Глава 2

Стисках очи през цялото това време, за да забравя поне за миг отвратителната гледка. Това ми помагаше да си представя един по различен свят, който бе изпълнен само с любимите за мен хора- моето семейство. Място, на което мъките изчезваха, болките притихваха, раните се затваряха и разни твари не се опитваха да се хранят от тялото ми. Тишината се нарушаваше от някой, който искаше да дойде при мен. Звукът на ръждясалата ключалка при отключването й, ми напомняше за всички онези писъци от миналото, които не ме оставяха намира. Скърцането на старата врата приличаше на вой от диви побеснели кучета. Посещенията бяха от един и същи човек с ангелско лице- на име Данте, носеше някаква храна, ако изобщо можеше да се нарече такава. Единствено заради него отварях очи, за да го зърна, но неможех да разбера защо и какво ме караше да го правя. Може би беше единственото същество, което възприемах и не ме плашеше до смърт. С кърваво червена коса, която стърчеше навсякаде и същевремено на никаде, се опитваше безуспешно да скрие лицето му. Това лице, което винаги подчертаваше внасящия респект и мистериозност, която исках да разгадая. На бялата му кожа се отчартаваха наранените и раздрани устни, който бяха смръщени надолу, дори когато се опитвах леко да му се усмихна, неговото изражение не се променяше. От очите му всеки път ме побиваха тръпки, виждах в тях горещи пламъци и някой, който се нуждаеше от мен, нещо ме свързваше с него, но незнаех какво. Обичах да го наблюдавам. Когато погледите ни се засичаха за пореден път, не разбирах неговата нервост, все едно не одобряваше нещо, но очите му издаваха неговата човешка същност. Това посещение нямаше да е като предишните, защото щеше да почне новият ми живот. Данте се доближи до мен, а зениците му се разшириха, сграбчи веригите ми и с лек натиск ги строши. Освободи наранемите ми китки и глезини. Хвана ме през кръстта и ме понесе на ръце, защото бях прекалено слаба и немощна, за да се движа, но явно Лилит ме искаше такава, за да не й създавам проблеми. Докато бях силно претисната до него, преминавахме около огромния брой килий и през заплетените коридори, приличащи на лабиринт в главата ми изкачаха безброй въпроси. Дали той ме спасяваше или ме водеше към моята гибел? Усещах, че съм спокойна, защото бях готова на всичко и не се страхувах от предстоящото. Стигнахме до големи порти изцапани с кръв, а на тях бяха изрисувани старинни йероглифи. Данте за миг не помръдваше, дишането му се очестяваше и сякаш не искаше да влизаме вътре. Когато прочети йероглифите, вратите се отвориха, а пред мен се разкри невиждана до тогава гледака. Огромна зала пълна с невини деца на моята възраст (7-8 годишни), кланеха се и се молеха за милост на моят смъртен враг- Лилит. От двете й страни стояха нейните синове-демони- Сатоши, Бенет и Сейто, хранещи се от труповете на неодобрените деца от Кралицата на демоните. Отстрани, чакащи за душите им сенки се биеха, коя първа да започне с пиршеството. Тогава разбрах участа си, само не знаех с какво бях заслужила всичките тези мъки. Данте ме водеше към съдбата ми, той загуби човешката си форма и изведнъж се появи демоничния му облик, който непознавах. Огледах се в очите му, за да открия нещо познато, но тогава видях: обградена скала от лава, а Данте в демоничната си форма беше застанал срещу моят дракон, вцепиних се от това което виждах. Свирепостта на дракона показваше изписаната мощ на крилата му и вливащата се сила в него; ноктите приличаха на остри и извити ками. Той престъпваше бавно, но уверено, ръзтарсваше земята под краката си, целта му бешечервенокоското. Сърцето ми прескачаше, като онзи ден, за който си спомнях- кръвожадното убиство извършено от Лилит. Когато застанаха един срещу друг, Данте промълви с тежък глас
- Трябваш ми.- дракона изрева със зловещ рев и продължи към него, а те се сляха в едно цяло. Изплашена от видяното се разбонтувах в прегратките му и тогава за първи път видях лека и зловеща усмивка, изписваща се на лицето му. Той ме стовари пред кралицата, като силно стискаше ръцете ми, защото знаеше какво исках да направя на майка му. Лилит ме гледаше със смръзяващият си погледа и Чувах онзи смях, който така силно мразех. С изпалнен от наслада глас тя заповяда:
- Подгответе я за обочението й.- това обучение, което щеше да промени живота ми и за което Лилит скъпо щеше да си плати.
