Глава 18, The hero from Hell
Глава 18Очевидно е
П.О.В 5 години по-късно
Въпреки, че слънцето залязваше все още беше горещо и задушно. Повечето хора на улицата изглеждаха да си почиват, но по тротоарите тичаше мъж с пълна скорост. Носеше чанта и скейтборд със себе си. Буташе хората до себе си, но след това се извиняваше.
Най-накрая влезе в едно студио за татуировки.
-КОЛКО ВРЕМЕ ЩЕ СЕ ШЛЯЙКАШ КОПЕЛЕ!?-рече задъхано.
-Мълчи Итан. Последна клиентката имам-рече татуиста и продължи работата си по жената до него.
Другият мъж беше Зак. Цялото му лице беше открито и по ръцете си имаше най-различни малки татуси. В момента той татуираше една жена по ръката й.
Скоро той свърши и като си тръгна клиентката, започна да прибира студиото.
-Не можеш ли да чакаш малко?-рече Зак слагайки си кръглите очила.
-Всички чакат само теб. Дори и телефона не си вдигаш.
-Изключвам звука докато работя. Не желая да се разсейвам.
-Добре, добре. Хайде, че ще изпуснем рождения ден.
-Трябва ли да ходя?-рече раздразнено Зак.
-Юно те е поканил. Даже щом е казал да доведеш някой, значи е с добри намерение.
-Тц, мразя го това копеле. Със сигурност иска да на рави шоу, познавам го. Живял съм достатъчно с него.
-Аз ще съм с теб. Какво толкова може да стане? Ако ти направи нещо, лично ще го пребия!-рече с горда усмивка Итан. Зак започна да се смее и се обърна с усмивка.
-За какво е целия този ентусиазъм, за рожден ден, чийто рожденик дори и не познаваш? Чак си и тичал до тук, въпреки че носиш борда в себе си?
-Бордът ми се счупи по пътят. Трябва ми нова дъска. И парти не се пропуска.
Зак отново го загледа с подозрителен поглед и отново се изхили.
-Има пиячка и трябва да си там?
-Изобщо, от де ти хрумна?-рече и веднага обърна поглед настрани.
-Добре, добре. Почти съм прибрал тук.
Скоро излязоха от студиото и вървяха по улицата.
-Сигурно ще закъснеем-рече Итан.
-Не, че пропуснем нещо интересно.
-Да приемем, че сме ВИП и можем да дойдем когато си искаме.
-Хаха. И това е вариант.
-Не, че пропуснем нещо интересно.
-Да приемем, че сме ВИП и можем да дойдем когато си искаме.
-Хаха. И това е вариант.
Двамата вървяха към мястото на рождения ден. Слънцето вече залязваше и почти се стъмни.
-Подарък изобщо имаш ли?-запита Итан.
-Не му трябва. Не стига, че ме накара да дойда. Това трябва да му стига.
-Хаха, надменно държание както винаги. То сигурно и Алекс ще е там на-
Зеленоокия спря да говори и се обърна назад. Зак стоеше на едно място и гледаше настрани.
-Какво има Зак?-запита той. Приятелят му не отговори, а продължаваше да гледа настрани. И той се обърна и забеляза къща.
-Къщата на Сара изглежда доста пуста-рече Зак
-Логично. Няма я вече от колко години.
-Сигурно й е трудно. Дали скоро ше се върне. Или дали изобщо ще се върне.
Вече се беше стъмнило. Пълна тишина навсякъде. Единствено се чуваха стъпките в калта. Скоро беше валяло и всичко беше мокро. Виждаше се фигура на човек изкачващ се по стръмен хълм. Въпреки тъмнината, човекът нямаше фенер или някаква светлина, за да вижда. Скоро обаче момичето се подхлъзна и падна на земята.
-Мамка му-рече тя. Цялото й тяло трепереше. Все едно няма никаква сила в ръцете и краката си.
Минаха толкова години, но момичето нямаше особена промяна във външния си вид. Жълтите очи, потъмнелите й ръце с дългите нокти. Имаше голяма раница на гърба си и цялата беше в кал и мръсотия. Дишаше тежко и се опитваше да стане.
-Още малко. Почти успях. Трябва да се изкача нагоре. Почти разбрах как да върна Ел! Трябва там да стигна-говореше си на себе си.
Сара най-накрая стана и отново продължи да върви, но по-бавно. Гледаше само и единствено към върха на хълма. Въпреки мъглата и дъжда се виждаха няколко къщи. Целта й е явно да стигне до тях. Момичето е сигурна, че там е решението на всичко.
Повървя още известно време и най-накрая се изкачи. Виждаха се три полу-разрушени къщи. Не изглеждаше някой да ги обитава. Имаше животни в тях и около тях и по растителността си личеше, че не се е идвало тук от години.
-И-изкачих го-рече тя с лека усмивка.
