The Legend Of Kukeri

The Legend Of Kukeri

Това е история за момче, копнеещо да разбере повече за себе си и за фантастичният и невероятен свят на Експертите.

Глава 1
Тъмни облаци се носели в небесата, а под тях огромен град бил обгърнат в огън и жупел. От него можели да се чуят, само писъците на невинните, както и ужасяващите викове на войниците.
 
Зверове и войници, различните по вид, ръст и раса, водили ожесточена битка както на земята, така и във въздуха. Разликата в числеността на двете воюващи фракции била огромна, но в очите на защитниците на града не можело да се види нито страх, нито съжаление.
 
 Армията на атакуващата фракция, била съставена предимно от различни тъмни раси, които рядко можели да се видят в света на хората. Една от тях, била съставена от зеленокожи орки с остри зъби и силни мускулести тела, създадени само за война. Яростта на орките можела да бъде прочете по техните лица, докато с неописуема свирепост връхлитали градът и бранещите го войници.
 
На бойното поле, също можело да се видят гноми с кърваво червени очи и мършави тела с ръст не по голям от това на дете. Те били малки и глупави, но многобройната им численост ги правила опасен противник, който не бива да се подценява.
 
Орките и гномите, очевидно били използвани само за пушечно месо с цел да изтощят защитата на града. Те били просто като средство, което лесно можело да бъде захвърлено от техните командващи. 
 
Точно зад живият щит от орки и гноми, на един хълм се намирала армия, многократно по-опасна от първата. Тя била съставена от истински дяволски изчадия, демони и духове, които сякаш се радвали на хаосът и смъртта на бойното поле.
На същият този хълм, стоял огромен демон с чифт червени крила и рога. Той  неуморно давал заповеди на приближените си офицери и направлявал военните действия.
 
Огромният демон се казвал Херон и имал заповед да командва огромната армия от различни раси с една единствена цел. Живеещия по тези земи човешки клан, да бъде завинаги заличен от този свят!
 
Фракцията включваща защитниците на града, била доста по-малобройна и предимно се състояла от хора. Повечето от тях изглеждали като нормални войници въоръжени с копия и мечове, но също така имало и такива, които били все едно от специалните части. Те имали страшни маски на лицата си и носели множество звънци по телата си.
 
Чувайки от далеч звуците на звънците, даже и великият Херон намръщвал очи. Те звучали като хиляди чукове, които с всички сили удряли по метални наковални. За демоничните същества, този шум бил почти непоносим и някой от тях даже повръщали черната си кръв, след което губели съзнание.
 
Маските покриващи лицата на войниците с окачените звънци, не можели да скрият яростта в очите им. Даже самите демони не искали да срещат разяреният им поглед. Тези маскирани мъже и жени, не издавали нито звук докато се биели с техните противници, но очите им сякаш яростно крещели.  ‘’Умрете, умрете, УМРЕТЕ!”
 
 Кръвта на войници, демони и най-различни други същества се изливала като реки, а виковете им сякаш се чували като гръмотевици из целият свят.
 
Навсякъде можело да се видят, многобройни бойни полета с най-различни видове елементи и природни стихии, използвани като магии от различните магьосници.
 
Обсадата над града, продължавала с дни. 

Летейки с крилата си във въздуха, голям брой хуманоидни същества с глави като на жена и остри нокти, бързо се спускали от небесата за да се бият срещу хората на земята. Те обаче не очаквали многобройните стрелци, въоръжени с лъкове и стрели, които изведнъж започнали да стрелят по тях. Стрелците имали перфектна синхронизация и правели смъртоносен дъжд, пронизващ както харпиите във въздуха, така и същества които ги приближавали по земя. Стрелите падали с такава невероятна сила, че те повече приличали на наказание пратено от самите небеса, за да потопи земята с кръвта на демоничните същества.
 
За жалост, броят на агресорите сякаш нямал край. Числеността им наподобявала броят на звездите над нощното небе и прииждащи вълни на бурен океан.
 
Войниците които защитавали градът, изглеждали така сякаш нямали нито капка страх от неизбежна смърт. Някои от тях  имали брони изпочупени от битката, а други даже били загубили оръжието си. Те обаче използвали ръце, крака, зъби, нокти даже и телата на убитите си другари, за да се бият с адските изчадия.
 
