Глава 1, Спомен от детсвото
Глава 1В очакване
Христо
седеше леко приведен над бюрото си. Беше късен следобед и краят на работният
ден беше все по-близо и подреждаше всяка папка на мястото си, когато телефонът
му избипка. Когато го провери, видя, че е съобщение по Месинджър от някой си
Sim111. На него пишеше:
„Тежък ден,
а? Не забравяй уговорката ни от 7:30.
Ще те
чакам“
Той видя на телефона си, че вече е 6:52.
Погледна си ръчния часовник, разтръска го, допря го до ухото си и се намръщи.
На него показваше едвам шест и половина.
Христо се притесни, че ще закъснее за
срещата. От две седмици си беше уговорил среща с едно момиче по саит за
запознанства.
Той мъж на около тридесет години и живееше
сам. Работеше в рекламна агенция от няколко години. От време на време излизаше с
приятели по барове, обичаше да посещава изложби и концерти, четеше книги от
време на време. Струваше му се, че многото работа го състарява преждевременно,
защото имаше големи бръчки под очите и бе пуснал гъста брада, която с широките
му придаваше вид на интелектуалец, а според други колеги – вид на някой борец.
Но проблемът в живота му беше, че любовта
не го бе навестявала от много време. Пък и заплатата, която изкарваше бе
достатъчна само за един необвързан мъж. Това го накара да се пробва в сайт за
запознанства и да си потърси сродна душа. Там намери едно момиче на неговата
възраст, което му се видя интересно. Потърси я във Фейсбук и видя, че се
занимава с градинарство, което му се стори привлекателно. Още не знаеше
истинското й име, защото навсякъде се представяше с псевдоним.
Е, днес беше вечерта на истината, в която
да се запознае с нея. След работа взе автобуса до вкъщи, взе си бърз душ,
напарфюмира се, грабна приготвения набързо букет от масата и се забърза към
изхода. Хвана такси, което да го закара до ресторанта на срещата му. Валеше
проливен дъжд и побърза да се шмугне вътре. Беше му леко неприятно, че ще
закъснява, защото знаеше, че по-възпитано мъжете да чакат.
За щастие тайствената непозната не го
беше изпреварила. Масата си седеше все още празна. Седна на нея и зачака. Една
сервитьорка го попита дали ще поръчва и той й каза, че чака още един. Леко се
подразни, сякаш не беше твърде очевидно при излъскания му вид и букета рози до
него.
Започна да чака. Опря лакти на масата и закърши
пръсти. Загледа се в прозореца вляво от него, по който се стичаха дъждовните
капки, замислен за неща от работата. Сведе глава за момента и впи пръсти в
косата си.
Тогава чу как сервитьорката казва:
- Седнете
тук, моля.
- Благодаря!
Той повдигна
глава и видя момичето от сайта и
седна пред
него.
- Значи ти
си Христо!
- Да – каза
той и подаде ръка, - а ти си?
- О, да! –
тя пое ръката му. – Андреа!
- Приятно ми
е Андреа!
Христо извади букета рози и й го подаде.
- Взех ги за
теб
- Много за
красиви, благодаря!
Сервитьорката
дойде отново и им подаде по едно
меню. И
двамата си поръчаха една обща пица и по една газирана вода. Христо избираше, а
тя бе единодушна за всичко.
В следващите часове си разговаряха за
живота им, за работата, за тяхното мнение относно някои неща и намираха много
общо помежду си. В известен смисъл и двамата се чувстваха неудотворени от
живота. И двамата бяха съгласни за това, че човешкото щастие продължава до
определена възраст и после се сбъсква с трудностите на зрелия живот. Той я
оставяше почече тя да говори и попиваше всяка нейна дума, загледан в
кафеникавите й буйни коси, в тънкото й лице, сякаш изваяно от мрамор и в
тънките й червени устни. С удоволствие отговаряше на всеки неин въпрос,
продължаваше с внимание разговора и дори и на най-малката му шега, тя се смееше
със заразителен глас.
Темата, която се хареса и на двамата беше
за детството. По случайност се оказа, че и двамата са от един и същ квартал и
познават същите хора.
- С онези тесни улички и широки сворове...
- И Бай Кольо на всеки ъгъл! – допълни
Андреа.
- Да, той беше навсякъде!
- Хей, а помниш ли как момчетата си
правеха сапунерки от каквото намерят и се спускаха от оня висок хълм!
- „Дерето на болката“? Редовно се
спускахме оттам! Още имам белези от онези спускания.
Двамата се засмяха.
- Помня също имаше едно съседско момиче,
което обичаше да ме наблюдава как се спускам. Наричаше ме Смелчагата.
- Как каза, че те е наричало? – попита
Андреа, сякаш се опитваше да си спомни нещо далечно.
- „Смелчагата“.
Андреа се хвана за главата.
- Боже, мили!
- Какво има?
Тя погледна внимателно към него.
- Христо! Христо Смелчагата – това си ти!
- Какво? Андри!
Тя кимна в съгласие през насълзени очи и
едвам скрита усмивка.
Христо се отпусна на стола си. Погледна към нея с лека усмивка. Опря се на
масата и протегна глава към нея.
- Толкова си се променила. Станала си
дори още по-хубава!
- А ти си най-после мъжа, за когото
отдавна мечтаех!
Тя прокара ръка по брадата му, а другата я
постави върху неговата. Стояха така дълго време.
