Глава 19

- Можеше и да е по-зле. - измърмори Датте и продължи да размята парцала насам-натам, миейки пода. - Ох! - докато клечеше над мокрите плочки, гърбът на момчето изпука, поради тежестта отгоре му. Той извърна поглед натам, веждите му трептяха, а гърлото му издаваше някакви пискливи звуци.

- Какво си ме зяпнал? - зачудено попита Анджу, която се бе разположила удобно върху му и с едно парцалче бършеше прахтa от рафтовете до нея. - Датте изсумтя, а тя продължи. - И не, не можеше да е по-зле! Наказаха ни да изчистим отгоре до долу болницата, която е на четири етажа и, по дяволите, всеки един е с площ половин километър!!

Двамата спряха малкия си спор, защото Санаке тъкмо минаваше покрай тях. Тя носеше две кофи пълни с мръсна, кафеникава вода, миришеща на нещата, които никой не би поискал да помирише. От едната стърчеше уред за отпушване на канали, а от другата четка за тоалетни. Датте и Анджу се обърнаха към нея, гледайки я въпросително, а момичето само извърна поглед и ги гледаше на кръв.

- С-Санаке...-чан? - прошепна русокоското изплашено.

Хатаке продължи пътя си и след като си пое въздух, монотонно им каза:

- Тоалетни.

- Ооу... - двамата тийнове извърнаха глава и се погнусиха.

- Ето на, виждаш ли? Може и по-зле! - каза Датте и сръчка медичката по хълбока. Това естествено не се хареса на иначе вечно спокойната Анджу и от яд тя извади един от медицинските си чукове и го халоса по главата. Двамата се свлякоха на земята, като момичето имаше възможност да види отблизо лицето на Узумаки. Когато го направи, тя пожълтя - горкичкият кървеше целия, а зениците му се въртяха безцелно из очните му ябълки.

- Oh, crap. - медичката набързо започна да вади билки и превръзки и го възстанови за нула време. Когато той я попита "Какво по дяволите?", тя му отговори. - Вече знаеш какво става ако ме изкараш извън нерви.

- Та ти едва не ме уби! - ядоса се русокоското, но разбра, че противенето му няма да помогне. Той се изправи, разтри челото си, което го наболяваше и продължи да мие пода, все още натоварен с Анджу на гърба си.

Санаке пък вече бе достигнала до мъжката тоалетна на етажа и се зае с работата си. Тя изля съдържанието на кофите в мивката и после ги постави в нея, за да ги напълни с чиста вода. Докато чакаше, държейки четката за чистене на клозети в ръка, две момчета влязоха през вратата и я погледнаха тъпо, но погледът им бързо се превърна в подигравателен. Не им отне дълго време да я разпознаят като съученичката, седяща на последния чин, която неведнъж ги бе шибвала през лицето, задето са се опитвали да я свалят.

- Кираку-кун, виж ти, не знаех, че в санитарния персонал има нови попълнения. И то толкова хубави... - момчето, казало това се приближи към Хатаке и я огледа. Тя му отвърна с презрителен поглед, след което се обърна към мивката. Взе кофите оттам и се запъти към същинската тоалетна. Момчетата я последваха. Клозетът, който се бе озовал пред Санаке бе запушен и миришеше просто "прекрасно". Тя сбърчи нос и се обърна към бившите си съученици, знаейки, че са там.

- Съзнавате, че си играете с огъня, нали?

- Нищо не можеш да ни направиш! Цялото село знае за провиненията ти и затова, че си тук, работейки, вместо наказание. Така че... ако ни направиш нещо, ще се оплачем на Хокаге-сама и ще си имаш неприятности. - каза едното момче и се изсмя, като след това, другото се приближи към Санаке и повдигна ръката си, в опита си да пипне нещо, за което няма позволение.

Момичето просто подивя. Тя стисна здраво четката, която държеше и с нея халоса нахалника по главата, след което мигновено я пусна на пода. С лявата ръка грабна косите на единия, с дясната тези на другия. След това ги надвеси над запушеният клозет, а те крещяха в ужас.

