Глава 3

12 години по-късно...

- Сигурно се шегувате с мен. - почеса се зад главата един джонин и погледна отново снимките, които бяха поставени на масата. Това бяха кандидатите за негови ученици, а той все още не можеше да повярва... - Предлагате ми възможно най-проблемните деца от всички... И това даже не са деца, те са младежи и... девойка. - въздъхна той и погледна любопитно хората, които бяха решили да се обърнат към него с молбата да стане сенсей на тези тримата. Като че ли искаше да разбере повече за "бъдещите" си ученици...

Един стар мъж се доближи до джонинът и го потупа по рамото. След това го погледна внимателно и решително. Въздъхна няколко пъти и започна разказа си:

- И тримата са на 16, защото... бяха доста буйни и нарочно пропускаха всеки един изпит за преминаване на академията по една или друга причина... Най-накрая тази година благоволиха да се явят и преминаха. Ъм... Никой не пожела да им е сенсей... Ти... ти си ни последната надежда, моля те... Не са... чак толкова лоши.

Джонинът присви очи и попита:

- Добре де... Какво им е толкова специалното на тези нинджи?! Все трябва да има някаква причина никой да не ги желае.

Всички в стаята затаиха дъх. Знаеха какво следва - след като чуеше разказа им, и той нямаше да пожелае децата... Старецът бавно и с отпаднал глас започна да разправя:

- Единият се казва Датте. Въпреки че е син на Наруто Узумаки... - след като чу името на дългогодишният си приятел, джонинът се стресна. Вярно, беше чул, че има дете, но не знаеше, че е толкова голямо, а и отскоро се бе върнал в Коноха, нямаше възможността да го види... преди това бе на тайни мисии дадени му лично от Петата Хокаге. Да напуснеш родното си място за повече от 16 години... Това бе шок за него, но някак си успя да го преживее и отново да се завърне. Той плавно погледна към прозореца и почти с присмешка си спомни как същите тези старци, които сега бяха до него, го взеха под ръка и помъкнаха тук преди той дори да е успял да се изкъпе след дългото отсъствие. Да опрат до нинджа, странствал толкова много време... Май наистина бяха отчаяни. Той се опомни и отново се заслуша. - Това момче... То е по-зле и от баща си - адски несериозен, страшно глупав и на всичкото отгоре и нахален. А има толкова много заложби в себе си... Всички знаем, че таланта се предава през поколение... Дядото на Датте, Йондайме, бе велик нинджа. Според това, което успях да видя от внука му - той ще стане дори по-велик и от него... Проблемът е, че въобще не учи, баща му се видя в чудо когато синът му не успя да направи Буншин... Оттогава е вдигнал ръце от него и не поддържат връзка. Датте много се разстрои тогава и направи всичко възможно, за да се научи... С много мъки той премина този изпит... И сега се нуждае от сенсей, който да го обучи перфектно, за да докаже на Наруто Узумаки, че е дори по-добър от него.

Джонинът кимна и каза:

- Разбирам. - след това отново погледна към снимките, като за разлика от предния път, сега се вгледа по-внимателно. На една от тях видя момче, със символът на Учиха на гърба на ризката си... - А това дете? - попита той с любопитство, сочейки към него с пръстта си. Старецът поклати глава и тъжно започна да разказва неговата история...

- Ой... Това е... единственият жив Учиха - Шоги. След смъртта на Мадара, който почина преди няколко години от старост, това е последният човек от този клан... Разбира се, ако информацията ни е достоверна.

Джонинът сведе тъжно глава. Той бе разбрал за смъртта на Саске докато бе на мисията си. След като силно стисна юмрука си, погледна стареца, и настойчиво каза:

- И?

- След като стана сирак на едва четиригодишна възраст, неговите кръстници го приеха при себе си, а именно Наруто и Хината Узумаки. С Датте са добри приятели и вечно се движат заедно. Проблемът е, че Шоги е по-несериозен и от завареният си брат, а и постоянно прави неуместни, перверзни шеги... които отблъскват хората от него. Също така е доста агресивен към съучениците си и... въобще към всички... Единствените хора, които имат място в сърцето му са кръстницата му и Датте. Неговата мечта е да възстанови клана, но както е тръгнал, никога няма да го обикне никоя... Някои се шегуват, че той е лошото момче на Коноха... Постоянно прави глупости, пуши, пие, а най-лошото е, че въвлича и синът на кръстниците си в това.

Джонинът поклати глава и въздъхна:

- Единият несериозен и вечно вървящ след стъпките на втория, който пък е лошо момче в истинският смисъл на думата... Не може да стане по-лошо...

Старецът стисна платът на робата си и едвам-едвам прошепна:

- Всъщност... може. Онова там е Санаке. Т-т-тя... - той посочи снимката й и ръката му се разтрепери щом погледна към нея. Един от другите хора в стаята му подаде стол, за да седне, понеже и краката му бяха започнали да отказват. - Недей да се занимаваш с нея! - предупреди го стареца веднага щом отпи от чашката вода, която му бяха донесли. - Не прощава на никого... Едва не закла един свой съученик... Т-т-т-тя... Не контактува с никого, а който се е осмелил да го направи завършва най-малко със шамар по бузата... Преди беше много добро дете, но след случилото се с Какаши, нейният баща...

Джонинът пребледня. Той много добре знаеше какво се е случило. Някой му бе споменал, че най-лошото от цялата трагедия е било, че малкото му момиченце е видяло как той пада от скалата...

Старецът забеляза изплашеното му лице и продължи:

- Също така, тя няма и майка... Изоставила я е отдавна. Санаке живее сама, далеч от хорските погледи. И може би така е по-добре.

Зъбите на джонинът започнаха да стържат. Той рязко се обърна, удари с юмрук по бюрото и изкрещя:

- Навместо да я отбягвате постоянно, намерете начин да й помогнете! Нима не можете да си представите адът, през който е минала?!

Всички онемяха. Не се бяха замисляли за това. През ума им бяха минали много мисли, но те бяха главно или как да се отдалечат, или как да се отърват от нея. Да... по едно време това бе единствената алтернатива, след като бяха намерили десетки трупове на нинджи, дошли да нападнат селото посред нощ. Малко от тях бяха цели. На повечето им липсваха я крак, я ръка... На някои дори главата... А Санаке стоеше безмълвно над тях, с окървавената си катана в ръка. Вярно, тя бе помогнала, но начинът, по който ги бе заклала... Сякаш е сериен убиец... Ами ако това се случеше и на тях?

- Отговорете ми! - бясно извика джонинът и грабна трите снимки.

- Ще те разберем ако не искаш да поемеш учениците. Наясно сме, че Санаке е прекалено опасна и...

- Кога съм казал, че отказвам. - изръмжа джонинът. - Приемам и още как! Нека това бъде предизвикателство за мен, превъзпитание за момчетата и... лъч надежда за момичето.

След тези думи, той яростно тръшна вратата след себе си и се отправи към Хокагето, за да й съобщи решението си.

Старците се спогледаха и леко се усмихнаха. Започнаха да прибират столове и маси, понеже това събрание бе тайно и не искаха да се разбере за него.След като приключиха, всеки се отправи нанякъде... Най-назад остана старецът, който бе говорил през цялото онова време. Усмивка се появи на лицето му и си помисли на глас:

- Знаех си, че ще ги приеме... Киба Инузука е добро момче... Сега разбирам защо Тсунаде-сама е имала толкова много вяра в него, за да го прати на толкова специална мисия. Той има златно сърце... - след тези думи, дядката затвори след себе си, заключи и голямото му изпитание започна - слизането по стълбите.