Глава 14

Вече бяха изминали няколко дена, откакто на Датте му бе връчен свитъкът. Прогрес нямаше никакъв. Освен ако разбира се не броим нищожно малкото пъти, когато той успяваше да сътвори един сенчест клонинг, който... нямаше по една, дори по две ръце, понякога и главата липсваше. Това действаше зле на увереността на русокоското, сломяваше го до краен предел. Баща му бе научил това джутсу за няколко часа, дядо му бе Хокаге, а Наруто определено беше кандидат номер едно за Шести. През мислите на момчето минаваха всякакви мисли, главно това, че не заслужава името "Узумаки" и че с право е бил отхвърлен от семейството си. Дори Хината бе разочарована от него, макар и да не го показваше, заради майчината обич, която изпитваше към него. Единствено Киба вярваше в него, макар и да проспиваше повечето му тренировки, той показваше, че го е грижа за ученика му.

- Каге... Каге бун... бун-шин... - Датте бе изморен до краен предел, не си бе почивал от поне десет часа насам. Чакрата му бе огромна, но този натиск просто изцеди и последната останала такава. Русокоското се свлече към земята, очите му бяха притворени, устните му напукани, а пръстите му посинели от стискане, за да може да има нужната концентрация. Преди да тупне на тревата, две ръце го подхванаха и го положиха да спи. Това бе Киба. Момчето надигна съвсем леко клепачите си и промълви. - С-сенсей? Аз...

- Шшшт. - Инузука постави показалеца си на устата му и го зави с одеалото, което се намираше близо до тях. - Време е да поспиш малко. Утре... ще продължиш, става ли?

Той не получи отговор, тъй като Датте вече бе заспал. Киба се изправи, изтупа си дрехите, пооправи косата си, опъна се, погали Джуниър за довиждане и се отправи към селото, където в близката кръчма един негов приятел празнуваше рожденият си ден и го бе поканил на почерпка.

***

Тъмна фигура на млад мъж дебнешком пристъпваше към раницата на Санаке. Той не издигаше никакъв шум, стъпките му бяха прекалено тихи. Тъмнината го обгърна и луната озаряваше нищожна част от тялото му. Това бе разхвърчаната и рошава коса изпод сложения накриво протектор. Проблемът на този човек беше, че бръкна твърде нехайно в раницата на момичето и тя го чу. Докато мъжът се усети, катана опираше до гърлото му, а ръцете му бяха притиснати плътно към корема му от лявата такава на Санаке.

- Чш, не мърдай, копеле! Ще умреш! - крещеше тя сънено, с полуотворено око, като докато произнасяше това се прозя гръмогласно.

- Пхааа, Санаке-чан, чакай, аз съм, аз съм! - вайкаше се Шоги и пребледня.

- А аз съм Тсунаде-сама. - иронично подхвърли тя сънено. Все още не можеше да раздроби информацията на малки парчета и да я възприеме. Всичко, което бе сторила досега, дори заплахите бяха инстинкт и на практика, тя все още спеше.

Разбира се, това не беше в полза на Учиха, той преглътна и с ясната мисъл, че това ще му докара поредната кавга, измърмори:

- Абе, цицо, аз съм бе! Шоги!

- Ха? - тя отхлаби захвата си, но все още не беше сигурна какво точно става. За да запълни времето, се прозя.

- Тепиха! - отчаяно измрънка момчето, това вече трябваше да я подсети. Макар че да се нарече сам по този начин го накара да се почувства толкова тъпо, че вече предпочиташе да го бяха посекли.

Тя премахна катаната си от гърлото му и я прибра в ножницата си. Приближи се до раницата си, взе джезвето и малко кафе и направи приготовленията за направата му. След неуместните въпроси "Защо по дяволите ровичкаше из нещата ми?!" и "Нима пак ме нарече цица?!" Шоги бе свободен да си ляга пак или да стои буден, стига да не досажда. Той реши пак да си легне и се тръшна на неравната земя. От време на време се правеше, че много му ръби и дори охкаше и се жалваше, но Санаке не остана впечатлена. В знак на отговор, след кафето отиде в палатката и се разположи на мекичко.

Наближаваше 4 сутринта и двамата тъкмо се бяха унесли в дълбок сън. Или поне това може да се каже за момичето, защото той нямаше този късмет. Камъчетата по земята определено му пречеха и той реши тайно да се натрапи в палатката при Санаке. Проблемът в този иначе гениален план, беше непредвиденият шут, който той получи от подметката на съотборничката си. Откъде да знае той, че тя спи неспокойно... Още преди да се нанесе вътре го набиха, какво оставаше ако се осмелееше да навлезе по-навътре. Ако пък се бе събудила, сега сигурно той щеше да я наблюдава от Рая. Може и от Ада, зависи от гледната точка на Свети Петър до колко са греховни перверзните мисли на Шоги.

