Глава 13

След вече изминали поне две минути, коремът на Шоги кървеше, поради многото драскане от страна на ноктите на Санаке. На нея пък й се схвана тялото от това неудобно положение, което се бе заформило. Отделно, косите й почти изпадаха, заради стискането, което им прилагаше Учиха. Той най-накрая пусна косата й, изправи се много плавно и премести ръцете си "на юг", за да усети и с пръсти болката, която му бе нанесена. Съвсем доловимо, той говореше такива цветисти и пиперливи думи по адрес на съотборничката си, че ако тя ги чуеше, досега той да е умрял поне три пъти. За негово щастие, единственият обект, който успяваше да долови тези срамни за лица под 30 години обиди, беше носът му. Мърдането на устните, успоредно с присвиването на веждите и стиснатите юмруци подсещаха на каква тематика си приказва момчето, но на Санаке не й пукаше особено. Проблемът се зароди когато Учиха се опита да върви - остра болка го сряза там долу, ... в чатала. Този път изруга много по-силно, децибелите бяха разтърсващи, чак разтресоха тревичката около краката му. Точно по това време съотборничката му се бе съсредоточила, опитвайки се да си набави достатъчно чакра за едно специфично джутсу. Естествено, псувните на висок глас я разконцентрираха и момичето запрати дланта си към източника. Тя се залепи на устата му.

- Мммфф?! - Шоги ококори очи, отначало учудено, но после ги присви и започна да ръмжи изпод плата на ръкавицата й, което предизвика отделяне на капчици слюнка по нея.

Веждата на Санаке трепна и тя ядосано каза:

- Замълчи! Концентрирам се, ако приложа това джутсу, ще мога да разреша проблема ни и да намеря проклетата билка, която щяхме да имаме вече, ако не беше малоумния ти мозък.

- Хей! - чу се изпод дланта на момичето, но тя я притисна още по-плътно към устата му.

- И спри да ми плюнчиш ръкавиците! Подарък са от баща ми, с пожелание някога да порасна и да ги нося със здраве!! - Санаке за миг забрави яда си към Шоги, дори той усети как съотборничката му разхлабва натиска над лицето му и оттегля ръката си. Тя потъна в мисли, свеждайки глава, а в окото й блесна сълза, спомняйки си рожденият си ден.

-------

- Тате, тате! Какво ще ми подариш? Днес ставам на четли! - весело подвикваше малко чернокосо момиченце, тичайки около усмихнат белокос мъж, който криеше емоциите си под маска.

- Четли ли? Я покажи с пръстчета, че татко невеж и не знае колко е това. - засмя се Какаши.

Санаке показа четири пръста и се ухили.

- Браво на малката ми сладуранка... - той бръкна в торбата си и извади един опакован подарък. Подаде го на дъщеря си и я прикани да го отвори. Тя само това чакаше, чевръсто скъса целофана и изпод него се показа една детска книжка с приказки за нинджи. Момичето много се зарадва и тъкмо да се запъти към близкият стол, за да седне и да почне да я чете, но баща й я хвана леко за ръката в знак че има да й каже още нещо. - Не само това е твоят подарък. - каза й той с блага усмивка, която можеше да се разчете по израза на окото му. Какаши извади едно ключе от джоба си и го сложи в малката й длан. - С това ще можеш да отключиш чекмеджето, което се намира в края на библиотеката. Вътре съм ти оставил няколко свитъка с джутсута, които съм научил сам или пък баща ми ме е просветил за тях. Чрез тези четива, ти ще можеш да научиш немалък брой страхотни джутсута, стига да хвърлиш малко труд. Не мисля, че ще срещнеш много проблеми, все пак разви шаринган на толкова крехка възраст... Няма да ти се опрат. Друго, което съм сложил там, това са две ръкавици без пръсти, една по-голяма маска и катана. Когато пораснеш, това ще са твоите първи помощници в подготовката ти като нинджа и ще се радвам да те видя с тях - жизнерадостна и готова за бой. - той се изсмя леко и продължи, с по-сериозен тон. - Но нека се разберем едно нещо: Ще отвориш това чекмедже само когато аз ти кажа, че е удобно. А в случай, че ... мен вече ме няма, отваряй го на секундата.

- Татко, умееш да приказваш глупости. - засмя се момиченцето и прибра ключето. - Ти никога няма да си "заминеш". Аз няма да го позволя! - ухили се Санаке и се затича към столчето, разгръщайки книжката с приказки за нинджи.

