Глава 11

Пристигнах в музея запъхтяна, както никога. Виеше ми се свят, дишах учестено, краката ми едва ме държаха, страхът ми от това, което щеше да се случи, се увеличаваше с всяка изминала секунда. Огледах първия етаж и не видях никого. Портиерът си беше тръгнал преди половин час, а г- н Гибсън си беше в кабинета. Предполагам. Бях на прага на припадък, но трябваше да продължа. С голяма мъка изкачих стълбите до четвъртия етаж и избутах шкафа зад който се намираше червеният лост за тайната лаборатория.
Вратата за лабораторията се отвори и аз преминах прага. Всички, включително и Джон, ме изгледаха тип „Какво правиш тук?”. Минаха няколко секунди на пълна тишина, за да мога да си поема дъх. Джон дойде до мен и леко целуна устните ми. Леко го избутах, защото знаех, че това не беше точното време за подобни неща. Той се отдръпна и аз погледнах другите.
- ¼ от града в момента е в къщата ми. Търсят ви. Искат да ви унищожат. Ако побързате можете да се махнете от тук - казах като се опитвах да звуча спокойна, но нещата не се получаваха. Гласът ми звучеше уплашен и неспокоен, даже истеричен. Всички ме гледаха втренчено, но после се засмяха.
- Хубава шега! И си толкова добра актриса - каза Марк и продължи да се смее. Ядосана, присвих очи. Как можеха да си мислят, че това е шега?!
- Говоря ви съвсем сериозно! Ако тръгнате сега можете да избегнете евентуалния сблъсък - чак сега усетих, че съм започнала да крещя.
Джон през цялото време ме гледаше изучаващо. Може би затова той не бе започнал да се смее като сругите. Защото той знаеше още от първия път, че аз не се шегувах. Всички смехове секнаха и остана само отминаващото ехо. Всички погледи отново се върнаха на мен. Усещах как напрежението се покачва с всяка изминала стотна от секундата. Чух как Елена изръмжава.
- Знаех си. Знаех си, че това момиче ще ни донесе само проблеми - каза тя и се запъти към вратата. Изтичах до там и препречих пътя на лъвицата. Почувствах как адреналинът се покачва във вените ми. Очите ми засветиха предизвикателно и с агресия, която не ми беше позната до този момент.
- Махни се от пътя ми, малката! Ако не го направиш доброволно, ще те принудя! - изсъска Елена в лицето ми.
- Давай! Не се страхувам от теб. Накарай ме щом искаш! - гласът ми прозвуча тихо, но в него се четеше огромното количество предизвикателство, което преминаваше в тялото ми от мускул на мускул. Бях готова на всичко. В следващия момент пред лицето ми се показаха дългите нокти на Елена. Очевидно беше, че бяха остри. Беше ги лакирала в кърваво червено. Огледах се и видях как всички се бяха събрали около нас и очакваха голямото шоу. Затворих очи и зачаках да бъда издрана. Чух как Елена хладнокръвно замахва с ръката си. Минаха около пет секунди и отворих очите си. Усетих как устните ми се изкривиха в една малка, едва доловима усмивка. Видях как Джон е хванал тигрицата за китката, а хватката му изглежадаше по-здрава и от окови. Той погледна към мен и мисля, че видя тази моя усмивка. След това отново се обърна към Елена и я погледна заплашително.
- Ако отново се опиташ да й направиш нещо, ще...
- Добре, добре. Тя разбра. Ти си го знаеш и всички разбрахме - Марк беше прекъснал брат си с риск да го отнесе. Момчето се засмя глупаво, а Джон пусна китката на Елена. Тя я разтри и ме погледна злобно. Погледнах към гаджето си, което идваше към мен. Чернокосият нежно ме придърпа към себе си, като ме прегърна през кръста. Навеждайки се към ухото ми, той прошепна:
- Добре ли си? - дори и като шепот, гласът му достигна до всяка частица в тялото ми. Ръката му около кръста ми направо ме изгаряше, а ароматът му ме замайваше все повече и повече. Имах чувството, че ако Джон ме пуснеше, щях да се свлека на земята. Дъхът му, който се удари в кожата ми, ме изгори. Почувствах се като глупачка, защото Джон е нещо изключително, а аз съм просто едно обикновенно момиче, живеещо в малък град. С две думи: нищо специално.
