Светът, който създадохме

Freedom_fighter
05/10/21г.
Екшън
1 Глави
137 Прочита
2 Ком.

Епидемия избухва по всички краища на света. Изуку Мидория е едва на седемнадесесет и попаднал в окото на бурята, когато заразата се разпростира като пожар в Токио. Доброта новина - има издигнати лагери, обявени за Безопасни Зони. Лошата - Те оцеляха.

Глава 1

Япония – Токио 17:43

Ушите му пищяха. Всичко бучеше около него. Някъде в далечината чуваше познатият глас на майка му да крещи. Чувстваше се твърде объркан. Защо майка му крещеше? Не беше типично за нея. Дори когато се разгневяваше, рядко повишаваше глас. Освен ако някой не направеше нещо извън границите. А тя крещеше неговото име. Загазил ли беше?

Размърда странно омекналите си крайници. Твърде нескопосано, защото усещаше, че всъщност не се изправяше в седнало положение, както искаше. Толоква му беше замаяно, че изпитваше смазваща тежест над тялото си, която го караше да гори. Сякаш има треска.

- Изуку! – майка му започваше да звучи отчаяно. Извика още нещо, което през какафонията премина неясно.

Защо всичко наоколо издаваше такива силни шумове? Заглушени от писъкът в тъпанчетата му. Главата му щеше да гръмне накрая. Болеше го зверски. Звуците бяха толкова неясни. Нямаха смисъл по някакъв начин. Освен виковете на майка му, които по някаква причина също не бяха на място.

Не беше глупав. Съзнаваше, че в момента не реагира както трябва. Пак ли се е успал? Страхотно. Ако е така, нищо чудно, че майка му крещеше така бясно. Не е редно да се пропускат часове след като обучението му беше скъпо и го подготвяше за бъдещето му. Майка му направи твърде много жертви за да може той да постъпи в колежа. За да бъде различен от баща му, съпругът напуснал собствената си жена само защото е дарила живот... на него.

Тогава защо не можеше да стане?

Започваше да осънава, че смазващата тежест, която изпитва не е просто някакво чувство. Нещо в действителност го притискашеше към земята. Отвори очи и го проряза болка. Звездичи заплуваха пред очите му докато стане черна крартина. Жлъчка се надигна гърлото му. Закашля се. Главата му се извърна настрани и нов световъртеж и порив да повръща свиха тялото му в конвулсии.

Изключил гласът на майка си, причината да е в това състояние и нещото, което го е затиснало, отчаяно се опита да си поеме дъх и да не изповръща вътрешностите си. Нещо не беше наред с него. Езикът му беше подут, изсъхнал и слепнал. Гърлото му гореше. Да направи каквото и да е движение му се струваше непосилно.

Груби, грабливи ръце драскаха по лицето му. Вонлив дъх дишаше над него, твърде сладникъв и особен на мирис. Нещо горещо и лепкаво капеше по бузите му и стиснатите му устни-

Какво по-?!

- Не! – извика някой. Или просто какафонията прозвуча като нещо подобно на отчаяно „не“.

Тежестта изчезна. И изведнъж кислород нахлу. Почувства такава лекота в поемането на въздух. Помогна му да избистри съзнанието си. Но докато вече се събуждаше сетивността му, ужасна болка го покоси. Главата го болеше адски много. Обаче слухът му си възвърна чуствителността. Писъци, сирени, майка му, която викаше и плачеше до него. Чувстваше как ръцете ѝ се обвиват около главата и тилът му, като прегръдката ѝ бе особено болезнена и трудно поносима за туптящата му агонизиращо глава.

Замайването не си отиваше, гаденето също. Изпитваше отпадналост. Нямаше енергия дори устата да си отвори да каже нещо.

- Трябва да се махнеме от тук! – нечии непознат глас каза на майка му.

Опита се да примигне и да разбере какво се случва. Писъците го плашеха. Не бяха нормални. Бояха пълни с ужас, паника, доста често с болка също. Чуваше маратон от стъпки, сирени, в далечината, експлозия. Не само това. Чуваше отвратителен джвакащ звук от няколко различни посоки, съпътсван от вой на агония. Сякаш някой биваше съдиран жив, свръх чувствителен към усещането.

