The Legend Of Kukeri

KristianDragnel
08/10/18г.
Фентъзи
18 Глави
895 Прочита
4 Ком.

Това е неразказаната легенда за клана на Кукерите

Глава 1

Легендите не завладяват умовете и сърцата на хората с тяхното начало или край, а с капката истина криеща се в тях.

*****

Всичко започнало под клоните на ябълково дърво, намиращо се в огромна овощна градина. Там под едно от дърветата, лежал мъж на средна възраст, носещ сламена шапка на главата си покриваща дългата му черна коса и полуотворените му очи.

"Топлото време и лекият ветрец, правят обедната ми дрямка още по приятна." Помислил си мъжът, който бавно започнал да се разсънва.

През погледа на неговите очи, можело да се видят многобройните ябълкови дръвчета, насадени едно до друго в градината. Те имали видът на нормални дървета, но с черни листа, а измежду клоните им не растели каквито и да било ябълки, а златни!

Дърветата в тази градина имали невероятната способност да абсорбират огромно количество от предоставената им слънчева светлина. Техните листа наподобявали черни слънчеви панели, които като малки черни дупки яростно поглъщали светлината. След като светлината била уловена от дърветата, те по специален начин я превръщали в чиста енергия която ги дарявала с живот.

На всяко едно от дърветата, растели не повече от две дузини ябълки. Тези ябълки обаче били много лакоми. Почти цялата слънчева енергия която дървото можело да улови, била накрая абсорбирана от тях. Ябълките приличали повече на гладни демони, които нямат дъно на стомасите си. Чистата енергия придавала на ябълките вид на малки слънца, растящи по клоните на дърветата и огряващи цялата градина.

Гледката просто била толкова невероятна и зашеметяваща, че виждайки приказната градина, всеки нормален човек би се ощипал за да провери да ли всичко това не е просто един откачен сън.

Доказателства за този “сън“ обаче просто не били нужни, защото още с първият си поглед, всеки нормален човек би имал желанието да се поклони пред божествените дървета. Слънчевата им аура която ги заобикаляла, наподобявала светлинен щит, поставен от самите богове!

Даже и пред тази красота обаче, един мъж стоял гордо изправен. Той само се усмихвал, сякаш всичко пред очите му е просто красива картина, нарисувана от изкусен художник. Мъжът разбира се не бил художник, но за сметка на това, градинарските му умения нямали равни в този обширен свят.

Гледайки напред, старата му роба с която той бил облечен се разлюлявала от вятъра. Градинарят също така, носел черен колан около кръста си на който били закачени най-различни градинарски инструменти, както и малко златно звънче което озвучавало всяко негово движение.

Мелодията идваща от звънчето била толкова неповторима и прекрасна, че човек буквално би се влюбил в нея и би желал да я слуша до сетният си дъх.

Красивата градина изглеждала просто божествено. За жалост обаче напоследък множество шумни гласове се чували от краят на градината. Там можело да се види прашният път, през който минавали хиляди хуманоидни същества наподобяващи хора, но с доста по различен външен вид. Повечето от тях приличали на съвременните хора с чифт крака и ръце, но главите им имали формата на най-различни животни и невиждани до сега същества. Те често говорели помежду си на различни езици, но това не ги спирало да се разбират перфектно.

"Старши, старши! Чувал ли си за историята на тайнственият пазител, пазещ ябълковата градина?’' Нисък гущер с размерите на дете и крайници покрито с люспи, попитал котарак елегантно ходещ на два крака с черна козина и триметров размер.

"Толкова си глупав Гущер! Понякога направо се чудя, как успях да стигна до тук със слуга като теб.” Казала високата котка с очевиден неприязън изписан по лицето му, след което отново проговорил на гущера. “Разбира се че съм чувал за него! Това което успях да разбера от дошлите преди нас, е че този пазител е Експерт който напълно е овладял Дао-то на вятъра. Когато някой прекрачи границата на градината, той веднага се появява и използва невероятните си умения за да убие натрапника. Толкова е бърз, че според един от очевидците, даже самата жертва не може да усети момента в който се разделя с главата си.“

Слушайки и гледайки нагоре към високият си господар, Гущер постоянно кимвал с глава след всяка негова дума и явно изчаквал удобен момент за да проговори.

“Този Експерт навярно е толкова бърз, че броят на Експертите които с очите си могат да видят движенията му, не са повече от люспите на единият ми крак. За мое щастие обаче няма от какво да се страхувам! Все пак съм дошъл до тук с моят велик господар!“ Казал гордо гущерът с усмивка която би разплакала всяко дете.

“Този свят наистина е пълен с гений...“ Казал си котаракът, докато с едната си лапа се докосвал по дясната си буза от която липсвали няколко косъма. “Според мен най-важното в момента е да сме дискретни и да съберем колкото се може повече информация за това място. Колкото до великият Експерт, проблемът не е в това да усетиш атаката му, а да оцелееш след нея. Сега спри да мислиш за него и си запиши за да не забравиш!