- Това да ви е за урок да не се е*авате с мене. - без капка жал Санаке потопи главите им вътре и ги държа така няколко секунди. След това ги пусна, а те истерично побягнаха към изхода на помещението. - Идиоти. - монотонно си каза тя и се зае с работата си.

Половин час по-късно, болницата ехтеше отново с писъци, но този път, те идваха от стаята на Шоги. Точно днес, личната му сестра, която той наричаше сестрище, бе решила да го разтрие. Тя меко казано го правеше грубо, като понякога той имаше чувството, че с дланите си тя размества не само кожата му, но и кокалите му. И като се има в предвид, че нейните пръсти бяха по-дебели и от най-тлъстите кебапчета създавани някога... само може да си представим болката.

- Аааххахааау... - крещеше той в паника, когато сестрището стигна зоната под кръста. - Жено, там мога и сам, недей, моля те...

- Докторът, който отговаря за теб, изрично ми каза да се погрижа всяка част от тялото ти да е подвижна, за да не се влачиш в инвалидна количка, когато те изпишем. - отговори тя и продължи.

- Хммпф...

През това време през вратата влезе Санаке, която се насочи към мивката, за да напълни кофата си с нова вода, понеже тази в тоалетната бе ръждива. Шоги я забеляза и започна да издава някакви неразбираеми звуци, които означаваха "Помощ, спаси ме!". Тя обаче не му обърна внимание и след като свърши с пълненето на съда си, пое към вратата, за да излезе.

- Добре! Както искаш, но да знаеш, че ти се сърдя! - изрече той едвам едвам и направи нацупена физиономия.

- Хубаво. - отговори тя и си замина.

- Не, не, не, Санаке, не ме оставяй сам, гхакк ...

2 седмици по-късно:

- Така, радвам се, че се отзовахте. - изрече Тсунаде и се изкашля, поглеждайки към останалите присъствуващи в стаята. Това бяха Шоги, Санаке, Датте и Анджу. Учиха тъкмо биваше изписан и дори все още беше целият превързан и с болки в ставите от всичкият онзи физически тормоз от страна на сестрището. Той огледа помещението и измърмори.

- Добре бе тук е много пренаселено...

- Все едно, по същество. - прекъсна го гръмогласно и злобно лидерката и след като изгледа тъпо медичката, която бе на гърба на русокоското, продължи. - Събрах ви за да ви съобщя важна новина. Вие, четиримата, ще бъдете пратени на мисия, извън селото.

- Как така четиримата? - вцепенено попита Датте, вече знаейки отговора, но молейки се да не е вярно.

- От днес, официално Анджу е чунин на Селото скрито в Листата. - изрече Хокагето и всички, включително и упоменатата новоизпръкнала се чунинка я погледнаха мега тъпо. След като забеляза реакцията им, Тсунаде продължи. - Какво? Така или иначе когато някой се задържи за повече от седмица на територията на някое село, без да е на мисия, получава някои привилегии. - след тези думи, тя бръкна в торбата си и извади един протектор за чело, подавайки го на младата си последователка. Медичката го пое и го пъхна в раницата си. Същото направи и с чунинския жакет, който лидерката й подаде после. Огромна вена изпъкна на челото на Хокагето, поради това неуважение, но реши да не дава на емоциите си да излязат наяве. - Все едно. На тази мисия, Анджу ще е вашата отговорничка, тъй като Киба е извън селото по мисии. Задачата ви е да отидете до Селото скрито в звездите и да го пазите от нападатели, понеже всичките им налични нинджи са извън селището. Какво чакате? Тръгвайте! - сръчка ги тя и тийновете побързаха да излязат от болничната стая, като Шоги видя бая зор в това, имайки в предвид, че понакуцва.

След като остана сама в помещението, Тсунаде седна на болничното легло и се замисли. До нея се заформи образ на холограмен, виещ вълк, който бързо се проясни и на негово място се появи Киба.