Хаосът от звуци караше сърцето му да се свива от ужас. Усещаше нередност. Инстинктът му крещеше, че трябва да се разкара от тук. Изглежда се съгласяваше с непознатият.

- Главата му е тежко ранена! - паникьосаната му майка усили несъзнателно натискът си над обвитите около него ръце. От устните му се откъсна нов стон. – Как да го пренесем без да усложниме раната му още повече. Не без пичина хората са казали, човек чиято глава е ранена, да не се мести докато не пристигне човек с медицинско образование!

- Г-жо, не се притеснявайте. Карал съм курс за оказване на първа помощ и съм наясно с това. – звучеше напрегнат, но изненадващо мек към майка му. – Ще го пренесем внимателно, на по-безопасно място, където можеме да му окажеме нужната медицинска помощ. Пък и в момента вие му причинявате повече болка. – тя моментално отпусна захвата си над Изуку.

- Но –

- Г-жо, тук е още по опасно за него. Изобщо за всички. – прексна я. Гласът му звучеше твърде сдържан, опънат от напрежение като някаква струна. Започваше да проявява нетърпение.

Ивестно време не чу никой от тях да говори. Към тях започна да се приближава нещо с особени гърлени крясъци, които непрестанно изхъхряха по неесествен начин за гърлото на човек. Ако изобщо ги приближаваше човек. Животните от зоологическите градини да не са избягали?

- Да вървиме тогава. – твърдият глас на майка му го изненада. Така бързо да преодолее паниката и да се реши даже да тръгне с някакъв непознат докато наоколо явно цареше хаос. Тя беше добра, но недоверчива жена и да се съгласи да тръгне с непознат го смразяваше до мозъкът на костите му. Не за пръв път го караше да осъзнае, че се случваше нещо сериозно.

Ръцете на майка му неохтно се отдръпнаха от него. За момент му стана странно. Главата му отново лежеше на земята подобно на тялото му. Нов световъртеж замъгли съзнанието му. Чувството, че нечии по-големи, едри ръце го докосват бързо го разсея от неприятното усещане и гаденето, напрягайки го. Едната се пъхна под коленете му, а другата около раметете му. Усети безтеловност, после главата му допря нечие рамо. Беше здраво и голямо. Непознато, което допълнително го изправяше на нокти.

Това предизвика отново остра болка, този път в слепоочията му. Уморена от болката му въздишка напусна сухите му, напукани устни. Жлъчката, която постоянно спадаше и се надигаше в гърлото му така и не спря.

- Мамо... – едва прошепна. – Какво ст...а – езикът в устата му беше подут и му пречеше да говори.

- Това е добър знак, че е в съзнание и може да говори. – изкоментира непознатият, който го носеше. Усети движението на мъжът. С всяка стъпка главата му тръпнеше като под токов удар. Преглътна шумно. – Загубил е контактност вероятно заради подивелия човек над него. Задушавал го е. Нищо чудно да има и счупено ребро от лошия им сбъсък.

Думите му, осъзна Изуку, трябваше да успокоят майка му. Реши да потвърди, че е добре, за да не се тревожи самата тя. Отвори уста.

- Добре с-

- По-добре не говори, проблемно дете. – прекъсна го непознатият. Щеше да се обиди на думите му ако не беше обърнал внимание на бащинският тон, с който се обърна към него.

Отраснал без баща, за него бе непонятна тази нежност и строгост, също толкова колкото му е понятна като за родител обръщащ се към дете, което е твърде безрасъдно.

Все още не разбираше какво се случва. Помнеше, че с майка му бяха излезнали да напазаруват, понеже Исаму щеше да дойде на вечеря при тях заедно с майка си и баща си... Все едно имаше черна дупка в паметта си.

В един момент излизаха от супермаркета и в другия се събуждаше на това място. Площад?

