Спомен от детсвото

Спомен от детсвото

Христо си е уговорил среща с тайнствена непозната, без да подозира, без да подозира, че я познава от много отдавна.

Глава 1
Христо седеше леко приведен над бюрото си. Беше късен следобед и краят на работният ден беше все по-близо и подреждаше всяка папка на мястото си, когато телефонът му избипка. Когато го провери, видя, че е съобщение по Месинджър от някой си Sim111. На него пишеше:
„Тежък ден, а? Не забравяй уговорката ни от 7:30.
Ще те чакам“
    Той видя на телефона си, че вече е 6:52. Погледна си ръчния часовник, разтръска го, допря го до ухото си и се намръщи. На него показваше едвам шест и половина.
     Христо се притесни, че ще закъснее за срещата. От две седмици си беше уговорил среща с едно момиче по саит за запознанства.
     Той мъж на около тридесет години и живееше сам. Работеше в рекламна агенция от няколко години. От време на време излизаше с приятели по барове, обичаше да посещава изложби и концерти, четеше книги от време на време. Струваше му се, че многото работа го състарява преждевременно, защото имаше големи бръчки под очите и бе пуснал гъста брада, която с широките му придаваше вид на интелектуалец, а според други колеги – вид на някой борец.
     Но проблемът в живота му беше, че любовта не го бе навестявала от много време. Пък и заплатата, която изкарваше бе достатъчна само за един необвързан мъж. Това го накара да се пробва в сайт за запознанства и да си потърси сродна душа. Там намери едно момиче на неговата възраст, което му се видя интересно. Потърси я във Фейсбук и видя, че се занимава с градинарство, което му се стори привлекателно. Още не знаеше истинското й име, защото навсякъде се представяше с псевдоним.
      Е, днес беше вечерта на истината, в която да се запознае с нея. След работа взе автобуса до вкъщи, взе си бърз душ, напарфюмира се, грабна приготвения набързо букет от масата и се забърза към изхода. Хвана такси, което да го закара до ресторанта на срещата му. Валеше проливен дъжд и побърза да се шмугне вътре. Беше му леко неприятно, че ще закъснява, защото знаеше, че по-възпитано мъжете да чакат.
      За щастие тайствената непозната не го беше изпреварила. Масата си седеше все още празна. Седна на нея и зачака. Една сервитьорка го попита дали ще поръчва и той й каза, че чака още един. Леко се подразни, сякаш не беше твърде очевидно при излъскания му вид и букета рози до него.
    Започна да чака. Опря лакти на масата и закърши пръсти. Загледа се в прозореца вляво от него, по който се стичаха дъждовните капки, замислен за неща от работата. Сведе глава за момента и впи пръсти в косата си.
    Тогава чу как сервитьорката казва:
- Седнете тук, моля.
- Благодаря!
Той повдигна глава и видя момичето от сайта и
седна пред него.
- Значи ти си Христо!
- Да – каза той и подаде ръка, - а ти си?
- О, да! – тя пое ръката му. – Андреа!
- Приятно ми е Андреа!
Христо извади букета рози и й го подаде.
- Взех ги за теб
- Много за красиви, благодаря!
Сервитьорката дойде отново и им подаде по едно
меню. И двамата си поръчаха една обща пица и по една газирана вода. Христо избираше, а тя бе единодушна за всичко.
    В следващите часове си разговаряха за живота им, за работата, за тяхното мнение относно някои неща и намираха много общо помежду си. В известен смисъл и двамата се чувстваха неудотворени от живота. И двамата бяха съгласни за това, че човешкото щастие продължава до определена възраст и после се сбъсква с трудностите на зрелия живот. Той я оставяше почече тя да говори и попиваше всяка нейна дума, загледан в кафеникавите й буйни коси, в тънкото й лице, сякаш изваяно от мрамор и в тънките й червени устни. С удоволствие отговаряше на всеки неин въпрос, продължаваше с внимание разговора и дори и на най-малката му шега, тя се смееше със заразителен глас.
    Темата, която се хареса и на двамата беше за детството. По случайност се оказа, че и двамата са от един и същ квартал и познават същите хора.
     - С онези тесни улички и широки сворове...
     - И Бай Кольо на всеки ъгъл! – допълни Андреа.
     - Да, той беше навсякъде!
     - Хей, а помниш ли как момчетата си правеха сапунерки от каквото намерят и се спускаха от оня висок хълм!
     - „Дерето на болката“? Редовно се спускахме оттам! Още имам белези от онези спускания.
     Двамата се засмяха.
     - Помня също имаше едно съседско момиче, което обичаше да ме наблюдава как се спускам. Наричаше ме Смелчагата.
     - Как каза, че те е наричало? – попита Андреа, сякаш се опитваше да си спомни нещо далечно.
     - „Смелчагата“.
    Андреа се хвана за главата.
     - Боже, мили!
     - Какво има?
     Тя погледна внимателно към него.
     - Христо! Христо Смелчагата – това си ти!
     - Какво? Андри!
     Тя кимна в съгласие през насълзени очи и едвам скрита усмивка.
     Христо се отпусна на стола си.  Погледна към нея с лека усмивка. Опря се на масата и протегна глава към нея.
        - Толкова си се променила. Станала си дори още по-хубава!
       - А ти си най-после мъжа, за когото отдавна мечтаех!
       Тя прокара ръка по брадата му, а  другата я  постави върху неговата. Стояха така дълго време.
       

Моля запознайте се с „Общи условия, Лични данни и Бисквитки“ за да използвате този уебсайт.

Научете повече Разбрах
popping