Всяка изминала минута на бойното поле, се усещала като цяла година, а смелостта и саможертвата на войните, сякаш нямала край. Навсякъде царял хаосът и смъртта и всичко изглеждало загубено, но едно нещо не се променило при маскираните бойци. Смъртоносно ранените мъже и жени, използвали последният си момент или да убият някой от нападателите или да погледнат към небето и да кажат последните си думи. ''Смелите живеят вечно...''

Точно над градът се намирал върхът на обширна и висока планина, където можело да се види замък с множество копия забити на всяка кула. На копията били завързани конски опашки, които като знамена гордо се носели по вятъра.
 
Самите опашки били с цветовете на дъгата, но и с няколко допълнителни цветове като сребърният, златният и черният. Всеки един цвят представлявал различна фракция в един масивен клан, който в момента защитавал градът.
 ...
 
За кратко време обаче, по-голямата част от градът вече бил в руини, а армията на мрака започнала да се прегрупира около замъкът, заграждайки го по въздух и земя.
 
В този момент огромният демон на име Херон, гордо стъпил върху гърдите на един от маскираните войни, смазвайки звънците по мъртвото му тяло. Херон с отвратен поглед, погледнал надолу към маската на войнът, след което с всичка сила стъпил и върху нея. Херон изглеждал така, сякаш мразел повече самата маска от колкото самият човек.
 
Градът и замъкът явно принадлежат на горд клан, който от векове защитавал човечеството от злите сили. Преди замъкът се издигал в небесата като фар, огряващ сърцето на всички който можел да го зърне. Сега обаче като някакъв хамелеон, целият замък все едно си бил сменил цвета от бял в червен. Телата на различни същества и войници се въргаляли навсякъде, но въпреки това все още имало войници, които продължавали да се бият до последна капка кръв.
 
Докато навън светът сякаш свършвал, вътре в замъкът също можело да се усети ужасът, налягането и натиска от войната. Въздуха които обгръщал сърцата и дробовете на оцелелите, бил тежък и неприятен. Миризмата на кръв направо задушавала хората!

В най-дълбоката част на замъкът, се намирала обширна зала в която няколко десетки мъже и жени, пазели специална формация от руни. Те били обрисувани на земята, по-много мистериозен начин и били пълни с енергия, която огрявала цялото помещение. Те били направени и поставени от майстори на магическите формации, с цел да създадат последен шанс за оцеляване.
 
По средата на формацията, двама стари мъже стояли до една млада жена и странен мъж с уши като на вълк. Те стояли във формацията от руни, докато всеки от тях държал по едно бебе в ръцете си. Малките деца били две момченца и две момиченца, на възраст не повече от няколко месеца.
 
Едно от двете момченца, също имало малки пухкави ушички, също както възрастния мъж, който го държал в обятията си. Мъжът имал големи и много ярко сини очи с които нежно гледал малчугана. Той почесвал малките му ушички, като че ли с надежда да спре неспиращия му плач.
 
Пред мъжът с вълчите уши, стояли двама стари мъже, които също така държали две малки бебета. Двамата възрастни мъже си разменяли невероятно дълбоки и мъдри погледи с които сякаш, общували телепатично помежду си. Като с език без думи, двамата постоянно си разменяли информация.  

Ако беше само това, двете старчета надали щяха да изглеждат толкова странно и мистериозно. Най-интересното при тях всъщност било това, че и двамата изглеждали лика прилика, като две капки вода! Единственото което ги различавало било това, че робите с които били облечени се различавали. Сякаш по-лесно да се разпознават един от друг, единият носел дълга бяла роба, а другият черна.
 
Двете момиченца в ръцете им, също като двете старчета изглеждали напълно еднакво. Момиченцето държано от старецът с бялата роба, било загърнато с черно одеяло, а този с черната роба, държал бебето с бялото одеяло.
 
Очевидно момиченцата били близначки, най-вероятно внучките на двете старчета. Също като малкото момче с вълчите уши, те неукротимо плачели заради писъците и виковете на урагана от война, който вилнеел на вън.
 
Момента в който трите бебета били будни и неукротимо плачели, изненадващо обаче четвъртото не издавало нито гък. Последното дете било малкото момченце, което било държано от младата жена.
 
Тя имала ярко зелени очи и тъмна черна коса, която била прилежно навита на дълга плитка.
 
Загрижеността и можела да бъде видяна в очите и докато гледала спящото като пън бебе. Като че ли на пук на виковете и сриващият се замък, момченцето изглеждало сякаш нищо не можело да попречи на сладката му дрямка.
 