Открехна клепачи за да погледне заобикалящото ги. Беше грешка. Движеха се твърде бързо за да може мозъкът му да асимилира обстановката. Световъртежите ставаха се по-непоносими. Имаше твърде много цветове и звуци и главата му щеше да експлодира като онази експлозия избухнала преди секунди, твърде на запад от тях с болезнен звук за, сигурен беше, всички в близост до нея. Затвори отново очи за да почине мозъкът му. Не можеше да осмисли както трябва, че буквално е имало експлозия в градът точно преди секунда. Сигурно сънуваше кошмар. Не можеше подобно нещо да съществува.

Силен горещ вятър измете полепналите кичури по челото му. Голяма е била експлозията значи? Защо? Какво ставаше в действителност? Терористична атака?

- Какв- закашля се от горчивината в гърлото си. – Какво се слу-у-чва? – упорито зададе въпроса си. Не можеше да мисли като хората защото дискомфортът му го разсейваше, затова и можеше да дава леки необмислени предложение за ситуацията наоколо. – Гражданска война ли има?

Нямаше да се учуди. Напоследък недоволството на обществото срещу правителството на Япония ставаше твърде мащабно за да се преглътне или потуши така лесно. Хора изчезваха от месеци, а полицията се оказаше безсилна. Липсваха предимно деца. Гневни родители и братя и сестри се надигаха. Все по-често имаше докладвани случаи за нападнати полицаи, вандализми пред сградата на Народното събрание, покрай полицейските участъци. Докато накрая не стана ясно, че дори полицаи са изчезнали, докато са разследвали тези случаи, незавърнали се от местата, на които за последно са видени лицата обявени за издирване.

- Не. – гласът на мъжът звучеше спокоен, но имаше някаква дълбока нотка, която момчето нямаше сили да анализира. – Щеше да е стотици пъти по-добре ако това беше гражданска война.

Още по-объркан от отговорът Изуку отвори уста да попита. За момент се разколеба, когато пищящ женски глас ги подмина и я затвори. Жената звучеше така сякаш изживява най-ужасните си кошмари. Устните му се разтвориха отново за да попита какво има предвид непознатият, когато самият той го прекъсна.

- Остави приказките за по-късно, проблемно дете. Сега трябва да стигнеме до евакулационните екипи колкото се може по-бързо и да ти се окаже нужната лекарска помощ.

Това, както и предишните пъти само предизвика любопитството и нова серия от въпроси да напрат в него. Рязката болка прорязваща слепоочието му бързо ги срина. Заболя го чак до окото. Зарови лице в чуждата шия и вдиша накъсано. Чувстваше се трескаво разтревожен, болката го покосяваше на всеки няколко секунди – може и да бяха като минути, но паузата между тях беше толкова кратка, че само се чувстваше психически по-уморен да я посреща отново и отново. Гърлото му сякаш беше глътнало лава.

Тялото му постоянно подскачаше. Сякаш яздеше кон пиян. Докато накрая осъзна, че се чувства така понеже мъжът, който го носеше тича. Отвори очи и светлината на мрачното облачно небе го заслепи. Искаше просто да се увери, че майка му е неотълчно до тях и невредима. Спазъмът в очите му, горящите му очни ябълки поутихна и той го отвори отново, преди да е привикнал повторно с тъмнината.

Режещата болка беше там, по-тиха, все така пулсираща, караща го да стика още по-силно зъбите си. Решителността да зърне майка си обаче бе по-настойчива. Прогледна. Черни кичури коса се вееха твърде близо до лицето му. Отдръпна лицето си от шията на мъжът и насочи вниманието си към майка си. Зеленокосата жена бягаше задъхано в ляво от тях. По блузата ѝ имаше кръв. Коремът му се сви още повече и се опита да се отдръпне от чернокосия мъж. Понечи да се наведе напред, докато сърцето му рязко затупка неравномерно. Устните му се свиха, а очите му паникьосано се спуснаха по тялото на майка му в търсене на рани. Ръка грабна главата му и я притисна обратно към шията със сила.

