Глава 10, Смесено ДНК

Глава 10, Смесено ДНК

Глава 10

Когато прекрачих прага на дома си видях родителите ми да седят точно пред входа. Огледах ги внимателно. Крояха нещо. Те никога не ме чакаха на входната врата. Огледах къщата. Имаше нещо странно. От хола се чуваха разговори на хора. Много хора.
- Трябва да поговорим! - каза Елизабет и аз я изгледах странно и подозрително. Те никога не говореха с мен за нищо, а сега искат да говорят с мен. Това ми дойде като гръм от ясно небе, меко казано. Зачудих се какво ли са намислили?
- Първо ще си взема душ и тогава ще поговорим. Ще ме извинявате, но „грешката” трябва да бъде свежа - последното го казах с подразбираща се ирония.
Точно започнах да се качвам по стълбите когато една ръка здраво се уви около китката ми. Погледнах назад и видях Елизабет, която ме гледаше настоятелно. Очите ми хванаха нейните в капана на зрителния контакт. Знам, че така наречената ми майка мрази зрителния контакт. Моите очи упорито не изпускаха нейните, но след като седяхме така няколко мига отклоних погледа си.
- Мисля, че душът ще почака малко! - каза настоятелно Елизабет и ме задърпа към хола.
Там беше претъпкано с хора. Какво ли правеха всички тези хамърсвилци тук?! Сред всичкото това море от хора, забелязах съседите господин и госпожа Лин, родителите на Кайл и още много непознати за мен съграждани. В следващия момент бях грубо тръсната на канапето. Всички погледи се впериха в мен сякаш съм главната атракция на някой цирк. Огледах няколко непознати, които се бяха втренчили в мен. В очите им се четеше отвращение и разочарование. Наведох главата си и се загледах в килима, който се намираше в средата на стаята. Поседях така няколко секунди и после вдигнах главата си към родителите ми.
- Искахте да говорим. Говорете! - казах им решително. Не знаех какво са намислили всички тези хора, но още от сега не ми се нравеше.
- Ние знаем, че ти се мотаеш с онези изроди… - започна Елизабет.
- Не са изроди! - побързах да я поправя аз.
- Както и да е - продължи тя. - Проблемът е, че ние не харесваме този факт, миличка. Боя се, че трябва да спреш да се мотаеш с тях и да ни кажеш къде се укриват, за да можем да се отървем от тях - Елизабет говореше тихо. На последните й думи едва не припаднах. Изсмях се нагло.
- Вие да не мислите сериозно, че ще ги издам? И откога станах „миличка”? - попитах и продължих да се смея. Алън приклекна до мен и потупа гърба ми.
- Знам, че в последно време отношенията ни са обтегнати - заговори той, - но ти не бива да си на тяхна страна. Помисли само! Така не само предаваш мен и майка ти. Предаваш всички хамърсвилци, предаваш себе си и човешкия вид. Знам, че не си съгласна, че са изроди. Те са по-скоро смесица. Грешка на природата - след тази трогателна реч Алън отново потупа рамото ми. Този човек ме изненадваше със спокойствието си. Изненадваше ме и как е търпял Елизабет толкова години и как е търпял тя да го тъпче.
- Ти си мислиш, че отношенията ни са обтегнати само напоследък? Не аз трябва да помисля, а ти. Нашите отношения са обтегнати цял живот. И ще продължават да бъдат. И не предавам никого. Ако кажа къде се крият, то тогава предавам само и единствено тях. А те са ми приятели. Припомни си кой ме е научил да не предавам приятелите си! Говорете ми каквото си пожелаете! Ако искате даже имате позволението ми да ме заплашите с пистолет. Каквото и да правите, няма да кажа къде е скривалището им! И си набийте това в главата, защото нямам намерението да го повтарям! - казах и се излегнах на дивана.
Можех да си седя тук още една седмица. Супер, няма да ходя на училище. Но какво ли щеше да стане ако не посещавах музея цяла седмица? Те щяха да ме потърсят, а на тези хиени само това им трябва. Взех дистанционното за телевизора и точно щях да го включа когато някой ми го изтръгна грубо от ръцете.