Така групата в центъра на формацията, търпеливо чакала други четири мъже, които били разположени в  четирите краища на формацията, правещи различни движения и форми с ръцете си. Мъжете движели ръцете си с невероятна скорост и също така, изричали специални думи които карали магическата формация да свети в бяла и нежна светлина, обгръщаща цялата зала.
 
Очевидно целта на мъжете била да задействат обрисуваните руни на земята, които имали невероятната способност да телепортират жива и не жива материя далеч от замъкът. Като магически портал предназначен да спаси хората в центъра на телепортиращата магична формация.
 
Изведнъж силна пулсираща светлина, започнала да се върти в кръг около руните, които обграждали формацията. Момента в които руните започнали да излъчват ярката светлина, течност наподобяваща жива вода, започнала да се заформя около тях. Движещата се вода, бързо започнала да се събира около групата в центъра и като змии притоците се увивали нагоре по телата им.
 
Малко преди формацията да бъде напълно активирана и телата на осемте души в центъра да бъдат напълно обгърнати от водата, един от мъжете без да прекрачва границата на формацията се обърнал към групата. Самият мъж, изглеждал на години около тридесет с буйна черна коса и невероятно зелени очи които светели в тъмното като изумруди.
 
"Вие сте последната надежда за оцеляване на клана на Кукерите!" Казал мъжът на хората пред него, които били прегърнали децата в обятията си. "Формацията ще ви телепортира далеч от родните ни земи, но за жалост не достатъчно далеч. Сигурен съм, че ако останете на едно място, специфичната енергия, която телата ви излъчват ще бъде засечена и рано или късно ще бъдете открити и нападнати"
 
По лицето на мъжът можело да се прочете болката, агонията и скръбта която изпитвал в момента, но зелените му очи все така продължавали да светят със смелост и решителност докато говори.
 
"Когато излезете от телепортиращата формация, веднага започнете да се движите в различни посоки, това ще увеличи шансовете на възложената ви мисия да успее.
 
Каквото и да стане, пазете децата. Ако се наложи даже и с живота си!" Готовността на мъжът за саможертва, можела да се усети във всяка негова дума.
 
Тътените и виковете на сражаващите се войни и зверове започнали да се чуват все по-близо и по-близо до мястото където се намирали в момента. Ударите които замъкът понасял, също ставали все по-силни и оглушителни. Каменни статуи падали и даже керамичният таван и под в залата започнали да се разцепват.
 
Смелите войниците които пазели залата, бързо застанали в бойна формация с готовност да бранят позицията си до последно.
 
Всички до един били напълно различни един от друг, но те имали една и съща цел! Да насочат цялата си решителност и саможертва в едно единствено нещо. Надеждата за оцеляване на кланът на Кукерите!
 
Не след дълго шумът от войната на вън, започнал да стихва. Всички веднага разбрали че, това е само затишие пред буря и най-вероятно, много скоро те самите ще участват в най-великата битка през живота си.
 
Точно след като, всички звуци навън замрели, мъжът отново проговорил.
 
"Запомнете думите които ще изрека и никога не ги забравяйте!" Казал мъжът гледайки към групата с бебетата и най-вече към младата жена точно преди да бъдат телепортирани. ‘’Каквито и трудности да ви се наложи да срещнете. Срещу каквито и врагове да ви се наложи да се изправите! Никога не забравяйте кои точно сте и цената която семействата и кланът ви са платили, за този шанс за оцеляване.. Нека силата на небесата и земята, бъдат както с вас така и с нас!"
 
След тези думи, четиримата възрастни с решителност кимнали с глава и живата вода от телепортираща формация обгърнала главите им. Изведнъж само за миг телата им изчезнали като звезден прах пръснат из необятния небосклон.
 
Момента в които осемте били телепортирани от залата, мъжът с усмивка се обърнал и погледнал към останалите войни от кланът си и казал, сякаш камък му паднал от сърцето. "Какво ще кажете да излезем навън и да им покажем, че Кукерите никога не се предават и по-скоро, всички бихме умрели от колкото да се предадем и да паднем на колене!"
 
 Изведнъж очите на всички в залата светнали и усмивки се появили на лицата им. Всички в унисон протегнали ръце към коланите си където всеки един от тях имал по няколко звънци и една маска. Някои от маските приличали на животни, други на страшни демони, трети приличали на елементи, светещи в различни цветове.
 