Дълбок или не, неговият сън, както и този на Санаке бяха прекъснати от кучешки лай. Пакуун наближаваше, заедно с останалите песове. Генините се опънаха и погледнаха към животните. Във устата на всяко от тях имаше по едно стръкче от билката.

- Ъъъъ, къде по дяволите ги намерихте всичките тези?! - недоумяваше Шоги, докато приготвяше багажа си за тръгване.

- Ъх, знаех си, че с това трябваше да започнем. - измърмори тя и пое растенията, прибирайки ги в раницата си. След това намигна на Пакуун, и той и останалите кучета изчезнаха в облак от дим. - Хайде, да тръгваме. - допълни тя, обръщайки се към съотборника си.

- Аа. Сега има да вървииим...

- Два километра. - допълни тя.

- Ъ? Но ние се шляем из тази гора седмици...

Санаке поклати глава и изпуфтя. Вдигна ръката си във въздуха, сочейки към една скала с образа на Хокагетата по нея.

- Както виждаш, явно сме се въртяли в кръг. Вкъщи сме си за не повече от час, при това ако се влачим.

Шоги само кимна и те поеха към Коноха.

***

Джуниър се разбуди заради вятърът, който просвистя покрай ушите му. Той се изправи и се отърси от боклуците, които се бяха натрупали по козината му, след което облиза Датте по бузата. Момчето отвори очи и застина на място. Страхът му към кучета все още бе налице и от паника, внезапно се изправи и се покатери на носа на Третото Хокаге. Той седна на него и омърлушено погледна надолу, където виждаше разгърнатият свитък с джутсуто, което не му се отдаваше особено. Узумаки се излегна на студената скала и затвори очи... Зад него се появиха Шоги и Санаке, които тъкмо бяха пристигнали. Момчето прошепна:

--- Хайде да го стреснем!

---Прави каквото си искаш, няма да ти преча. - отговори тя уж пренебрежително, но с интерес се доближи до нищо неподозиращия Датте, за да види изтрещялата му физиономия.

Учиха се надвеси над тялото на приятеля си и изкрещя:

- БАУ!

- Аааааа! - русокоското истерично се изправи и за малко да падне от носа на Третия. - Какво по... Шоги?! Нормален ли си? Можеше да се убия! - той си хвана главата за бузите, сякаш искаше да види дали е още там, преглътна и се обърна към Санаке. - Ъъ, здрасти.

- Хей. - отговори тя кратко и бързо.

Узумаки придоби тъпа физиономия, след което изгледа строго приятеля си.

- Окей, какво си й сторил?! - съотборниците му го гледаха и не можеха да схванат какво има в предвид. - Тя ме поздрави! Освен това, не изглеждате много скарани.

- Че задължително ли е да сме? - попита Шоги, а веждата на Санаке трептеше, определено не й харесваше това, в което се бе превърнала - мекушавка, която дори се съобрази с този тепих, и не го издаде, когато смяташе да стряска Датте. След още няколко изцепки на Учиха, тя не издържа и му зашлеви един пердах през тила. - И ето защо ние... ООООХ! - той се хвана за главата, от която потече кръвчица. - Това защо?

- Защото ме дразниш. Нищо ново под слънцето. - обясни тя, след което блокира с длан неговият юмрук, който бе отправил. Двамата си размениха няколко искри и си посегнаха към гушите да се душат. В тихата ранна утрин, дори птичките, които по принцип се събуждат чак към 10 се разсъниха от шума, който се вдигна покрай тях.

Датте поклати глава и зацъка:

- Не, неее... Нещо не е както преди. - генините се обърнаха към него, все още душени от ръцете на другия и го гледаха въпросително. - Все едно... Радвам се, че дойдохте, така има кой да ми помогне да науча това проклето джутсу. - измърмори русокоското и посочи надолу към разгърнатият свитък. След като тийновете се успокоиха, и тримата слязоха долу. Шоги започна приятелски да забива крушета на Узумаки, а той се бранеше. Нещо като спаринг тренировка. Санаке пък застана над хартията и прочете описанието на джутсуто. Зеницата й се уголеми и тя рязко обърна главата си към съотборниците си.