- Хокаге-сама... Сигурна ли сте, че не искате да ги придружа? Особено сега, знаейки, че нито един от тях не е обикновен шиноби и че са перфектната цел за...

- Знам!!! - изкрещя в лицето му жената и се изправи разтревожено, захапала палеца си. - Но не мога да си позволя още един първокласен нинджа да отсъства от селото, точно сега! Ти, най-добре от всички знаеш, че шпионите ни докладваха за намерение на организацията на Кабуто да ни нападне. Ако тези деца са извън селото ще са в безопасност...

- Разбира се, извинете за глупавия въпрос... - отговори смирено Инузука и изчезна по същия начин, по който се и появи.

- Поне се надявам да е така... - продължи думите си Тсунаде разтревожено и затвори очи. - Двама с половин прокълнат печат, един с невиждана досега чакра, и медичка, способна дори да върне човек обратно към живот без да жертва почти нищо... Те са направо златна мина за Кабуто... Дано правя правилното решение, пращайки ги толкова надалеч...

Тийновете вече се бяха отправили към дестинацията си, вървейки спокойно, без да бързат... Хатаке бе най-отпред, защото и не бе особено натоварена. Зад нея бе Узумаки, който носеше на гърба си Анджу и нейната свръх тежка раница, а на рамото му се бе облегнал Шоги, който понакуцваше и му трябваше човек да го придържа.

- Гх...

- Какво става, Датте, защо се влачиш... - попита го Санаке, обръщайки се назад и поглеждайки го.

- Ами изпитвам трудности да ги тътря тези двамата... - измърмори той, докато потта се стичаше по челото му.

Съотборничката му се нацупи, но все пак предложи:

- Ако искаш... мога да ти помогна? - казвайки това, тя знаеше, че трябва да си домъкне онзи досаден тепих на главата, но нямаше друг избор, Анджу определено нямаше да се откаже от положението си.

- НЕ! - строснато отговори русокоското и забърза хода си. - Добре съм, не се притеснявай..., Санаке... чан. Няма нужда да се товариш.

Шоги погледна подозрително приятеля си, първо, защото му бе разбил тази малка фантазия, да бъде носен от съотборничката си, и второ, защото всичко това бе твърде странно. Датте бе голям мързел и това не би била негова реплика по принцип.

- Добре, както кажеш. - кимна Хатаке и продължи. - Странно... чувствам, че тази мисия ще бъде много по-вълнуваща, отколкото сме очаквали.

- И аз имам същото чувство. - измрънка сънената Анджу, докато отлепяше лицето си от меката коса на Датте. - Но едва ли... Де го този късмет, това е поредната скучна мисия.

- Предполагам си права. - съгласи се Санаке.

В сенките на близкото дърво се размърдаха две тъмни фигури. Едната се отдалечи от другата и се приготви да слезе на земята.

- И не забравяй да кажеш на Кабуто-доно къде точно отиват! - напомни му човекът, който бе останал на дървото.

- За мен не се притеснявай... - засмя се тихо другия. - По-скоро ти се погрижи Коноха до последния момент да си мисли, че Господарят ще нападне тях.

Мъжът се засмя гръмогласно и дори щеше да се задави в смеха си. Той постави протектора на челото си, като едната му длан беше разположена над обозначението на селото, от което е.

- Спокойно, имат ми достатъчно доверие, все пак съм техен шпионин... - нинджата измести пръстите си от мястото, на което бяха и знакът на Коноха блесна изпод лъчите на слънцето, образувайки слънчеви зайчета по кората на отсрещното дърво. - ... откакто се помня. И въпреки това, дългът ми към Кабуто-доно е много по-важен от това.

- Хехе, само да знаеха, че са приютили вълкът в кошарата... - засмя се онзи, който се бе засилил да слиза на земята и след това наистина го осъществи, запътвайки се към лагера на господаря си.