бурен океан.
 
Въпреки всичко това войниците които защитавали градът, изглеждали така сякаш нямали нито капка страх от неизбежна смърт. Някои от тях  имали брони изпочупени от битката, а други даже били загубили оръжието си, но даже и това не можело да ги уплаши. Те използвали ръцете, краката, зъбите, ноктите си, даже и телата на убитите си другари, за да се бият с адските изчадия.
 
Всяка изминала минута на бойното поле, се усещала като цяла година, а смелостта и саможертвата на войните сякаш нямала край. Навсякъде царял хаосът и смъртта и всичко изглеждало загубено, но несломимият дух на маскираните бойци не се предавал. Смъртоносно ранените мъже и жени, използвали последният си момент или да убият някой от нападателите или да погледнат към небето и да кажат последните си думи. ''Смелите ще живеят вечно..''

Точно над градът се намирал върхът на обширна и висока планина, където можело да се види замък с множество копия забити на всяка кула. На копията били завързани конски опашки, които като знамена гордо се носели по вятъра.
 
Самите опашки били с цветовете на дъгата, но и с няколко допълнителни цветове като сребърният, златният и черният. Всеки един цвят представлявал различна фракция в един масивен клан, който в този момент защитавал градът.
 
За жалост не след дълго по-голямата част от градът станал в руини, а армията на мрака започнала да се прегрупира около замъкът и заграждайки го от всякъде.
 
В този момент Херон, гордо стъпил върху гърдите на един от маскираните войни, смазвайки звънците по мъртвото му тяло. Херон с отвратен поглед, погледнал надолу към маската на войнът, след което с всичка сила стъпил и върху нея. Херон изглеждал така, сякаш мразел повече самата маска от колкото самият човек който я носел.
 
Градът и замъкът явно принадлежели на горд клан, който от незнайни години защитавал човечеството от злите сили, но от днес това щяло да се промени! 

Преди замъкът се издигал в небесата като фар, огряващ сърцата на всеки който можел да го зърне. Сега обаче като някакъв хамелеон, целият замък все едно си е сменил цвета от бял в червен, а телата на различните същества и войници се въргаляли навсякъде. 
 
Докато навън светът сякаш свършвал, вътре в замъкът също можело да се усети ужасът, налягането и натиска от войната. Въздуха който обгръщал сърцата и дробовете на оцелелите, бил тежък и неприятен. Миризмата на кръв направо задушавала хората!

В най-дълбоката част на замъкът, се намирала обширна зала в която няколко десетки мъже и жени, пазели специална формация от руни. Те били обрисувани на земята, по-много мистериозен начин и били пълни с енергия, която огрявала цялото помещение. Те били направени и поставени от майстори на магическите формации, с цел да създадат последен шанс за оцеляване на кланът им.
 
По средата на формацията, двама стари мъже стояли до една млада жена и странен мъж с уши като на вълк. Те стояли във формацията от руни, докато всеки един от тях държал по едно бебе в ръцете си. Малките деца били две момченца и две момиченца, на възраст не повече от няколко месеца.
 
Едно от двете момченца, също имало малки пухкави ушички, също както възрастния мъж който го държал в обятията си. Мъжът имал големи и много ярко сини очи с които нежно гледал малчугана. Той почесвал малките му ушички, като че ли с надежда да спре неспиращият му плач.
 
Пред мъжът с вълчите уши, стояли двама стари мъже, които също така държали две малки бебета. Двамата възрастни мъже си разменяли невероятно дълбоки и мъдри погледи с които сякаш, общували телепатично помежду си. Като с език без думи, двамата постоянно си разменяли информация.  

Ако беше само това, двете старчета надали щяха да изглеждат толкова странно и мистериозно. Най-интересното при тях всъщност било това, че и двамата изглеждали лика прилика, като две капки вода! Единственото което ги различавало било това, че робите с които били облечени се различавали. Сякаш по-лесно да се разпознават един от друг, единият носел дълга бяла роба, а другият черна.
 
Двете момиченца в ръцете им, също като двете старчета изглеждали напълно еднакво. Момиченцето държано от старецът с бялата роба, било загърнато с черно одеяло, а този с черната роба, държал бебето с бялото одеяло.
 
Очевидно момиченцата били близначки, най-вероятно внучките на двете старчета. Също като малкото момче с вълчите уши, те неукротимо плачели заради писъците и виковете на урагана от война, който вилнеел на вън.
 
Момента в който трите бебета били будни и неукротимо плачели, изненадващо обаче четвъртото не издавало нито гък. Последното дете било малкото момченце, което било държано от младата жена.
 