“Да господарю! Веднага ще запиша мъдрите ви думи!“ Казвайки това гущерът веднага изкарал от някъде малко тефтерче, след което започнал да записва думите на голямата котка.

“До сега не съм чул за някой, който е успял да запази главата си след среща с него.“ Мислейки си на ум, големият котарак със страх в очите си погледнал към овощната градина, която се намирала дясно от пътя по който те вървели.

Въпреки грубото отношение на котаракът към Гущер, те всъщност били неразделни и много добри приятели. За жалост гущерът просто отказвал да приеме реалността и предпочитал да живее като слуга на приятелят си на който се възхищава от все сърце. Понякога даже котаракът се изненадвал от фанатизма с който Гущер го боготворил.

Така двамата продължи ли да си говорят помежду си, но около тях се чували и други гласове идващи от други същества. Всъщност в този момент те не били единствените същества движещи се по тясната пътека. Освен голямата котка и страхливият гущер, хиляди други също като тях се опитвали да разберат повече за местоположението си защото никой не знаел как точно са се появили на това място. Това което инстинктите им казвали е да не се приближават твърде близо до овощната градина.

От дясната страна на прашният път се виждала начупена дървена ограда с която градината била обградена. Нито едно от съществата обаче не смеело да я прекрачи, защото слуховете за режещият глави пазител, бързо се разнасяли на това място. Страховитата репутация на Експертът, сякаш била безгранична и като с магия отказвала и най-смелите измежду съществата. Разбира се винаги имало и глупаци, които без да се замислят влизали в градината за да си вземат от златните ябълки. Цената за това желание обаче, било тяхната глава.

Градината и нейният пазител не били единствените поводи за разговор измежду съществата. Те също така обсъждали лявата страна на пътеката. Тя била забулена в мъгла, а над нея се виждало цялото нощно небе! Гледката над мъглата била невероятно красива, но всеки който се престрашавал да влезе в нея, никога не се завръщал.

Някой от съществата даже вярвали, че самата пътека се намира на краят на света. Те предупреждавали тези около тях, да не влизат в мъглата за да не паднат от ръба на света. Гледайки нагоре към нощното небе, пълно с безброй звезди и далечни светове, много от тях изпитвали дълбоко чувство на душевно желание да се докоснат до небесата.

Сигурно никой от минувачите не би повярвал ако някой дойде и им каже за градинарят, който в този момент безгрижно се разхождал в градината. Поради някаква странна причина, нито един от хуманоидите не можел да го види.

Докато те продължавали да си говорят, градинар също не им обръщал внимание. Това разбира се не било защото той като тях не ги виждал, а защото през неговите очи те изглеждали като лутащи се в тъмното мравки, които не заслужават вниманието му.

Вървейки между дърветата, изведнъж градинарят се спрял и огледал едно от тях. Гледайки нагоре към клоните му, нещо неочаквано накарало двете му очи да се намръщят. Погледът му като ястреб се насочил право към една от златните ябълки, която бързо започнала да губи от енергията си. Притесненият и шокиран поглед на градинаря, сам по себе си подсказвал колко необичаен е този феномен. От страни изглеждало сякаш самата ябълка се самоизяждала, а цялата и енергия се събирала в нейният център след което изчезвала.

Когато енергията на ябълката била почти на привършване, тя започнала да трепери все едно и е студено.

Гледайки нагоре и без никакво предупреждение, градинарят чул невероятно силен гръм идващ от ябълката. Звукът наподобявал този на лазер изстрелян от някакво лазерно оръдие и бил толкова силен, че накарал даже градинарят да се хване за ушите. Енергийният лъч буквално излетял от изсъхналата ябълка със скоростта на светлината. За ужас на градинарят обаче, лъчът не излетял нагоре към небето, а директно ударил една от съседните ябълки, която въпреки силният удар, все така продължавала да грее като слънце.

Само секунда след ударът, градинарят премахнал ръцете от ушите си и отново погледнал към ябълката от която лъчът излетял. Изсъхналата ябълката в този момент била напълно изтощена и падала надолу към земята. Когато видял това, градинарят без да се замисля скочил от мястото си и я хванал с едната си ръка. Веднага след като я хванал, мъжът погледнал към изсъхналият плод, след което бавно навел сламената шапка към лицето си. Тъгата му била толкова силна, че дори и шапката му не могла да скрие сълзите стичащи се по бузите му.

“Що за същество, може да погуби подобно съвършенство...“ Попитал се сам градинарят, докато силно стискал зъбите си заради яростта която чувствал. Сълзите му обаче не продължи ли дълго. Те изсъхнали за миг, след което силна енергия започнала да се събира около тялото на градинарят. Гледайки към поразената от лъчът ябълка, погледът му заприличал повече на звяр от колкото на човек. Изненадващо енергията в тази ябълка изглеждала малко по силна от останалите около нея, но за жалост градинарят също виждал, че и тя като първоначалната леко се поклащала.

Дао