Смесено ДНК

- Джесика, хайде! Ще закъснеем.- викна майка ми от долния етаж. Огледах се в огледалото още веднъж. Русата ми коса свободно падаше до средата на гърба ми. Черните кичури си личаха от далеч. Очите ми, с формата на бадем, имаха черен цвят. За откриването на новия експонат в музея бях облякла черен панталон и бяла риза. Живеех в малък град на име Хамърсвил. Градът наистина бе малък и за това там всеки знаеше всичко за другия. Клюките се разпространяваха бързо, затова нямаше начин да не познаваш живота на хората. Музеят беше един, училището, което посещавах беше едно, големият супермаркет беше един. Живея в този град от както съм се родила и честно казано, искам да се махна оттук. Писна ми хората да се одумват взаимно и да се правят на много важни. Писна ми и от родителите ми. Те са истински сноби. Държат всичко да бъде идеално, дори и аз. Когато осъзнаха, че не покривам техните критерии и не изпълнявам това, което ми кажат, се отказаха от мен. Баща ми е банкер, а майка ми- адвокат. Елизабет, Алън и Джесика Крейншор. Идеалното семейство само когато има публика и разбилото се на малки парченца семейство когато теренът е празен. Отдавна съм се отказала да говоря за каквото и да е било с тези хора. След като видях, че изглеждам като примерна дъщеря, излязох от стаята си.
- Идвам, Елизабет.- казах, вече слязла и започнах да включвам в действие фалшивата си усмивка. Все пак перфектната дъщеря трябва да бъде винаги усмихната, нали?
- Колко пъти да ти казвам да смениш тези кецове с по- изискани обувки?- попита Алън и ме изгледа критично.
- А аз колко пъти да ти казвам, че няма да сменя тези кецове с по- изискани обувки?- отговорих сприхаво. Очевидно, той се отказа да спори с мен и затова се запъти към колата. След него Елизабет и след тях двамата, аз.
В музея всички граждани на Хамърсвил очакваха новия експонат с нетърпение. Бях чула, че е някакъв полу- човек, полу- птица. Най- после нещо интересно. Усещах как половината хора ме оглеждат. Едни критично, други просто ме зяпаха. Нямах приятели, затова нямаше с кого да си говоря. В училище ме наричаха „ледена принцеса”, защото се държах студено с всички и пребивах всеки, който си позволяваше да се пошегува с мен. В музея нямаше само хамърсвилци. Имаше и репортери, както и фотографи. Въздъхнах. Тези хора, репортерите, печелят парите си като унижават хората. Е, така е в повечето случаи. И унижените хора са винаги известни личности. Съжалявам ги. В следващия момент управителят на музея, г-н Гибсън, излезе начело на тълпата и с вечната си усмивка каза на гостите да го последват. Всички така и направиха. След малко време се озовахме в едно от отделенията на музеите. Там седеше нещо с доста големи размери, покрито с голям бял плат. Нещото под покривката приличаше на клетка.
- Дами и господа, благодаря ви за това, че сте тук тази вечер. Благодаря и на медиите, които се съгласиха да дойдат тази вечер в това малко градче. Сега ще ви представя това чудо на природата. Представям ви полу- човека, полу- птицата- Кара.- г- н Гибсън не сваляше тази негова мазна усмивка. Бялото платно се вдигна, разкривайки клетката, в която се намираше Кара. Клетката представляваше нещо като клетката на канарчето Туити, но в много по- големи размери. Всички ахнаха. „Домът” на Кара бе като дърво, като в средата имаше уголемено птиче гнездо. В него се беше свило „чудото на природата”, както я бе нарекъл г-н Гибсън. Всичко, което можеше да се види беше човешкото тяло на Кара и кестенявата дълга коса, върху която ясно се отличаваха червените кичури. Веднага се възхитих когато това същество обърна главата си към цялата тълпа. Лицето й бе снежно бяло. Шокът и уплахата веднага си проличаха в котешко зелените й очи. Кара бавно се изправи с гръб към тълпата, като вече не гледаше към нас. Всички видяха оскъдното й черно облекло. То представляваше нещо като черно кожено боди с гол гръб. Тя носеше ръкавици, които стигаха до лакътя й и бяха с изрязани пръсти. Те също бяха черни и кожени. Бодито прикриваше кръста й, предната част на раменете и задните й части. Гърбът й беше открит заради огромните черни крила, които бяха прибрани едно до друго. Когато Кара рязко се обърна с лице към тълпата, всички отново ахнаха. Г- н Гибсън продължаваше да се усмихва, а фотографите и репортерите започнаха да снимат със своите фотоапарати и камери. Щом светкавицата достигна до Кара тя включи в действие черните си големи крила като ги разположи така, че да прикрият цялата предна част от тялото й. Фотографите и репортерите невъзмутимо продължаваха да снимат. След миг всичко поутихна и съществото бавно махна преградата, която крилата бяха направили. В котешко залените очи вече не се четеше шок и страх, а гняв. Лицето също от студено се бе превърнало в изкривено от гняв и омраза. Всички забелязаха това и отстъпиха крачка назад. Всички, освен аз. Бях толкова запленена от това уникално създание, че ми беше все едно дали тълпата ще побегне с писъци или дали Кара ще ме хване като пленничка. През целите осемнадесет години живот не бях виждала нещо толкова красиво, уникално и интересно. С грациозна, но настойчива походка, показваща гняв, Кара запристъпва към тълпата. Черните й крила се развихриха, предизвиквайки страх в околните. Съществото се издигна леко във въздуха и това накара всички да се разбягат изплашени. Дори г-н Гибсън избяга, казвайки че това не било част от плана. Аз останах на мястото си, като вцепенена. Кара, очевидно забелязала това, грациозно стъпи на земята, промъкна се през решетките на клетката и дойде пред мен. Не беше нито твърде близо, нито твърде далеч.
- Страх ли те е?- я чух да пита ниско. Гласът й звучеше мек като коприна, но думите прозвучаха заплашително.
- Не.- отговорът ми бе твърд и категоричен .
- А би трябвало.