Кимнах положително с глава в отговор на въпроса му. Всички се бяха вторачили в нас. Те какво очакваха? Да започнем да се целуваме страстно? Никога не бих го направила, дори и от това да зависеше животът ми. Не обичам подобни демонстрации, колкото и да ви се стори странно. Е, докато някои момичета направо лягаха на пейките в парковете, натискайки се с гаджетата си, аз просто гледах отстрани, смеех им се или завъртах очи с голяма доза досада.
- Какво ще правим? - попита Мерил, излизайки пред тълпата. Всички се спогледаха, включително аз и Джон. В неговите очи прочетох невиждана решителност и готовност. Готовност за битка. А в моите очи той прочете страха и нетърпението да се махна от това място и да го забравя. Изведнъж всички започнаха да шумят, коментирайки какво ще стане ако останат и какво - ако си тръгнат.
- Ще гласуваме! - се чу най- отзад. Всички погледнаха в посоката, от която идваше гласът. Гласът беше на Кара, а тя седеше с непроницаем поглед и студено изражение.
- Всички, които искат да останем и да се бием, да вдигнат ръка! - каза Джон, а погледът му зашари навсякъде в лабораторията. Погледнах вдигнатите ръце и започнах да ги броя на ум. Петнадесет.
- А сега всички, които искат да си тръгнат, да вдигнат ръка! - нареди Кара. Отново петнадесет, включително и тя.
- Този проблем може да се реши само по един начин. Джеси, ти кажи какво да правим! - каза Марк.
Това не беше Марк, когото познавах. Сегашният Марк седеше съвсем сериозен. Той бе събрал веждите си и от това върху челото му се бяха образували малки гънки. Очите му не бяха весели и игриви, а сериозни и задълбочени.
Не желаех да правя точно такъв избор. Това беше все едно да избирам между мнението на най-добрата ми приятелка и между мнението на Джон. Това беше сериозно. Знаех, че ако избера „За”, щеше да има щети и мъртви. А ако избера „Против” няма да има нито едното, нито другото. Ако кажа „За”, предавам Кара. Ако кажа „Против”, предавам Джон. Но Кара ми е най- добрата приятелка, а такива истински приятели като нея трудно се намират. А Джон е просто момчето, с което съм заедно. Ами ако Джон е моята „вечна любов”? Ако с него ни е било писано? Не знаех какво да кажа.
Погледнах в очите на Джон и видях смелостта, която направо искреше. Виждах как той вътрешно се подготвяше за битката, защото знаеше, че ще кажа „За”. Не исках да го разочаровам. Наведох глава. Защо все на мен? На мен ми се падна гадният живот, гадните родители, гадните съграждани. Все гадни неща. Сега и този избор. Направо черешката на тортата.
Погледнах към Кара. В очите й прочетох думите „Умолявам те”. Животът е гаден. Прехапах долната си устна и отново наведох глава. Усетих как Джон се навежда към ухото ми. Усетих едно свиване на стомаха си. Повярвайте ми, не е от пеперудките, а от притеснение.
- Спокойно, милата ми. Ще уважа решението ти. Няма да се ядосам, нито пък ще хленча или правя физиономии. Просто кажи каквото мислиш! - прошепна той. Този негов нежен глас сякаш ме подкупваше и можеше да ме заведе до портите на Ада. Защо го харесвам толкова? Защо постоянно искам да слушам този глас и прекрасните му устни непрестанно да докосват моите? Стегни се, Джесика! Стегни се!
Тръснах глава, за да се освободя от бушуващите мисли в съзнанието ми. Представих си, че Кара и Джон са непознати. Никога не съм ги срещала, никога не съм чувала за тях. Никога не съм говорила с тях. Джон никога не ми е разказвал своята история, а Кара - нейната. Вдишах дълбоко въздух и вдигнах главата си. Бях взела решение и щях да го следвам. Въпреки, че знам, че е много възможно едната половина да ме убие, но никакви коле*ания повече. Щях да кажа решението си, независимо дали на някои ще се хареса или не.