-------

Сълзата се отдели от окото й и тупна в пръстта. На мястото, на което бе кацнала се заформи кал, макар и в малко количество. Момичето се изправи, а съотбрникът й я гледаше все така... състрадателно. Тя затвори окото си, зъбите й се оголиха и проскърцаха. Спомни си денят, в който баща й умря. Денят след рожденият й ден...

------

След като в лечебницата на Коноха й бяха казали състоянието на Какаши и съмнението дали въобще ще се събуди, момиченцето събори гневно папката с резултатите от ръцете на медик нинджата и се затича към вкъщи. Сълзите се стичаха по бузите й, но тя си обеща, че ще бъде смела и с един замах ги изтри от лицето си. Все така гневно, тя отвори вратата, като бравата остана в ръката й, толкова силно я бе дръпнала. Още с влизането си, детето бръкна в джоба си и извади ключето, което й подари вчера баща й. Запъти се към въпросното чекмедже и го отвори. Изкара всичко и го притисна в обятията си. Нещо я спираше да се разплаче. В сърцето й се бе заформила голяма болка и въпреки това тя не позволяваше това да си проличи. Очите й придобиха сериозен и кръвожаден поглед, а в зениците й се въртеше само образът на белокосият очилатко, който бе виновен за случилото се с Какаши. Момичето взе един от свитъците на земята, разгърна го и почна да чете. Беше джутсу за призоваване и изискваше кръвен договор с животните. Тя поряза ръката си на острието на катаната, която лежеше до нея и забучи палеца си в листа хартия. Изписа името си, а после превърза раненият пръст. С течение на времето, четейки, тя се увери, че това не бе джутсу за нейното ниво и изискваше прекалено много чакра. Остави го за после, с перспективата един ден да го започне отново.

------

Внезапно, Санаке отвори окото си, захапа палеца си и от него потече топла кръв. Докато насочваше дланта си към земята, не спираше да мисли за случилото се тогава, за прословутият свитък, който й бе създал толкова проблеми, за посланието, което й оставяше по този начин Какаши. Това й помогна да се съсредоточи и да сформира оптимално чакрата си. Шоги гледаше любопитно и не смееше да издаде никакъв шум, дори се спъна в един клон и щеше да се изтърси на тревата, но с много мъка и въртене на ръцете из пространството, момчето успя да запази равновесие. Дланта на съотборничката му се озова в пръстта, черни знаци се изрисуваха около пръстите й, а Санаке обяви техниката си.

- Summoning jutsu!

Около ръката на момичето се образува гъст пушек. След няколко секунди той се проясни и оттам изскочи едно кафеникаво кученце с протектор на главата си, което се качи на рамото й.

- Знаеш, че мразя това, Пакуун.

- Ее, добре де. - измрънка песа й се хвърли върху гърба на един от събратята му, които бяха призовани заедно с него.- С какво мога да съм ти полезен?

Санаке извади снимката на билката и я показа на кучетата. След това я прибра в джоба си и надигна вежди.

- Моля да ми намерите тази билка. Скъсайте я от корена и ми я донесете.

- Добре... - изджафка Пакуун и изпрати събратята си на различни посоки. След това погледна момичето и въздъхна. - Хладна както винаги, а? - тя не отговори нищо, а песа просто се затича нанякъде.

Шоги все още гледаше като застрелян и мяташе главата си като луд в опита си да запомни накъде се е запътило всяко едно от животните. След като установи, че това няма да стане, той погледна към съотборничката си и я попита:

- И... сега ние... ще стоим тук, и ще чакаме или... ?

- Мхм. - набързо отсече тя и се запъти към хълма. Момчето хукна след нея и чак на върха успя да я достигне, дишайки тежко. Все още го понаболяваше чатала след жестокия удар на Санаке.

Тя бръкна в раницата си и извади чай и джезве, както и една чаша. За момент остана неподвижна и се замисли. Без да поглежда момчето го попита:

- Чай?

- А?

- Чай. Искаш ли?

- Ами, щом може. - опомни се Шоги и наблюдаваше как съотборничката му вади и втора чаша от раницата си.