- Ама това джутсу е на джонинско ниво! - тя отново погледна към свитъка, да не би да е сгрешила, но уви, не беше така. - Ами... някакъв прогрес имаш ли? - попита тя Датте, а той оклюмано застана на оголената трева, отдалечавайки се от двамата и направи знакът с ръце.

- Не особено.

Около него се образува синя чакра, която бушуваше и се удряше бясно във въздушните маси, но клонинги така и не се получаваха. Съотборниците му се спогледаха и разбраха, че мислят за едно и също. Активираха шарингана си и погледнаха внимателно чакрата му.

- И ти ли виждаш същото? - попита го тя. - Датте... той не използва и 10% от наличната си чакра! Но защо? Това джутсу изисква много енергия, не разбирам!

- Защо питаш мен, нали уж ти си мозъка?! - заяде се Шоги и само получи един шурикен в главата.

Санаке се приближи до Датте и хвана ръката му.

- Какво правиш? Опитвам се да се концентрирам! - ядоса се момчето и я отблъсна.

Тя обаче отново отиде до него и направи същото.

- Използваш само чакрата, която се намира в зоната на стомаха. Защо не използваш и останалите точки?!

- Ха?! Аз мислех, че това правя... - изненада се Узумаки и отпусна ръката си.

- Предположих... - Санаке постави показалеца си на челото му и каза. - Най важна е чакрата ето тук. Ако активираш нея, другите вече са лесна работа. Сега опитай. - момичето се отдалечи от него и положи кичура си коса зад дясното си ухо. Шарингановото око бе отворено, а другото не. Шоги се доближи до нея и я попита дали съотборника им ще се справи. Тя само сви рамене и зачака резултати.

Датте се коцентрира напълно, вложи всичката си енергия в главата си... Единственото, което постигна обаче беше главоболие. Той обаче не мислеше да се отказва лесно. Трябваше да докаже, че е достоен член на семейство Узумаки. Съотборниците му с изумление наблюдаваха прогреса му, чакрата около него ставаше все по-силна, все по-ярка и бясна.

- Имам чувството, че той не се опитва да направи Каге буншин. - прегракнало каза Шоги.- Мисля, че се концентрира прекалено много върху енергията... А не върху джутсуто....

- О, Боже... - Санаке стреснато промълви. - Т-той...

- Какво?

- Трябва да го спрем, веднага!

- Не схващам какво става, но добре! - момчето се спусна към съотборника си, но чакрата около него го отблъсна и го заби в близкото дърво.

- Шоги! - изкрещя Санаке и се обърна към него притеснено. Той обаче веднага стана от позицията си и въпреки че изпитваше болки, скочи върху й и я събори на земята, предотвратявайки сблъсъка й със снопът чакра, който изскочи от нищото. Тя направи намусена физиономия, след като той отново се озова върху нея, но като чу гърмежите, които се получиха след попадането на атаката в близката скала, която по начало бе предназначена за нея се окопити и веднага тръгна да благодари. Помогна му да стане и подпирайки го, те двамата наблюдаваха как чакрата около Датте от синя става черна. - От прекалено много използване на главната енергийна точка... ... - тя преглътна, докато русокоското плавно се обръщаше към тях. - главата му... е ... един вид експлодирала и това, което виждаме сега... - образът на Узумаки постепенно се проясняваше. - това е неговата вътрешна чакра... Която сега завзема тялото му... Трябва да направим нещо, преди да го е погълнала напълно!

- Лесно е да се каже! - изплашено прошепна Шоги и застана пред съотборничката си, позволявайки й да се прикрива зад гърба му. Макар тя да недоумяваше защо го прави, не й се спореше точно сега и прие решението му, вкопчвайки се с нокти за тениската му. Датте извърна изцяло главата си към генините и ги погледна зловещо. Половината му лице бе нормално, но другата... Другата част бе обгорена и покрита с черна слуз, приличаща на петрол. Това всъщност бе чакрата му. Лявото му око, покрито от всичката тази енергия вече не бе същото, очната ябълка бе станала оранжева, зеницата черна, и с форма като тази на животните от семейство котки. Навместо уста, сега там имаше само един отвор, който се крепеше за слузта. Засега само тази част от тялото му бе повлияна, но скоро щеше цялото да бъде погълнато. Дясната част от лицето не разбираше какво става, окото гледаше с празен поглед, а устните, поне това, което бе останало от тях трептяха, сякаш искат да кажат нещо, но не могат. Капка от плазмената черна чакра тупна на тревата и тя изгоря от раз. Шоги гледаше трескаво, не знаеше какво става. - Какво по дяволите стана с него?!