Глава 3Разходка под дъжда

Андреа и Христо след вечерята се разхождаха из града, прегърнати един до друг под един чадър. Наоколо вече не валеше кой знае колко, но чувството бе по-романтично. Те прекарваха времето си все така в спомени за миналото.

      - Значи, за какво още си мечтаел?

      - М?

      - Каква друга ти е била детската мечта?

      - Ами, винаги съм искал човек, с когото да прекарам живота си. Изглежда все още го искам.

      - Знам. Ти беше онзи мъж, за когото мечтаех... и който получих.

      - А за какво още мечтаеше?

      - Ами, основното да имам прекрасен живот, много пари, но най-вече мечтаех да съм лекар.

      - Да, всички си представяме големи мечти, преди да се сблъскаме с трудностите, за които никой не ни пита.

      - Много си мъдър. Помня как в гимназията обичаше да пишеш стихотворения...

      - И ти идваше да ги слушаш – допълни Христо.

      - Ами, не бях добра по български, но ти беше причината да продължавам напред.

      - А ти беше моята муза.

      Тя се засмя тихо.

      Те спряха да изчакат на светофара и продължиха нататък.

      - А какво стана, когато завърши гимназията?

      - Отидох в университет, следваха луди години и ето ме тук – в рекламната агенция. Какво стана с теб след това?

       - Пробвах да уча медицина, но не успях. Беше по време на кризата и трябваше да се грижа за баща си... – тя направи лека пауза. – после открих, че си заминал. Тогава си спомних как на последния ден от лятото си бяхме обещали да се видим пак.

        - Така беше... след казармата моят баща настояваше веднага да отида да уча. После съвсем забравих за нашите обещания. Реших, че си си намерила някой по-добър, който те заслужава.

       - Не мисля, че има такъв! Но времето ми в градината ме караше да мечтая и да си мисля същото.

      - Е... - поде той с леко неудобство. – може да съм се дрещал с едно-две момичета.

     - Христо! – каза му тя със закачлив глас.

     - Те не значеха кой знае какво за мен!

     - Ах, ти, лошо момче!

     Двамата походиха още малко, когато стигнаха до техния познат паметник на площада. Там Христо свали чадъра си и го подаде на Андреа.

      -  Помниш ли как се събирахме дук едно време? – попита той.

      - Да, на всякакви мероприятия, манифестации, идвахме с родителите и играехме на криеница...

      - Точно като преди... – Христо загледа замечтано в статуята. Тя го хвана за ръката. Останаха така дълго време.

      След малко я попита:

      - Къде каза, че ти е жилището?

      - Малко по-нататък на другата улица.

      - Да те изпратя ли?

      - След вас, господине!

      Все така хванати за ръка, те въвяха до жилището на Андреа. Когато бяха на входната врата, тя му каза:

      - Благодаря за прекрасната вечер!

      - Удоволствието беше мое!

      Те останаха така загледани един в друг, когато изведнъж дръпна Христо за палтото и допря устни с него. Той я прегърна през ханша и остана неподвижен, наслаждаващ се на момента. След това си казаха довиждане, но преди това Андреа се върна:

     - О, забравих да ти дам номера си?

     Тя набързо влезе вътре и след малко се върна с парче хартия с номера й на него.

     - Ето, ако пак решиш да се видим!

     - Ще очаквам с удоволствие!

     Тя бавно затвори вратата.

     Христо с радостни крясъци побягна през улицата, като весело се смееше. За първи път в живота си се чувстваше толкова жив.