Тя имала ярко зелени очи и тъмна черна коса, която била прилежно навита на дълга плитка.
 
Загрижеността и можела да бъде видяна в очите и докато гледала спящото като пън бебе. Като че ли на пук на виковете и сриващият се замък, момченцето изглеждало сякаш нищо не можело да попречи на сладката му дрямка.
 
Така групата в центъра на формацията, търпеливо чакала други четири мъже, които били разположени в  четирите краища на формацията, правещи различни движения и форми с ръцете си. Мъжете движели ръцете си с невероятна скорост и също така, изричали специални думи които карали магическата формация да свети в бяла и нежна светлина, обгръщаща цялата зала.
 
Очевидно целта на мъжете била да задействат обрисуваните руни на земята, които имали невероятната способност да телепортират жива и не жива материя далеч от замъкът. Като магически портал предназначен да спаси хората в центъра на телепортиращата магична формация.
 
Изведнъж силна пулсираща светлина, започнала да се върти в кръг около руните, които обграждали формацията. Момента в които руните започнали да излъчват ярката светлина, течност наподобяваща жива вода, започнала да се заформя около тях. Движещата се вода, бързо започнала да се събира около групата в центъра и като змии притоците се увивали нагоре по телата им.
 
Малко преди формацията да бъде напълно активирана и телата на осемте души в центъра да бъдат напълно обгърнати от водата, един от мъжете без да прекрачва границата на формацията се обърнал към групата. Самият мъж, изглеждал на години около тридесет с буйна черна коса и невероятно зелени очи които светели в тъмното като изумруди.
 
"Вие сте последната надежда за оцеляване на клана на Кукерите!" Казал мъжът на хората пред него, които били прегърнали децата в обятията си. "Формацията ще ви телепортира далеч от родните ни земи, но за жалост не достатъчно далеч. Сигурен съм, че ако останете на едно място, специфичната енергия, която телата ви излъчват ще бъде засечена и рано или късно ще бъдете открити и нападнати"
 
По лицето на мъжът можело да се прочете болката, агонията и скръбта която изпитвал в момента, но зелените му очи все така продължавали да светят със смелост и решителност докато говори.
 
"Когато излезете от телепортиращата формация, веднага започнете да се движите в различни посоки, това ще увеличи шансовете на възложената ви мисия да успее. Каквото и да стане, пазете децата. Ако се наложи даже и с живота си!" Готовността на мъжът за саможертва, можела да се усети във всяка негова дума.
 
Тътените и виковете на сражаващите се войни и зверове започнали да се чуват все по-близо и по-близо до мястото където се намирали в момента. Ударите които замъкът понасял, също ставали все по-силни и оглушителни. Каменни статуи падали и даже керамичният таван и под в залата започнали да се разцепват.
 
Смелите войниците които пазели залата, бързо застанали в бойна формация с готовност да бранят позицията си до последно.
 
Всички до един били напълно различни един от друг, но те имали една и съща цел! Да насочат цялата си решителност и саможертва в едно единствено нещо. Надеждата за оцеляване на кланът на Кукерите!
 
Не след дълго шумът от войната на вън, започнал да стихва. Всички веднага разбрали че, това е само затишие пред буря и най-вероятно, много скоро те самите ще участват в най-великата битка през живота си.
 
Точно след като, всички звуци навън замрели, мъжът отново проговорил.
 
"Запомнете думите които ще изрека и никога не ги забравяйте!" Казал мъжът гледайки към групата с бебетата и най-вече към младата жена точно преди да бъдат телепортирани. ‘’Каквито и трудности да ви се наложи да срещнете. Срещу каквито и врагове да ви се наложи да се изправите! Никога не забравяйте кои точно сте и цената която семействата и кланът ви са платили, за този шанс за оцеляване.. Нека силата на небесата и земята, бъдат както с вас така и с нас!"
 
След тези думи, четиримата възрастни с решителност кимнали с глава и живата вода от телепортираща формация обгърнала главите им. Изведнъж само за миг телата им изчезнали като звезден прах пръснат из необятния небосклон.
 
Момента в които осемте били телепортирани от залата, мъжът с усмивка се обърнал и погледнал към останалите войни от кланът си и казал, сякаш камък му паднал от сърцето. "Какво ще кажете да излезем навън и да им покажем, че Кукерите никога не се предават и по-скоро, всички бихме умрели от колкото да се предадем и да паднем на колене!"
 