- Ще те изпусна. – предупреди го непознатият. – Майка ти е добре. Кръвта не е нейна.

Момчето вдигна замъгления си поглед за да срещне черни очи. Гледаха го особено.

- За човек преживял мозъчна травма се държи изключително добре. – вметна и погледна задъханата жена, бягаща на няколко сантиметра от него. – Има доста физическа сила останала, въпреки че трябваше в момента да е доста отпаднал. - не говореше на Изуку...

- В момента наистина е отпаднал. – възпротиви се едва жената, в опит да си възвърне дъхът. - От малък има изключителна физика. Претърпял е множество инциденти и докторите често се изненадваха от ускореното заздравяване на травмите. Костите му са изключително здрави. Физиката му просто е по-развита според докторите.

Не помнеше майка му някога да е говорила така за лошите му инциденти в детството. Самата тя не знаеше, че доста от тях не са инциденти.

- Звучи като едно от качествата на супер-войник. – изкоментира в отговор мъжът и върна вниманието си към случващото се зад него.

Изуку насочи вниманието си натам също в опит да види. В теобяснимото си състояние му се стори странно как десетки хора около него тичат. Наистина тичат, сякаш животът им зависи от това. Опита се да надникне назад, но рамото на което главата му бе облегната умишлено се надигна и препречи гледката. Изуку почувства дразнещ сърбеж по кожата си, все така влудяващ и вдигна очи към мъжът. Той продължаваше да гледа все така наоколо. Сякаш в действителност не направи нищо умишлено преди момент. Въобразяваше ли си?

- Ще умреме!

- Какво стана?! Защо бягаме, мамо?! Татко?!

Ушите му различиха нечии крясаци.

- Просто бягай, Санди!

- Но него го носят! – оплака се детето и той се зачуди дали не става дума за него. – Не мога да бягам повече! Болят ме краката!

- Той е ранен, Санди! – бащата звучеше истерично.

- И аз съм ранена! Коленете ми ме болят!

- Той е ранен по-лошо. – майката пъшкаше.

Изуку не можеше да слуша повече. Размърда се, в опит да скочи на крака, да бяга и самият той. Чувстваше се виновно да бъде носен на нечии гръб, когато вероятно по-малко дете от него бягаше със всички сили. Вероятно за животът си. Свиваше го нещо и кожата му започваше да пламти дразнещо все повече и повече. Искаше да разбере какво се случва, а дори майка му не се обаждаше и не се опитваше да разясни какво става.

Намеренията му да се освободи се сринаха на прах, когато ръката държаща раменете му го притисна силно, предупредително, към тялото, което го носеше.

- По-добре недей, ако не искаш да ни забавиш и да ти стане по-зле. – черните очи отново го гледаха. – В момента си мислиш, че не е толкова зле, но стъпиш ли на крака ще ти се обърне светът. Раната на глатата ти е лоша. Превързана е, да, но резките движения само ще я усложнят. Не бива и да се навеждаш. Не си върти главата. За теб ще е по-болезнено, не за мен. Само още повече ще разтревожиш майка си и ще я забавиш ако продължаваш така. Още не знаем какви други травми имаш. В момента нищо чудно да усещаш само болката в главата ти.

Вдиша рязко, готов да спори, когато остра болка прониза лявата му страна от чужд натиск. Закашля и започнаха да го болят дробовете. Стори му се цяла вечност докато въстанови дъхът си с усилия. Болката в главата му беше забавена от новата в гърдите му. Мъжът умишлено ли стисна гръдния му кош?

- Както и предполагах. Пукнати или счупени ребра. – кимна на себе си странника, който по някаква причина започваше да става голямата причина за изнервящите топли и студени вълни, които го обливаха. – Ако те пусна, само ще ни бавиш повече. Така ще изложиш майка си на опасност. – отново този странен, концентриран над него поглед. – Това ли искаш?