Генините накладиха огън и тя направи нужните приготовления за направата на напитката. Докато чакаха да заври, двамата не си обелиха и дума, само гледаха с празен поглед парата, която се издигаше от съда. След няколко минути чаят завря и Санаке сипа от течността в чашите и на двамата. Мълчаливо отпи и погледна часовника си, засичайки колко време вече се бавят кучетата й. Шоги се чудеше как да прекъсне тишината и се досети само за една тема, която вълнуваше и двамата.

- Ъм, не знам дали знаеш, не си спомням да съм ти казвал... - той започна да говори нещо, но тя се правеше, че не чува и спокойно отпи от чая си. След това постави ръцете си да лежат на краката й, като дъното на чашата се опираше в коляното й. Шоги продължи. - Санаке, аз също... искам да видя мъртъв един човек. - тя отвори окото си, но не го погледна. Ушите си обаче бе напрегнала на максимум, в опита си да чуе продължението на това изказване. - И този някой е... Кабуто.

- Каб... - момичето изведнъж се вцепени, не толкова защото той е мразен и от друг, но по-скоро защото това име я вбесяваше всеки път като го чуеше. Санаке започна да стърже с нокти по чашата и да рони парченца порцелан от нея. Много скоро, от стискане тя успя да я строши и горещият чай се изля отгоре й. Момичето обаче не чувстваше болка, тя бе като застинала на място.

Шоги видя какво стана и веднага скочи към езерото с кофа в ръка. Напълни я с много вода и се върна, след което съблече тениската си, оставайки без нищо друго отгоре. Потопи я в съда и отново я изкара, изстисквайки течността, която се бе попила в нея. Положи плата върху попарените части на тялото на съотборниката му и така спря изгарянето. За щастие, чаят бе малко и не чак толкова горещ, за да предизвика кой знае какви травми, а и намесата на Шоги спомогна за добрият край. Санаке само следеше с очи какво прави той и когато свърши, прошепна:

- Вече сме квит, а?

Той само кимна, след което изморен се тръшна на тревата и попи потта си.

Съотборничката му го проследи с поглед, а после се загледа в облаците по небето. След около минута мълчание промълви:

- Кабуто е едно проклето копеле. Мразя го повече от всичко, но трябва да съм реалистка. - тя се обърна към Шоги и той усети това с крайчеца на окото си. Измести зеницата си и я погледна любопитно, все така лежейки. Тя продължи. - Никога няма да мога да го победя със собствени сили. Баща ми ми е разправял за него като малка. Бил е най-надеждният ученик на Орочимару. Затова... - момичето се надигна, като дланите й се бяха застопорили за земята и тя се подпираше на тях. - Затова, в името на отмъщението те моля да обединим сили и да го победим заедно. - след като каза това, Санаке придоби тъп поглед, защото определено не й се нравеше да се "моли" точно на него.

Шоги остана като вцепенен при тези думи, не знаеше как да реагира.

- Аз... предполагам бих ти помогнал... ама не очаквах ти да...

- Значи обещаваш? - попита тя убедително, като очите й заблестяха, заради сълзите, които се заформиха.

- Ами да...

- Обещай ми! Моля те! - сълза се стече по бузата й, но Санаке я изтри моментално. - Размекнах се... Причината сте вие, съотборниците ми и Киба-сенсей. Прекалено... човешки се държите с мен, дори и ти, който си... Нека не изброявам.

- Да, така ще е най-добре... - подхили се Шоги, като капка пот се стече по тила му. След като отвори очи и погледна момичето, той отново стана сериозен. Тя стоеше с празен поглед и гледаше към небето. - Обещавам ти. - отговори той и й подаде ръка.

Санаке изгледа тъпо дланта му и отсече:

- Виж, ъъъ, не съм чак толкова размекната, че да се сприятелявам с теб.

Учиха се засмя и отегли ръката си:

- Хахахаха, разбира се... Извинявай. - той стана от земята и посегна към цепениците, след което взе една и я хвърли в огъня, за да го разпали.

Санаке се изправи, доближи до гърба му и каза:

- Благодаря ти. Ти си добър при... - тя замлъкна, защото щеше да каже нещо, което не се предполага, че може да излезе от нейната уста. След като се опомни, а той се преви от смях мислено, момичето добави. - ... човек. Добър човек. При-то го казах просто ей така. Хм! - след тези думи тя се запъти към раницата си и извади палатката, за да я разпъне. Шоги се ухили и докато ровичкаше в огъня с един прът си помисли: " И ти си добра... при. Хех..."