 След като видял усмивките на всички, мъжът протегнал двете си ръце към дълго копие направено от ясеново дърво, покрито изцяло с различни светещи руни. Копието било обгърнато с тих, но силен огън и излъчвало нежна светлина и топлина от руните, правещи копието още по-здраво и смъртоносно.
 
 След като мъжът хванал копието, той протегнал ръка и към неговият колан, където стояла страшна маска с два кози рога. Единият рог бил чисто бял, като току що паднал сняг а другият черен, като нощ без звезди. Маската също имала, два малки пламъка с ярко син и зелен цвят, които все едно танцували по върховете на двата рога, правеща маската още по мистериозна.
 
След като мъжът сложил маската и здраво сграбчил копието бавно, но славно започнал да крачи към изхода на стаята. Мъжът изглеждал така сякаш, силната топлината която обгръщала копието и маската изобщо не му пречила.
 
След няколко крачки, той застанал пред всички и внезапно се спрял след което поел дълбоко въздух. Мъжът определено се вълнувал от възможността да излезем навън и да влезе в бой но преди това се обърнал със силен вик, към войните зад себе си.
 
 "МОИ БРАТЯ, МОИ СЕСТРИ. Нека след този ден почиваме в домът на предците ни. Където душите на смелите, живеят, ВЕЧНО!!!"
 -----
  ‘’КАК ТАКА СТЕ ДОПУСНАЛИ НЯКОЛКО ДА ИЗБЯГАТ! Изрично ви заповядах да ги избиете всеки до един, мъже, жени и деца, ВСИЧКИ!’’
 Черноробест мъж с множество рани по лицето и тялото си крещял на няколкото силуета, които в момента коленичели пред него. Мъжът явно бил много ядосан и с намръщен поглед гледал към подчинените си.

 Изведнъж обаче, вниманието му било привлечено от коленичещият орк, който проговорил с тежък и глуповат глас. ‘’Кралю мой, как мога да предвидя че, защитата им е толкова силна, даже и вие бяхте ранен от великият им Войвода.’’ Казал оркът.
 
Думите на оркът, още повече вбесили седящият на трона мъж. Без да казва нищо той започнал да гледа надолу към оркът който в момента безсрамно го гледал с големите си очи.
  *Жиииит* Внезапно както се гледали, два лъча черна светлина се изстреляли от очите на седящият мъж! Черните лъчи, ударили оркът право в главата и само за секунда го изпепелили.
 
От някогашният велик водач на орките, не останало нищо друго, освен прахът му, който се разнесъл из тронната зала пред очите на ужасените му подчинени.

 ‘’Още някой да има нещо да каже?’’ Извикал мъжът от тронна си. Останалите същества в този момент, били сцепенени и ужасени от страх, заради убийственият поглед на своя господар.
 
 ‘’Веднага пратете най-добрите ми следотърсачи да открият оцелелите! Също така се погрижете тази информация да не се разчува! След като ги откриете искам лично да се заемете и да убиете всеки оцелял от кланът на Кукерите. Колкото до неколцината пленени, аз лично ще се погрижа за тях.’’ Когато казал тези думи, за първи път усмивка се появила на лицето му.
 
Когато чули заповедта, залата изведнъж за секунди се опразнила и само черноробестият мъж останал в нея. Изведнъж обаче усмивката му изчезнала от лицето и притеснителни мисли минали през умът му.
 
‘’Надявам се, че онова старо чудовище, никога няма да разбере, че все още не съм изпълнил напълно уговорката ни.’’ 


П.С.

Здравейте всички! Казвам се Кристиан и това е само прологът от това което съм написал. Имам още няколко готови чаптъра, които смятам да ги постна скоро! Надявам се че,  въпреки бедният ми български език, историята ми ще ви хареса. Моля пишете коментари ако видите някакви грешки, недомислици или просто ако искате да си изкажете мнението. Ще съм много щастлив, ако мога по някакъв начин да си подобря правописа и знанията. Една поговорка казва, че човек не умира от болест или старост а когато спре да учи нови неща. Благодаря!  

Специални благодарности на IVE-STORM за това че ми каза за новият сайт!
Огромни благодарности и за daniel250916 за помощта му в намирането на грешките!


Глава

1

Моля запознайте се с „Общи условия, Лични данни и Бисквитки“ за да използвате този уебсайт.

Научете повече Разбрах
popping