 Изведнъж очите на всички в залата светнали и усмивки се появили на лицата им. Всички в унисон протегнали ръце към коланите си където всеки един от тях имал по няколко звънци и една маска. Някои от маските приличали на животни, други на страшни демони, трети приличали на елементи, светещи в различни цветове.
 
 След като видял усмивките на всички, мъжът протегнал двете си ръце към дълго копие направено от ясеново дърво, покрито изцяло с различни светещи руни. Копието било обгърнато с тих, но силен огън и излъчвало нежна светлина и топлина от руните, правещи копието още по-здраво и смъртоносно.
 
 След като мъжът хванал копието, той протегнал ръка и към неговият колан, където стояла страшна маска с два кози рога. Единият рог бил чисто бял, като току що паднал сняг а другият черен, като нощ без звезди. Маската също имала, два малки пламъка с ярко син и зелен цвят, които все едно танцували по върховете на двата рога, правеща маската още по мистериозна.
 
След като мъжът сложил маската и здраво сграбчил копието бавно, но славно започнал да крачи към изхода на стаята. Мъжът изглеждал така сякаш, силната топлината която обгръщала копието и маската изобщо не му пречила.
 
След няколко крачки, той застанал пред всички и внезапно се спрял след което поел дълбоко въздух. Мъжът определено се вълнувал от възможността да излезем навън и да влезе в бой но преди това се обърнал със силен вик, към войните зад себе си.
 
 "МОИ БРАТЯ, МОИ СЕСТРИ. Нека след този ден почиваме в домът на предците ни. Където душите на смелите, живеят, ВЕЧНО!!!"
 -----
  ‘’КАК ТАКА СТЕ ДОПУСНАЛИ НЯКОЛКО ДА ИЗБЯГАТ! Изрично ви заповядах да ги избиете всеки до един, мъже, жени и деца, ВСИЧКИ!’’
 Черноробест мъж с множество рани по лицето и тялото си крещял на няколкото силуета, които в момента коленичели пред него. Мъжът явно бил много ядосан и с намръщен поглед гледал към подчинените си.

 Изведнъж обаче, вниманието му било привлечено от коленичещият орк, който проговорил с тежък и глуповат глас. ‘’Кралю мой, как мога да предвидя че, защитата им е толкова силна, даже и вие бяхте ранен от великият им Войвода.’’ Казал оркът.
 
Думите на оркът, още повече вбесили седящият на трона мъж. Без да казва нищо той започнал да гледа надолу към оркът който в момента безсрамно го гледал с големите си очи.
  *Жиииит* Внезапно както се гледали, два лъча черна светлина се изстреляли от очите на седящият мъж! Черните лъчи, ударили оркът право в главата и само за секунда го изпепелили.
 
От някогашният велик водач на орките, не останало нищо друго, освен прахът му, който се разнесъл из тронната зала пред очите на ужасените му подчинени.

 ‘’Още някой да има нещо да каже?’’ Извикал мъжът от тронна си. Останалите същества в този момент, били сцепенени и ужасени от страх, заради убийственият поглед на своя господар.
 
 ‘’Веднага пратете най-добрите ми следотърсачи да открият оцелелите! Също така се погрижете тази информация да не се разчува! След като ги откриете искам лично да се заемете и да убиете всеки оцелял от кланът на Кукерите. Колкото до неколцината пленени, аз лично ще се погрижа за тях.’’ Когато казал тези думи, за първи път усмивка се появила на лицето му.
 
Когато чули заповедта, залата изведнъж за секунди се опразнила и само черноробестият мъж останал в нея. Изведнъж обаче усмивката му изчезнала от лицето и притеснителни мисли минали през умът му.
 
‘’Надявам се, че онова старо чудовище, никога няма да разбере, че все още не съм изпълнил напълно уговорката ни.’’ 


П.С.

Здравейте всички! Казвам се Кристиан и това е само прологът от това което съм написал. Имам още няколко готови чаптъра, които смятам да ги постна скоро! Надявам се че,  въпреки бедният ми български език, историята ми ще ви хареса. Моля пишете коментари ако видите някакви грешки, недомислици или просто ако искате да си изкажете мнението. Ще съм много щастлив, ако мога по някакъв начин да си подобря правописа и знанията. Една поговорка казва, че човек не умира от болест или старост а когато спре да учи нови неща. Благодаря!  

Специални благодарности на IVE-STORM за това че ми каза за новият сайт!
Огромни благодарности и за daniel250916 за помощта му в намирането на грешките!


Глава

1

Моля запознайте се с „Общи условия, Лични данни и Бисквитки“ за да използвате този уебсайт.

Научете повече Разбрах
popping