Глава 7

- Ще започнем от мен. - усмихна се сенсеят им и продължи. - Казвам се Киба Инузука, на 32 години съм и съм потомък на един уважаващ себе си клан, който използва кучета. Това е Акамару - джуниър, моят верен другар. - каза той, сочейки песа до себе си. - Син е на предишният ми партньор, който умря от старост преди две години. - след като го погали по мъжки, Киба се замисли какво още е пропуснал. След дълго мислене, той рече. - Ами това ви трябва да знаете... Ъъъ, нямаше ме 16 години в селото, причините нямам право да ви ги казвам... Друго за мен, друго за мен... - той почна да си чеше косата и накрая измърмори ядно. - Поради хокагенски причини съм ерген все още. За жалост не мога да споделя точно какви, но трябва да знаете, че вашият секси е учител е сам заради онази бабушкера!! - изкрещя Киба, стисна юмрук и пара излезе от ушите му. Генините го гледаха безинтересно и се молеха по-бързо да свърши това представяне.

Истината за сенсеят им бе, че той придоби много опит покрай тези тайни мисии, но и същевременно оглупя също толкова. Така че, в умствен план, не може да се каже, че имаше подобрение. На външен вид, той не се бе променил много... Все още имаше тези сладурски лентички червена боя на бузите си и изглеждаше като вълк. Косата му бе малко по-дълга, но все така гъста и разрошена. А тялото му бе заякнало и ако жените не ги беше страх от животинският му нрав, досега доста да му се бяха нахвърлили. Макар че той прикриваше тялото си с черна, дълга блуза и черен анцуг. На пръв поглед бе най-обикновен стар ерген. Пардон, той си беше такъв. И това го вбесяваше, но така или иначе, реши да го спести на учениците си, защото видя, че те вече са умряли от скука. Над главите им се лъкатушеха малки буквички "z" и похъркваха. Киба разбра, че той не е особено важен в цялата тази работа и силно извика, та да го чуят.

- Датте, а сега се представи ти!

- Хрргх... - Наследникът на Наруто се опомни и разтърси главата си. Отвори едвам едвам светлосините си очи и примлясна. Започна да мисли какво да каже, докато косата му се люшкаше от вятъра и нахално заставаше пред очите му. Тя бе средно дълга, но и изключително рошава - ако бе сресана, то сигурно щеше да стига до рамената му... Протекторът на момчето, който бе черен, стоеше на челото му и подпираше тази гора от разпадане, като също и прикриваше до някаква степен странният цвят на корените на космите му... Те бяха тъмно-лилави и заемаха около половин сантиметър от протежението на косата. Всичко останало бе русо. Това бе странен вид окраска, но това е рискът да имаш майка със силно утвърдени гени в нея... Единственото успокоение на Датте бе, че очите му не бяха сиви. Не бяха и тъмносини като на баща му - по-скоро представляваха уникален светлосин цвят, който привличаше вниманието.

И въпреки странното лилаво в подножието на русото, то почти не се виждаше, особено когато протекторът бе на място. Момчето, също като баща си си падаше по оранжевото и бе облякъл тениска с цвят на портокал и черен панталон. Кецовете му също имаха оранжева окраска, като останалата част от тях бе бяла, а връзките черни.

Въобще, този хлапак изглеждаше доста интересно. Още нещо потресаващo бяхa трите резки на бузата му. Беше доста забавно да видиш лявата и дясната поотделно, защото на едната, резки нямаше. Наистина, смесицата Наруто х Хината доведе до доста странно и чалнато момче, но пък поне можеше да се похвали с неповторимия си чар.

- Казвам се Датте Узумаки! Аз съм мързелив, но много способен, стига да ми дойде музата... Доведеният ми брат е моят идол! Също така, искам да стана велик нинджа, за да може баща ми да ми говори, защото напоследък думичка не проронва... Само стои при майка и малкият нахален бебок, който ме събужда постоянно... Сега, с този брат хептен загубих надежда... Татко само с него се занимава, все едно не съществувам. Добре, че поне майка все още си ме обича. Винаги готви вкусни палачинки, от които се облизвам. Ъъъ, също така, по голяма нужда обичам да ходя вечер, защото...

- Добре, стига, достатъчно! - прекъсна го Киба, като пот се стече по тила му. Нямах в предвид да сте толкова подробни... - Той стисна здраво коляното си и разклати глава. Знаеше, че този отбор няма да го бъде вечно.. Характерите им бяха прекалено различни. Обърна се към Шоги в знак да започне да разказва той. Момчето само изпъшка от досада и се намести малко по-удобно на тревата.