Той затвори уста и се втречи упорито в една точка, която в действителност бе петно кръв под брадичката на безкрупулно устатия мъж. Ледени тръпки пробягаха по тялтото му. Кръв. Не само по майка му, по този непознат също. Вероятно отново не негова. Свъсен, стегнат от неприятните вълни облели гърдите и главата му, той се извърна към бягащите около тях. Осъзна, че отново бяха сменили улицата. Сякаш ей така с едно мигване, като в действителност всички просто бягат към една определена точка и не спират независимо от умората. Нещо беше достатчно да ги тласка да превишават лимитът на тялото си за да се спасят. Нещо ги бе наплашило толкова много, че да забравят морал или обноски, за да изблъскават този изпречил се на пътя им в паника, докато останалите стъпкват паднали на земята без да забелязват.

Причерня му. Дъхът му стана неравномерен.

Всички имаха кръв по себе си. При някои обаче си личеше, че е тяхна. Някой имаха странни рани, като от разкъсване, по ръцете, прасците, шиите, една жена и по лявата гърда. Можеше да се закълне, че оттам липсваше цяло парче.

Пое си рязко дъх, докато гадането се надигна с нова сила, по-голяма от досегашните пъти. Усети я в устата си, на езика си. Изкашля се и падна малко от устата му. Опита се да преглътне. Да го задържи.

Дланта стискаща рменете му се прехвърли на вратът му.

- Големи глътки. – посъветва го. – Поеми си дъбоко и бавно въздух.

Изуку понечи да погледне отново. Ръката на вратът му отново се премести на лицето му и за пореден път го измести.

- Не гледай. – предупреди. – Има и по-лоши гледки от тази.

Продължаваше да бяга.

Не би трябвало някой да бяга на такива дълги разстояния със седемнадесет годишно, шейсет и седем килограмово момче. За подобно нещо се изисква тежка многогодишна тренировка, през която преминават едивствено военни и хора работещи за правителството. Хора служещи за насилие срещу дадени събития, за потушаване на размирици и все неща от този сорт.

За момент забрави гледката и гаденето се успокои.

- Военен? – попита с дрезгав глас. Опита се да прочисти гърло, което доведе до нова кашлица.

- Не.

- Полицай?

- Не.

- Тогава си от правителството или някакви тайни служби.

- За човек на който му е лошо, претърпял множество травми, имаш доста сили да задаваш въпроси. И да мислиш. – този път прозвуча сякаш Изуку бе досаден. Нещо, с което не за пръв път му се налагаше да се оправя. – За да успокоя тревогата и любопитството ти, част от наемните охрани. Не рядко съм бил част и от полицията поради трудовия ми стаж и опит.

Момчето замлъкна. Значи все пак един вид беше прав.

- Почти стигнахме. – предупреди ги.

Изуку не виждаше добре майка си, но знаеше че тя е облекчена. Със сигурност този спринт, на който го бяха ударили, ѝ се беше отразил не добре. Отдавна не ходеше на спорт или нещо, което да поддържа формата ѝ... Твърде заета да работи и да се грижи за него като самотна майка. Вината беше предимно негова, че изразходваше толкова много от времето ѝ.И не за пръв път осъзнаваше колко много тази жена го обича, независимо от обстоятелствата, в които живееха.

- Ей! Защо са насочили оръжия към нас?! – сопна се някакъв мъж. Изуку рязко извърна глава и светът се прекърши на две, в размазани петна.

Правеше твърде резки движения. Не се съобразяваше със физизическото си състояние и сам се вкарваше в по-агонизиращите състояния. Звездички заплуваха в очите му. Светкавици пронизаха гравата му от шията нагоре, чак към очните ябълки. Докато се избистри погледът му, вече бяха стигнали някакви дървени прегради и бяха насред гъст поток от тела. Острата миризма на кръв и пот се смесваше странно с нещо опушено. Миришеше и на изгоряло и това допринасяше повече за мътността на съзнанието му.

- Тряба да се придвижиме още по-напред, за да ме видят колегите ми. – тихо им прошепна човеската му носилка. Изуку не разбираше защо.