Направи няколко стъпки към една от къщите и отново падна на земята. Опитваше се да стане, но вече не усещаше сила на краката си.
-Н-не. Няма как вече да...още малко ми трябва. Там са записките за съживяването. Още малко. Защо тялото ми вече отказва? Жътварските сили....
Момичето започна да използва ръцете си и се влачеше с тях.
-Не мога да свърша тук. Аз обещах. Няма да позволя тя да ме победи. Тези години няма да са напразно.
Продължи така докато не стигна до входа на къщата. Обаче вече и ръцете й отказаха. Не ги усещаше повече.
-Естествено, че ще се върне!-рече Итан.
-От къде си толкова сигурен? Изминаха вече 5 години. Нямаме нито следа от нея. Може вече дори и тя да е мъртва, заради силите си. Все пак няма да доживее и 30 години.
-Знам. Но тя ни обеща. А тя щом обещае нещо, не се спира докато не го изпълни. Вярвам в нея.
-Съжалявам Итан, Зак-рече Сара със сълзи в очите си.
-Н-няма да успея. Вече нямам сили и да мръдна. Жътвърските сили напълно ме изтощиха. Толкова години ги използвах, за да оцелея и сега не мога да продължа. МАМКА МУ! ОЩЕ МАЛКО СИЛА ПОНЕ! САМО МАЛКО! ОТГОВОРИТЕ СА ПРЕД МЕН!-започна да крещи от тъга.
Дишането й започна да става все по-тежко и тежко. Вече дори и не можеше да трепери. Очите й бавно започнаха да се затворят.
-П-простете ми.....
-И аз вярвам в нея. Но просто се притеснявам.
-Всичко ще е наред, бъди спокоен. Просто ще чакаме да се върне. Сигурен съм, че ще е скоро.
Внезапно прозвъня телефона на Зак.
-Тц, Юно е. Да вървим.
-А да, хайде!
Итан хвана Зак през рамената му и продължиха пътя си.
Отворих очи. Тъмнина. Обърнах се. Тъмнина. Почнах да ходя, но все още не виждам нищо.
Къде съм? Умрях ли вече? Погледнах към ръцете си и те бяха целите в кръв. Имах и големи черни нокти, достатъчно остри за да убия някого. Забелязах и черни кръгове по кокалчетата на ръцете ми. Чувствах си странно цялото тяло. Някаква сила преливаше в мен.
Чух женски глас зад мен да се обажда. Веднага се обърнах и имаше неясна тъмна фигура. Сливаше се с тъмнината, но блестяха червените ѝ очи.
-Коя си ти?
-Не е ли очевидно?
Замислих се. Най-накрая осъзнах.
-Тц, Жътварката, нали? Минаха години...-рекох усмихвайки се. След тези думи тя започна да се кикоти.
-Ще тръгваме ли?-спря да се смее и ми подаде ръка. Изглеждаше доволна от това, че съм мъртва.
Започнах да се доближавам бавно към нея.
-Къде ще отида?-запитах я.
-Хммм, може би....
Внезапно усетих как кръговете по ръцете ми изчезнаха. Още повече сила преливаше в мен. Имах чувството, че съм невероятно могъща. Чакай малко. Тя да не би...?
-Ти сега да не би да ми предаваш силата си!?
-Казах ти и преди години Сара. Няма да избяхаш от съдбата си, колкото и да опитваш. Честито Сара. Вече си Жътварка.
Това бяха последните й думи преди да изчезне в тъмнината.
-Чакай! Не искам да съм Жътварка! Искам просто да умра!
Тя падна на колене и започна да плаче.
-Н-не....защо по дяволите. Защо изобщо трябваше това да се случва? Исках просто да съживя Елизабет. Не искам това.
-Сара?
Момичето се обърна и видя бяла фигура до нея. Сара изгледа шокирано.
-Елизабет!?
Тя веднага стана и я прегърна.
-Боже мой това си ти! Не мога да повярвам. Защо още си тук? Ти почина преди години.
-Знаех, че ще станеш Жътварка, за това те чаках.
-Чакала си ме?
-Да. За това къде ще отида? Ще ме заведеш ли?
Сара я хвана за ръката и тръгнаха напред. Обърна се към нея и се усмихна.
-Очевидно е Ел. Радвам се, че те видях за последен път. Благодаря ти и съжалявам.
Изведнъж бяла светлина се показа от тъмнината. Усещаше се приятна топлина и спокойствие.
-Няма за какво да се извиняваш Сара.
Бялата светлина започна да я обгръща и скоро изчезна.
-Радвам се, че поне ти ще отидеш на добро място Ел. Аз ще стоя и чакам останалите. Трябва и на тях да се извиня.....
~Авторова бележка~
Това е краят и на тази история! Събра 300 четения за което благодаря!
И както казах и в по-предните глави, вече публикувах новата си история. Името е "Пропуснати от смъртта" и бих се радвала, ако я погледнете<3
Отново благодаря за четенето!