Глава 16

Момичето пристъпи, затваряйки плахо вратата и влезе в стаята. Пъхна ръцете си в джобовете на халата, оправи очилата си и каза:

- Аз ли? Анджу. - отговори набързо тя и се обърна към превиващия се от скимтене Шоги. - Добре ли си? - прошепна тя като се надвеси над него, а той само още повече се хвана за гушата и лицето му посиня понеже не можеше да освободи звуците, които искаше. Момичето не беше тъпо, много добре знаеше, че този идиот се смее и понеже по принцип винаги я избиваха лимките когато я ядосваха, а сега леко бе подразнена, тя му сграбчи гушата и го вдигна във въздуха, като го застопори на стената. Той почна да пъхти, а Санаке се опитваше да не се засмее, но не можеше.

- Санаке-чан, не е смешно, помогни ми, кхак... - душеше се той.

- Стига, стига, Анджу... - най-накрая я спря съотборничката му, слагайки ръката си на рамото й. - Той си научи урока... Поне докато пак не получи амнезия утре и отново започне да се държи като глупак. - след това смигна и отново се зачете. Момичето освободи захвата и се отдръпна, позволявайки на тялото му да се изтърси наопаки върху инвалидната количка.

- Ау.

Тя се доближи до леглото на Датте и видя черната чакра върху лицето му. "Сладурско" - помисли си Анджу и любопитно се надвеси над него, за да го разгледа, но грубата ръка на Тсунаде я спря, хващайки я за китката и отдръпвайки я настрани.

- Чакай, чакай, какво правиш? Няма да се разминеш само с едно име! Кажи нещо друго за себе си! От кое село си, как дойде, какво умееш и прочее! - Хокагето постави ръцете си на кръста и сбръчка вежди, чакайки отговор.

Тийнейджърката определено сега не беше в настроение да казва това. Тя само пристъпи към блондинката и се спря когато застана до нея. Без да обръща главата си рече:

- Не обичам да говоря за миналото и след като нямам особено настояще... няма и какво да ви разказвам. Е, освен главните неща... - Анджу се запъти към вратата, стигна я и хвана дръжката, натисна я леко и продължи. - На 15 съм, от Селото скрито в Облака, странствам из всички страни, поради една важна за мен причина и съм медик нинджа. Всъщност една от най-добрите, тъй като съм изучила всички химични елементи, свойствата им, реакциите им... и всичко това заради една, единствена цел. - тя отвори вратата и понечи да излезе. - Та онова момче там страшно много ми напомня на Яно-кун... Утре по това време ще намина и ще ми кажете ако искате да помогна. Ще се радвам ако сте съгласни. А сега отивам да спя, че слънцето изгря. - след тези думи затвори леко вратата и стъпките й малко, по-малко утихнаха докато се отдалечаваше от стаята.

Тсунаде застана до прозореца и се загледа. Киба се бе замислил за нещо, а Шоги сърдито измрънка, докато се наместваше в количката си:

- Тя не ми харесва!

- Казваш го само защото те ступа, нали? - засмя се Санаке злобно и затвори книгата си, прибирайки я в раницата си. Съотборникът й се намръщи и ядосано забута "превозното си средство" към вратата. Инузука се провикна, казвайки му да почака и когато стигна до него му отвори и го придружи до стаята му.

- Изглежда само ти я хареса. - намекна й Тсунаде, все още обърната с гръб към нея. - Нали разбираш, че не мога да се доверя на напълно непозната нинджа, която изведнъж пожелава да помогне в нужда? Трябва да съм пълна глупачка за да го сторя. - Санаке направи някаква досадна физиономия и също се запъти към вратата. Тъкмо щеше да излезе, когато гласът на лидерката й я спря. - Да не си посмяла да търсиш помощ от нея. Още утре ще докарам най-добрите си медици, за да се опитаме да помогнем на Датте. Не се безпокой за него. И помни какво ти казах, ясно?

- Да, да. - набързо изцеди през зъби момичето и напусна стаята. Вървейки към къщата си, тя не спираше да мисли за това внезапно появило се момиче. Реакциите й бяха досущ като нейните, приличаха си по много неща. И двете искаха да станат максимално силни поради някаква причина. За Санаке това бе желанието да убие Кабуто, но дали нещо такова тормозеше и Анджу? Онова име, което бе споменала... Всичко си пасваше, но така или иначе, може би повече никога нямаше да я види и нямаше да разбере. Изтормозена вече от прекалено мислене и бдене над здравето и на двамата си съотборници, тя едвам едвам отключи и с вече трудно подвижни от умора крака се замъкна до леглото си и се пльосна на него. Затвори очите си, проклинайки ролята си на загрижена приятелка, тъй като това я умори до смърт и след това заспа на мига.