Крилатият демон ме задърпа към останалите деца и когато стигнахме, ме пусна. Очите ми започнаха да обикалят наоколо, а устните ми бяха леко разтворени в изненада. Защо Лилит беше довела всички тях? Объркването обхващаше тялото ми и незнаех какво да мисля или правя. Неизвестното притискаше гърдите ми и възпираше въздухът да излезе навън. Щом бяхме доведени на това място сигурно означаваше, че Дяволът под форма на жена имаше някакви планове за нас... Мислите ми бяха прекъснати от зловещият й и груб смях. От този смях, който караше кръвтта да бушува във вените им и да желая смъртта й... Тя започна да се приближава към нас, а огнено червеният демон извика.
- Коленичайте пред новата си кралица, нищожества!- момичетата и момчетата около мен захлипаха, легнаха на земята и започнаха да се кланят на жестоката, като смъртта жена. Единствено аз бях права и нямаше да й се кланя. Никога! Тя беше отнела животът и родителите ми, всички радостни моменти и усмивката от лицето ми беше изчезнала от онази нощ. Докато лежах безпомощна в килията, в която ме бяха затворили тези чудовища, виждах навсякъде окървавените лица на майка ми и баща ми. Как лежаха на пода, а тези четири демона се хранеха с плътта им. Писъците на хората от кланът ехтяха в главата ми и не ми даваха мира. Не можех да спя, защото кошмарите се бяха променили. Вече не сънувах онзи дракон, който ми даваше поне някаква надежда, а хора, които убиваха собствените си семейства. В очите им имаше омраза, дори желание за смърт и кръв. От тези сънища винаги отварях с викове очите си. Оглеждах се и виждах плъховете, които се бяха превърнали в мои приятели... Отново мислите ми бяха прекъснати от мощен удар, който ме изтласка напред и паднах на земята. Силното ехтене се разнесе из залата и черепите на хора, които бяха закачени, като трофеи се разтресоха и задрънчаха зловещо. Викът, който бе излязал от мен се сблъска със изгнилите скелети, които служеха, като забаление на самата кралица. Студеният камък смразяваше тялото ми и усещах режещите болки изпод кожата си. Чувствах как костите ми се трошаха бавно, а арогантният смях на двама от синовете на Лилит се запечатваха в съзнанието ми. Те се забавляваха на болката в мен и това късаше тънките нишки на нервите ми. Със сетни сили се подпрях на ожулените си ръце и бавно започнах да се изправям. Нямаше да им позволя да правят с мен, каквото поискат. Щях да се браня и да остана жива, за да отмъстя за родителите си. Чувството на омраза и отмъщение ставаше все по- голямо в мен, а очите ми излъчваха непоколебимост. Тогава за пореден път усетих в плътта си изгаряща болка и се стоварих на черният под. Лилит беше поставила крак върху грабнакът ми и ме притискаше надолу. Силите ми за секунди изчезваха, а болезнените пробождания караха да изгубвам контол над тялото си. Не можех да направя нищо и нямах шанс да й се противопоставям. Присмехът й многократно вледеняваше мускулите ми и не можех да мръдна.
- Твърда си и непоколебима.- вдигнах поглед към бледото й лице и зениците ми се разшириха. Тя се смееше и ме унижаваше, както никога не бях досега. Пъклените й очи се вглеждаха в моите и всяваха страх в мен. Сама не разбирах какво беше това чувство, което сякаш навлизаше през кожата ми и караше доброто същество в мен да се променя. Злобата извираше от нея и беше отправена към пода, където лежах и не мърдах.