- КОЛКО ОЩЕ СМЯТАТЕ ДА НИ КАРАТЕ ДА ЧАКАМЕ?! ДОКАТО НИ ЕВАКУИРАТЕ, НЯМА ДА Е ОСТАНАЛА И ЕДНА ЖИВА ДУША?!

Гневният крясък смути зеленокоското. Беше сякаш до него и ушите му запищяха от шумът.

- НЯМА ВРЕМЕ ЗА ПРОВЕРКИ!

- ПУСНЕТЕ НИ!

- ЗНАЕХ СИ! ПУСКАТЕ САМО ХОРА С ВРЪЗКИ! ЩЕ ОСТАВИТЕ НАС МАЛЦИНСТВОТО ДА УМРЕМЕ!

Още гневни викове се присъединиха към разгневеният тип. Тълпата се надигна като едно в израз на агресия, паника и ужас. Започнаха да зеят на среща на мъжете, които държаха оръжия насочени към тях. Сякаш не ги беше грижа, че едно погрешно движение може да ги доведе до куршум в главата. Вместо да внимават, те викаха с цяло гърло, махаха с неуважителни жестове и закани срещу войниците.

- ГОТОВИ СТЕ ОТНОВО ДА НИ ИЗОСТАВИТЕ И ДА СПАСИТЕ ШИБАНИТЕ СИ ЗАДНИЦИ!

- ТАКА И НЕ ПОТЪРСИХТЕ ИЗЧЕЗНАЛИТЕ ХОРА! ЗНАЕЛИ СТЕ, ЧЕ ТОВА ЩЕ СТАНЕ! ТЕ ИДВАТ! А ВИЕ НИ ВОДИТЕ ТЪПИ ПРОВЕРКИ! И ДА СМЕ УХАПАНИ КАКВО?! СТО ПРОЦЕНТА ВЕЧЕ СИ ИМАТЕ НЯКАКЪВ ЛЕК САМО ЗА ВАС СИ! ЩЕ НИ ГО ДАДЕТЕ И НА НАС!

- ДА! ПУСНЕТЕ НИ!

- УУУУУУУУ!

- ПОЗОР!

- МАФИЯ!

- ПРЕДАТЕЛИ!

- ЕГОИСТИ!

- ПУСНЕТЕ НИ! ПУСНЕТЕ НИ! ПУСНЕТЕ НИ! ПУСНЕТЕ НИ!

Всичко това тръгваше все по-назле. Усещаше гладът за кръв. Хората подеха тези думи като химн пълен с омраза и доловима заплаха.

- Трябва да се махнеме. Ще стане кръвопролитие тук. – промърмори напрегнато глас над ухото на Изуку. Той също го осъзнаваше. А тълпата не. Яростта им ги заслепяваше. Трябваше само един паникьосан войник да открие огън за да подемат и други след него. Достатъчен беше само един.

Не войниците, полицията и всичките въоръжени мъже зад преградите бяха в опасност, а тези гневни, изплашени хора. Към тях бяха насочени оръжия. Започнеха ли да стрелят, тълпата нямаше шанс. И Изуку единствено можеше да наблюдава с ужас как нещата отиват по дяволите.

Само едно действие от страна на протестиращите беше достатъчно. Само една стъклена бутилка хвълнена по войник от разгневен мъж на не повече от тридесет и куршум полетя към него. Олучи го. Изведнъж настана тишина. Всичко замря. Сякаш някой е спрял на пауза виедо. Всичко беше замръзнало във времето, в една ужасяваща бездна от безкраен трептящ ад. Изуку усещаше как летаргичното му тяло се пренася все по-надалече с трескава скорост, докато очите му се бяха впили ужасено в свлечения на земята убит. В главата му звучеше една простичка дума.

Не. Не. Не. Не. Не. Не-не-ненененененененененене-

В едни миг настъпи тишина. Затишието преди бурята. В следващия чудовището под леглото изпълзя на открито и сътвори своя кошмар.