***

- Хайаку-кун! - викна някакъв медик. - Ела бързо в стаята на Учиха Шоги. Нещо странно става!

- Веднага! - отговори му другия и хукна натам, забравяйки старите си занимания.

***

Санаке се опъна и се прозя гръмогласно, след което примлясна и отвори мудно очите си. За разлика отпреди, сега беше тъмно, а не светло, не пееха птички, а свиреха щурци.

- Направо супер, събудила съм се посреднощ! - ядоса се тя и стана от леглото си. Грабна суитчъра си от стола, на който бе положен и го навлече псувайки, защото много добре знаеше, че веднъж събуди ли се, повече не може да заспи. Ядосано излезе от къщата си и се запъти към тренировъчната площадка, която се намираше близо до скалите с форма на Хокагетата. За нейно още по-голямо удоволствие, когато тя тъкмо извади катаната си, за да започне упражненията с чакра контрола, от небето започна да се изсипва пороен дъжд, който унищожи какъвто и да е шанс за концентрация. - Проклятие! - изруга тя и ритна с крак в тревата, като маратонката й обра мократа пръст от земята и се измърси.

- Защо се ядосваш, дъждът е хубаво нещо. Прочиства земята от греховете. - обади се познат глас на момиче, което бе седнало до едно дърво, като гърба си бе опряла на стъблото.

Санаке, цялата подгизнала, хлопна веднъж два пъти в локвичките, които набързо се бяха заформили и се приближи до нея. Това беше Анджу.

- Този свят... - започна настървено Хатаке наследницата. - Никога няма да бъде прочистен, винаги ще се намират хора, плачещи да им отсечеш главите. - след тези думи, тя се намести до нея и въздъхна, докато изстискваше вода от връхната си дреха.

- Може би си права. - отговори й медик нинджата. - Съжалявам за днес, държах се много хладно, по принцип съм много жизнерадостен човек, но разбрах нещо, което развали денят ми.

- Няма проблем, поне за мен. - отвърна Санаке и се обърна към нея, след дълга пауза. - Какво се е случило с теб?

- Не обичам да...

- Знам, че е болезнено, но с някой трябва да го споделиш, нали? Може да ти се стори невероятно, но и аз претърпях нещо подобно. Баща ми беше предизвикан да падне от една скала, заради приспивателното на онзи мизерник. Татко падна и си смачка тялото... - след като преглътна, продължи. - ... И всичко това пред очите ми. Той... е вече в кома от 12 години насам и както върви никога няма да се събуди. Живея с една единствена цел...

- Спри, не е нужно да го казваш... - прекъсна я Анджу с насълзени очи, защото това й напомняше адски много нейната трагедия.

- Аз считам, че е нужно. - отговори момичето. - Целта ми е да убия Кабуто, онзи негодник, който причини смъртта на двама и погуби трети, докарвайки го до това положение. На всичко отгоре той е този, който е пратил в гроба родителите на съотборника ми. Този кучи син ще си плати някой ден... И лично ще се погрижа... Изучавам колкото се може повече техники, за да стана възможно най-силна и да победя това изчадие... - след кратка пауза, Санаке погледна към момичето до нея, което с подпухнали очи гледаше втренчено земята и тихо хлипаше. - Наподобява историята ти, нали? - попита я тя и сложи ръка на рамото й.

Без дори да са я молили, Анджу направо започна да разказва за случилото се преди три години:

- Бях на дванадесет. - започна тя, все още хлипайки, но вече успокоявайки се. - Докато се шматках из страните, стигнах до Селото скрито в тревата. Бях дочула слух, че там се крие последният оцелял вампир, а аз обожавам вампирите! След дълго търсене го намерих и отначало той ме взе за враг, но аз му обясних причините да го преследвам... така да се каже... Отначало бе много внимателен и подозрителен с мен, но после ледът между нас се стопи, с времето се сближихме и станахме добри приятели... И двамата си нямахме никой друг, на който да разчитаме, защото аз по принцип съм си такава, а що се отнася до Яно... хората или се страхуваха от него или се опитваха да го убият. Аз бях единствената, която беше против това и когато можех го защитавах. С това спечелих омразата на селяните там и затова вече постоянно се движих навсякъде с този вампир... Докато се усетя обаче, започнах да изпитвам по-специални чувства към него, той също започна да се държи по-мило с мен... Беше като приказка... Започнахме да си споделяме всичко... Единствено той знаеше по него време истината за родителите ми... Изоставили са ме когато съм била на 5, оставили са ме на един клошар да ме гледа... Но това не е важно, важното е, че Яно ме изслушваше и подкрепяше за всичко. Една вечер стана така, че трябваше да преспим в гората до езерото... Тогава осъзнахме и двамата, че се обичаме, беше страхотно, детската ми мечта да се омъжа за вампир щеше да се осъществи... Проблемът беше, че по това време селяните правеха всичко възможно да се отърват от тях, дори въведоха спринцовки с течности, които унищожават възможността да превърнеш друг човек в кръвопиец като го ухапеш. Яно вече не беше способен на нищо, след като го бяха уцелили, затова и остана последният вампир на земята. Явно и него са искали мъртъв обаче. В същата онази вечер, тъкмо когато щяхме да се целунем, някакъв нинджа хвърли към любимия ми кунай в гърба, уцелвайки черния дроб. Нямаше как да се спаси. Стовари се отгоре ми, кървейки, а виновникът избяга непокътнат. Същата тази нощ издъхна в обятията ми. Не можех да повярвам, плаках толкова много... - тя преглътна и продължи. - Накрая реших да стана медик нинджа, за да помагам на тези, които са ранени и да предотвратя най-лошото, единственото ми желание е да са щастливи, макар и аз вътрешно да не съм. Това е историята ми, Санаке-чан. - след този дълъг разказ, тя въздъхна дълбоко и избърса сълзите си, след което се изправи и застана под дъжда. Разпери ръце и почувства капките, които се стоварваха върху плътта й и тя се радваше на това. Сега ясно, без халатът отгоре можеше да се види изцяло облеклото на Анджу, което бе породило такива странни реакции у останалите. Тя бе облечена с черна тениска с една голяма червена анархия отпред, черни, тесни дънки с множество нашивки по тях и верига, закачена отстрани, носеше и червени гуменки на converse. По ръцете си имаше множество гривнички, на левия си палец пък имаше пръстен, на който беше изваяна думата "вампир" на келтски език. Косата й бе черна, рошава, средно къса, с един червен кичур от лявата страна... Очите й бяха покрити с тежък грим, а на врата си носеше синджирче, от които висяха най-различни дрънкулки, сред които зъб от вампир, сребърен куршум и овца. На гърба си носеше черна раница, която видимо беше пълна и то с глупости, с които тя явно просто не е искала да се раздели. Тази чанта бе също цялата в нашивки, а безопасни игли бяха набучени из цялата й същина, разпръснати на разстояние. На врата си беше окачила големите слушалки от МРЗ-то, което седеше в джоба й, като това всъщност рядко ставаше, в повечето случаи ги държеше на ушите си, и по този начин не чуваше какво се говори около нея, което понякога нервеше хората.

- Знаеш ли какво. - обади се Санаке и застана до нея, като дъждът заблъска по качулката й, а краищата на косата й отпускаха по някоя друга капка от време на време на иначе достатъчно мократа земя. - Никой не иска да помогнеш на Датте, но според мен от теб по идеален за тази работа човек няма. Какво ще кажеш да го отмъкнем и да го занесем вкъщи, а от лечебницата ще вземем и нужните ти препарати. - тя се изхили злобно и зачака отговор.

- Ти сериозно ли? Лидерката ти няма ли да ти се скара?

- Пука ли ми какво мисли тя. Интересува ме здравето на съотборника ми и това е, а особено ако ще го лекува човек, който прилича на мен... Това си заслужава да се опита просто. - усмихна се момичето и я хвана за ръката. - Да тръгваме! - тя побягна към лечебницата, а Анджу я следваше плътно, явно нямаща право на глас след като я бяха сграбчили така. Макар че дори да беше дала отговора си, той пак щеше да бъде "да".

След около един час, малко тършуване из лабораторията на лечебницата и вземане на немалък брой стъкленици, след пренасянето на Датте от болничната стая до домът на Санаке и след нокаутирането на един-двама пазача, които щяха да попречат това да стане, те двете се озоваха в къщата заедно с момчето и няколко препарата, нужни за лечението.