- Хей! - оплаках се аз. Огледах се за виновника и видях господин Лин. Този човек никога не ми е бил приятен. Ако искате негово описание, ще го ви дам: бирено коремче, просташки речник и глас, който можеш да го чуеш от другия край на града. Мисля, че това е достатъчно.
- Слушай, момиче! Кажи ни къде се крият изродите иначе ти ще го отнесеш и аз лично ще се погрижа - изкрещя ми той. За да го подразня още повече бръкнах в ухото си и го почесах отвътре.
- Изобщо не ми пука. Ако искате и от скалите ме хвърлете. Пак няма да кажа - казах нагло и огледах стаята. Лицата изразяваха все същите емоции - отвращение и разочарование. Също така шок, раздразнение и нетърпение. Преместих положението на краката си с едно лесно движение, което не изискваше много усилия. Нали се сещате? Движението, което правите когато краката ви се местят от канапето върху масата. Толкова елементарно движене! Краката ми с гръм и трясък се озоваха върху масата от махагон. Всички бяха отвратени и шокирани от обноските ми. А знаете ли кое му е най- хубавото? Най- хубавото е, че мен тази ситуация искрено ме забавляваше, докато другите това положение ги дразнеше. Обичам да се забавлявам на чуждото раздразнение. Поне в този случай. Не ме разбирайте погрешно, не съм садистка. Просто тази ситуация ме забавляваше. Изведнъж ми се прияде нещо. Махнах краката си от масата и се изправих. Всички притаиха дъх, а аз се разсмях. Тези хора май очакваха, че ще извадя някоя картечница и ще ги разстрелям до един. Продължих да се смея и заедно с това се запътих към кухнята. Обърнах се към всички присъстващи.
- Не си мислете, че ще избягам. Тук е прекалено забавно. Ще ви отвратя докато не се изнесете оттук. Обещавам! - с това приключих кратката си тържествена реч и продължих пътя си към кухнята.
Когато влязох там първото нещо, което хвана погледа ми беше хладилникът. Наистина бях гладна. Въпреки чувството, че мога да изям цялата къща на една хапка, в хладилника не намерих нищо за ядене. Въздъхнах и се загледах в ключовете за къщата на плота. Ключовете? Ключовете! На лицето ми изгря дяволита усмивка, а в главата ми се оформи перфектния план за бягство. След като ключовете за къщата на Алън и Елизабет бяха пред мен, а моят беше в джоба на дънките ми, щях да ги заключа. Грабнах ключовете им и с един от тях заключих задната врата, която се намираше в кухнята. Започнах да си свиркам с уста и с бавни крачки се върнах в хола. Всъщност не се върнах, а го прекосих. Всички ме гледаха учудено и по лицата им разбрах, че са изненадани от спокойствието ми. Както се подсвирквах изведнъж се стрелнах към входната врата. Много бързо излязох и заключих отвън. Тези хора очевидно не знаеха с кого си имат работа.Чух как от другата страна на вратата започна да се блъска и да се крещи. Усмихнах се лукаво и с бързи крачки се запътих към приятелите ми, за да ги предупредя. Онези хора не ми бяха казали защо ги търсят, но аз и сама се досещах. Нямаше да позволя нищо да се случи нито на едната, нито на другата страна.
Бързите крачки се превърнаха в тичане. Погледнах назад, за да видя дали някой не ме следи. Улицата беше празна. Бяхме само аз и студеният есенен ден. Забързах темпото на тичане. Това предупреждение не трябваше да чака нито минута повече. Приятелите ми и аз имахме два избора - война или бягство от войната.
Съобщение

Фенфикът ти се струва познат? Да, защото сме го импортирали от форума! Ако е твое произведение, не се колебай да ни пишеш, за да го прикачим към твоя профил!

Моля запознайте се с „Общи условия, Лични данни и Бисквитки“ за да използвате този уебсайт.

Научете повече Разбрах
popping

Няма връзка с Интернет.

Моля, свържете се към мобилна мрежа, за да използвате портала.

Презареди ⤾