Тълпата зави в различни нюанси подобно на ранено животно, подхванато от лудостта, като че тя беше простреляна, а не мъжът. С мощни викове се хвърлиха напред и въоръжените мъже зад преградите откриха огън паникосани. Нова какафония от хаос, от която някой отново го спасяваше. Хаос, който не можеше да спре, а да зяпа безпомощно, завършващ покрусяващо с десетки падащи трупове на хора. Хора имащи живот, близки и приятели. Хора без оръжия. Невъоражени, неспособни да се защитят срещу куршумите.

Телата направо валяха. Като вълни, които се трупаха като слоеве едни върху други, в отчаян опит да стигнат онези, които са виновни за това, в което се превръщаха за по-малко от секунда.

Не можеше да диша.

- НЕ ГЛЕДАЙ, ДЕТЕ! – сопна му се мъжът и се опита да скрие лицето му, докато се покриваха зад един преобърнат автобус. Дори не го беше забелязал. Не знаеше към какво да се съсредоточи. Цветовете, звуците. Всичко това беше твърде много. Твърде много.

Как изобщо се дишаше?

Погледът му се размиваше.

- Дишай! – ръце го стискаха. – Поеми си дъх, Изуку! Хайде! Можеш! Дишай!

Тялото музапочваше да изтръпва. Задушаваше се.

- Събери двете си ръце в шепа на носът и устата! –нареди му глас. Ръцете му бяха сграбчени грубо и притиснати в носът и устата му. Главата му се разтуптя отново, а ребрата му започнаах да горят. – Поеми си дълбоко дъх-

Този някой прекъсна командите си рязко.

Всичко беше твърде много!

- Ти ли си Ерейзър?! Радвам се, си жив! Знаех си, че съм видял теб в тълпата! Добре че се измъкна от сцената! Попаднал беше точна на кръстосаният огън! – друг глас беше при тях, което значеше, че хората... – Не трябваше да става така! Целият план за евакуацията се разпадна! И защото някои са били пуснати без проверка от другите пунктуве, евакулационния лагер падна под техния напор! Няма и един оцелял! Сега се сформира нов и имаме право да вземеме по-малко хора! Ако въобще останат!

Престрелката продължаваше. Куршумите продължаваха, но писъците драстично звучаха по-малко.

- Ще дойдеш ли с нас Ерейзър? Имай в предвид, че ще трябва и теб и спътниците ти да подложиме на провер- Уоа! Какво се е случило с момчето, изглежда в много лошо състояние-!

- Ромеро! –предупредително го прекъсна мъжът носещ Изуку, който явно се казваше Ерейзър.

- Не съм много по тази част, но по-добре да го изоставиме. Само ще е още една грижа докато се опитваме да установиме стабилен евакулационен лагер. Ще се наложи да намериме начин и да установиме връзка с-

- Ромеро! – прекъсна го отново. Двамата крещяха за да надвикат шумотевицата, писъците...

- КАК ТАКА ДА ИЗОСТАВИТЕ СИНЪТ МИ?! – изкреща обезуяла от ярост майка му.

- Няма да изоставяме никой, Ромеро. – отсече Ерейзър. – Сега ни измъкни оттук.

- Добре – скептично започна Ромеро. – Но после като ни забави и ни изложи на риск вие ще сте виновни.

Ръка се пъхнаха под коленете, докато друга обвиваше твърдо раменете му и отново левитираше и му се гадеше. Продължаваше да диша тежко и затруднено. Куршумите спряха и не се чуваше и един вик или стон около тях. Паниката само нарастна повече при тази мисъл и ушите му започнаха да бучат.

- Имаш ли приспивателно или успокоително?

- Останаха ми предимно тежките дози от приспивателното, понеже трябваше да ги използваме за да укортиме някои доста проблемни хора.

- Ще свърши работа, понеже сега е изпаднал в хиперактивност, по-слабите дози няма да му подействат и без това.

- Ето, тогава. Макар, че с тая травма на главата ще се събуди ли отново ако го приспиме?

- Ще се събуди. Организмът му е силен.

Нещо го убоде по шията. Чу някакви неясни думи и странен шум като от перки, преди всичко да потъне в мрак.