- това ми харесва. Ще бъдеш перфектната убийца на хора.- изстреля зловещо думите си, а аз не можех да повярвам.
- У.. Убийца на хора.- едва промълвих, а очите ми трептяха от шокът, който ме обгръщаше бързо. Какво за бога, говореше тя? Да убивам хора? Собствената си раса? Това беше невъзможно... В никакъв случай нямаше да го позволя...
- Няма!- беше единственото, което можех да кажа, защото удар отстрани ме срази и силен вик отново се разнесе из огромната зала. Децата седяха далеч от нас и трепереха. Виждаха ужасът в очите ми и ако не се подчиняваха на заповедите на тази жена щяха да понесат същото. Само едно момиче седеше на място, а сълзите й падаха по камъкът...
- Дори си и нагла! Би трябвало да ти е станало ясно, че си просто едно чупливо човешко същество и лесно можеш да умреш.- измся се тя.- За мен не представлява никакъв проблем още сега да те елиминирам.- очите й не спираха да ме гледат и се опитваха да изтрият последната ми капка инат и неподчинение, но тя грешеше. Нямаше толкова лесно да се предам. Бях дала клетва, която на всяка цена щях да изпълня.
- Няма да умра лесно, демоничен звяр.- изсъсках с последни сили, а лицето й придоби сериозност. Може би бях я засегнала или подразнила, но това нямаше значение, защото някакво чувство в тялото ме накара да възвърна увереност в себе си.
- Добре тогава, нека видим какво можеш, простовати човеко.- извика със силният си глас тя и махна кракът си от мен. Пристъпи няколко крачки назад, а аз се изправих. Данте седеше зад мен и се беше приготвил да атакува при даден знак от майка му. Останалите трима седяха в страни и наблюдаваха. Лицето на единият от тях беше някак различно, той не се смееше и не се забавляваше, а двете му ръце бяха сключени пред гърдите му. Очите на сивокосият демон потрепнаха и сякаш нещо го притесняваше. Какво ли можеше да притеснява един демон?
Тогава Лилит погледна към синовете си и заповяда с все така безизразното си лице.
- Дайте й оръжие.- чернокосият дявол вдигна ръка. Моментално пред мен се яви меч и падна в краката ми. Ококорих очи и не вярвах на видяното. Меч? Какво се правеше с него? Никога досега не бях хващала оръжие, камо ли да се бия с чудовище, като Лилит...
- Вдигни го.- извика Сатоши и вдигна своят меч от земята. Показваше ми какво точно трябваше да направя. Наведох се, хванах дръжката на оръжието и го надигнах. Изправих се, но в следващият момент се смразих още повече. Мечът започна да се изпепелява и чувствах парещият огън по ръката си. На секундата пуснах дръжката, а на земята остана само пепел. Усмивките по лицата на демоните веднага изчезнаха, а Лилит стоеше на място и беше изненадана. Не разбираше какво става, защото тези мечове бяха предназначени и използвани от демоните от Ада. Единствено мощна сила можеше да ги унищожи по този начин... Тогава кралицата на черните същества вдигна ръка нагоре и започна да казва думи, които приличаха на заклинанието, което Данте беше произнесъл преди.
- Огньове от пъкъла, вие, които разрушавате всичко по пътя си. Появете се и унищожете врагът ми.- над ръката й започна да се заформя лилава топка, която събираше енергия от всичко, което беше в залата. От синовете й излизаха различни по цвят вихри и се смесваха с кръглата магия. Когато топката стана нечовешко голяма, тя бавно свали ръката си надолу и изпрати магията към мен. Тялото на Сейто се стегна и вдигна ръка напред...
Не знаех какво да правя... За първи път виждах нещо подобно, а мускулите ми не реагирваха на командите ми. Дали щях да живея или щях да се събера отново с обичаните от мен родители? Какво щеше да стане с мен? Каква ли участ ми беше предначертала съдбата и жената с огнените коси...?