Той бе с черна коса и черни очи... В много отношения приличаше на Саске, но не бе негово абсолютно копие. Косата му бе сравнително по-къса, но не чак толкова. Тя бе с формата на прическата таралеж, само дето си бе така по рождение. Протекторът той бе сложил леко накриво - единият край бе прокаран над ухото му, а другият бе разположен около 3-4 пръста разстояние над другото. Така под лентата и над слуховият му орган имаше коса, която също бе рошавичка и свежа. Отзад, протекторът, който между другото бе син, бе вързан на възел, като гъстите кичури небрежно прикриваха по-голямата част от плата. Шоги бе облечен със синя тениска Учиха и бели гащета. Той много харесваше стила на обличане на баща си като малък и досега го спазваше стриктно. На дясната си ръка, близо до китката имаше еластична и дебела "гривна", направена от кожа. Или по-точно казано - лента. Обяснението му за нея бе, че просто е искал да има и нещо негово сред стила на обличане на баща му.

След като всички чакаха достатъчно дълго време Шоги да благоволи да говори, той най-накрая започна да мърмори нещо изпод носа си с досада:

- Пффф, аз съм Шоги Учиха, единственият жив представител на този клан. Майка ми и баща ми са били убити от човек на име Кабуто, който чакам с нетърпение да срещна, за да убия. - след като чу това, Санаке настръхна. Вярно е, че мразеше съотборника си за това, че бе син на човека, заради когото и баща й пострада, но определено повече мразеше въпросния Кабуто, този който заби приспивателното във врата на Какаши. Момчето продължи. - Живея при кръстниците си, като с кръстника хич не се разбирам. Спя в стаята на Датте, на едно малко легълце, но не се оплаквам. С него сме близки, но въпреки всичко, аз не мога да намеря някой, който да ми е наистина скъп... Причината е, че съм прекалено студен, а и дразня хората. Това е.

Той се излегна на тревата, а останалите го гледаха тъжно, съчувствайки му. Той бе голям перверзник и страшно невъзпитан, но някъде вътре в него имаше и нещо човешко. Ама доста, доста, навътре. Само някой трябваше да успее да го намери, за да го освободи от този душевен затвор и той отново да стане нормален. Някой, като него...

Киба се изкашля, погали Джуниър и се обърна към Санаке, в знак да почне да говори.

Тя прокара дланта си върху стоманата на катаната си и сбръчка вежди.

Момичето бе с изключително нежно лице, което обаче криеше упорито под маската си, която бе по образ и подобие на тази на баща й. Косата й бе дълга, черна и мека, като бе на път и дясната част от нея се разполагаше над шарингановото й око, а лявата зад лявото й ухо. Очите й бяха катранено черни, с малко, трудно видимо тъмносиньо петънце в средата. Бе облечена с червен суитчър, като качулката тя най-често държеше спусната, на гърба си. Санаке бе и с черен панталон, осеян с много джобове и пространство. Кецовете й бяха черни, с червени връзки, а ножницата за катаната й се разполагаше на гърба й. Винаги със себе си носеше раница, в която слагаше книгите си и която й стигаше почти до стъпалата. Доста бе изсухлена като модел. А протекторът си тя бе увила около рамото си и той бе черен на цвят.

След размисъл какво точно да каже и след като не можа да измисли нищо кой знае какво, тя каза:

- Аз съм Санаке Хатаке. Целта в живота ми е да развия Мангекьо и да убия онзи, който вкара в кома баща ми, а именно мерзавецът на име Кабуто. - Шоги се задави със слюнката си, разбирайки, че мечтата им е една и съща. Започна да размята главата си насам-натам, в опита си да не хареса нищо нейно освен циците й, но бе невъзможно. Шаринганът, хладнокръвието, мечтата, самотата... Тя бе същата като него и той го знаеше... Санаке, без да забелязва реакцията на съотборника си, продължи. - Не се закачайте с мен и ще сте добре. Раздразнете ме... и ще умрете. - след тези думи тя шумно сряза една ябълка на катаната си и по начина, по който свистеше оръжието, всички разбраха, че то е напълно остро и че тя не си прави майтап. Киба преглътна и се подготви психически да им съобщи за първата им мисия заедно, като отбор.