- Да започваме! - извика Анджу и надвесвайки се над русокоското, започна да мери пулса му, температурата, както и да изследва слузта, която бе застинала на лицето му. След като с пинсета успя да отдели малка част от нея, извади личния си микроскоп, който носеше в раницата си и я огледа. Според молекулната структура, тя посегна към някои от колбите и започна да сътворява смеси. Първата, както и втората предизвикаха малък взрив, в следствие на който косата й се изправи, а лицето й се покри със сажди.

- Добре ли си? - попита я домакинката, като й подаде кърпа да се избърше.

- Нищо ми няма... - подсмръкна момичето и се обърса. - Между другото, вече знаеш защо гривата ми е толкова рошава. - засмя се тя и продължи да съставя смеси.

Няколко часа по-късно, след поредната комбинация от елементи, която сътвори Анджу, не последва експлозия, което трябваше да значи, че това е успешното лекарство за Датте. Тя се доближи до него и инжектира чрез спринцовка сместа. Изведнъж, черната чакра се свлече към очната му ябълка и малко, по-малко навлезе във вътрешноста, като премина между нея и кожата около зрителния орган. Лицето на момчето беше обгорено, но не много сериозно. Медик нинджата го бинтова, след което се обърна към Санаке:

- Нека ти обясня какво направих току-що... Прекратих вечният престой на слузта върху лицето му, но това не значи, че е блокирано действието й. При най-малкото ядосване, както и всеки път като се бие, тя ще взема връх и ще го превзема. С единствената разлика, че ще се появява само на лицето му и ще бъде контролирана от него. Ще се превърне в неговото оръжие. - след като каза това се усмихна.

- Невероятно! Не само я разкара от лицето му, не само я премахна като евентуален враг за самият него, но и я превърна в неговото оръжие! Как успя?! В смисъл... Защо нашите медици не стигнаха до това решение, и те разполагат със същите смеси...

- Защото добавих от моите специални билки. - отговори й набързо Анджу. - Тази мутация... Срещала съм я преди и просто знам как да я предотвратя, проблемът бяха елементите, заради атомната маса, но както виждаш, справих се. Също така... Тепърва ще развиваме тази чакра. Това е само началото. А относно изгарянията - билката, с която намазах бинта ще се погрижи да изчезнат за няколко дни.

- Знаех си, че си подходяща за тази работа. - засмя се Санаке и я потупа леко по главата закачливо.

- КАКВО ПО ДЯВОЛИТЕ Е СТАНАЛО ТУК? - крещеше Тсунаде докато оглеждаше изпотрошената лаборатория. Медиците не знаеха какво да й отговорят. Тя още повече се вбеси като видя, че Датте го няма. - Извикайте ми Санаке! Веднага! - обърна се тя към един от подчинените й и той припна.

Момичето обаче вече бе излязло и той се върна с лошите новини, отнасяйки един юмрук от лидерката си. Докато тя псуваше в болничната стая, зад нея се появи така търсената Санаке и каза:

- Здравейте, Хокаге-сама.

- Ти?! Къде е оная Анджу?! И къде е Датте?! - разкрещя се блондинката и хвана генинката за рамената, като я клатеше напред назад и нервничеше.

- Тя спи, беше уморена. А Датте е зад вратата. - отговори спокойно тя.

- Ха?! - Тсунаде зяпна, когато русокоското се показа и се ухили с обичайната си усмивка. - Какво стана?!

- Анджу му помогна. Това е писмен доклад на състоянието му. - отговори момичето и й подаде един лист.

- Как смееш, изрично ти забраних да я молиш за помощ!! - караше й се лидерката докато медиците преглеждаха момчето, а тя разглеждаше написаното в доклада.

След няколко минути, подчинените й се явиха до нея и й съобщиха, че русокоското е повече от добре. Тя само сбръчка вежди и се ядоса, главно защото е сгрешила. Но като жена на честта, тя се извини на Санаке, молейки друг път да не я плаши така. Докато тримата си говориха на по чаша чай, след като прегледите бяха свършили, един медицински нинджа се яви на вратата и обяви:

- Тсунаде-сама! Още от вечерта го имаме този проблем, но сега е дори още по-зле и решихме да Ви уведомим!

- Казвай! - разтревожено изрече тя и стана от стола си. Двамата генини спокойно отпиваха от чая си през това време. Следващата реплика от страна на нинджата обаче ги накара да се задавят.

- Учиха Шоги значително се влоши! Положението е критично, мислим, че изпада в кома!