Глава 10

Шоги и Санаке спряха да се боричкат, защото чуха шум. Пуснаха гушата на другия и застанаха в бойна готовност, като момчето извади кунай, а момичето катаната си. От храстите се показа Тейку, който се изхили злобно изпод маската си. Той пристъпи близо до тях и застана неглиже, сякаш срещу него нямаше въоръжени нинджи.

- Кой си ти? Какво искаш?! - обади се силно Шоги, като гласът му бе толкова силен, че чак събуди ленивците, които си поспинкваха вече дни.

Тейку го погледна безинтересно и каза:

- Аз...

- всъщност знаеш ли какво, няма значение, защото ти така или иначе ще умреш! - прекъсна го Учиха наследникът все така гръмогласно и се засили към него.

- Не, Шоги, недей да постъпваш толкова нехайно! - извика му Санаке, но съотборникът й не искаше и да я чуе, мислеше, че го казва, защото иска тя да е тази, която ще убие натрапника.

- Момичето много правилно ти го каза... - изцеди през зъби Тейку и разпери дланта си. - Wind Element! Air Ball!

- "Въздушна топка?!" - момчето се почуди що за джутсу ще има такова име, но бързо забрави мислите си. Докато бягаше, вятърът го издигна във въздуха и образува сфера около него, наподобяваща тайфун. Шоги трескаво се огледа, но всичко, което виждаше бяха листенцата, които се въртяха около него. Той не усещаше болка, вихрушката само го наобикаляше, но не го нараняваше. Това бе един вид джутсу-затвор.

- Та както казвах... Аз съм Тейку и съм тук, за да ви елиминирам! - изхили се той, сгъна дланта си в юмрук, след което изпъна показалеца и средния си пръст, като посочи с тях към Шоги. - Тейку рейкон но джутсу!

- К-какв... - Учиха наследникът изпита неописуема болка в сърцето си и затвори очи, скърцайки със зъби. Санаке гледаше всичко това безучастно, като зеницата й бясно рикушираше във всяка една част на окото й. Холограма с вид на съотборника й се отдели от тялото му и с всичка сила се засили към близките дървета. Тейку освободи първото джутсу, което бе приложил одеве и се засмя, след което се превърна в змия и се насочи право към гърдите на безжизненото тяло на Шоги. Tя проникна изцяло в него, и то внезапно се изправи, сякаш го бе хванало ток. Лицето започна да прави различни гримаси - очите се изцъклиха, носът потрепна, косата щръкна бурно изведнъж, а устните се движеха от място на място с неописуема скорост. Тейку се бе вселил в тялото на Шоги. Ръцете хванаха главата, която се местеше насам-натам и я застопориха на едно място. Отсега нататък, този превзет "труп" за по-удобно ще наричаме с името на младежа, който одеве приложи тези две джутсута, които допринесоха за всички тези събития. Той изпука врата си и злобно погледна към момичето. Санаке преглътна и не можеше да повярва - това вече не бе нейният съотборник. Вечната му закачлива усмивка вече я нямаше, тя бе заместена от злобна, мрачна такава. Лючезарният му весел, понякога дори перверзен поглед сега бе изпълнен със злоба.

Холограмният Шоги(душата му) се свести след удара и гневно изгледа другото си "аз":

- Хей, какво... Какво направи с тялото ми?!

Тейку се засмя силно и отговори:

- А, нищо особено, просто... се вселих в тялото ти, след като изпъдих душата ти от него. - той извърна поглед по посока шума, който прекъсна изказването му. Това бе Санаке, която бе насочила катаната си към него и също така бе активирала шарингана си, в опита си да помогне на съотборника си. Тейку я погледна с присмешка и добави. - Ооо, колко сладко, искаш да спасиш малкото си приятелче... - момичето се затича към него, вдигайки катаната си високо над себе си. - Има обаче един малък проблем... Ти не можеш да ме убиеш, защото... - тя чуваше тези думи, но не намираше смисъл в тях, сега единственото, което искаше бе да спаси онзи неин досаден съотборник, който не е правил нищо друго, освен да я дразни. Защо го правеше?? Санаке много добре знаеше, че Тейку не й е по силите й все пак, тя бе длъжна да даде всичко от себе си... Макар и да не разбираше какви са й мотивите за това. Ритъмът на сърцето й се забърза поради скоростта, с която се движеше, дъхът й се учести и също така, с много мощ стискаше катаната си, искаше този удар да го довърши, незнайно защо, тя мислеше, че само това ще й е достатъчно. Врагът не мърдаше от позицията си, сякаш искаше да го посекат. Той не се опитваше да избегне сблъсъка, напротив, той го чакаше с нетърпение! Имаше нещо гнило... Тейку отлепи устните си една от друга и тихо продължи мисълта си, докато ...момичето вече бе във въздуха, малко над него, готова да замахне и да го убие. - ... защото ако убиеш мен, ще убиеш и приятелчето си, понеже го лишаваш от здраво тяло и душата му - няма къде да живее повече.

- Ъх?! - Санаке пребледня чувайки тези думи, тя веднага се приземи и прекрати победоносният си скок, допря острието на сабята си със земята, а ръката й, която я държеше потрепери. Тя отново за малко да го убие, него, досадникът, натрапникът, който все пак... имаше някаква причина да не заслужава това а и тя да не го желае.

- Какво има? Да не видя призрак? - врагът каза това с преправен глас сякаш й съчувства и иска да знае какво й има и след това се изсмя. Санаке стоеше неподвижно пред него, не знаеше какво да прави. Погледът й бе странен, тя гледаше в една точка и се опитваше да проумее какво стана току-що. Ако убие Тейку, Шоги също умира. Ако си плюе на петите и остави душата на съотборника си на произвола на съдбата, тя никога нямаше да си го прости. Санаке можеше да е всичко: студена, кръвожадна, жестока; но не и предателка. Момичето се опитваше да измисли план как да спаси съотборника си, но това бе като лабиринт без изход. След като стоеше мълчалива твърде много време, нервите на Тейку не издържаха и той и заби силен юмрук в стомаха, за да я накара да се опомни. Тя изплю солидно количество кръв, понеже не бе свила корема си, на нея мислите й витаеха другаде. Дори изглеждаше така, сякаш не усети нищо. Продължи спокойно да седи до врага си, с катана в ръце, чудейки се какво да прави. - Момиченце, започваш да ми лазиш по нервите! - ядоса се той и започна да раздава серии от юмруци по лицето й, ръцете й, цялото й тяло. То само се движеше леко заради тласъка, който Тейку предизвикваше с ударите си, а самата тя гледаше с празен поглед, все още обмисляйки вариант за излизане от тази ситуация.

Близо до тази сцена, жената облечена в тъмносиньо и увита от главата до петите в маскировка изпсува съвсем леко доловимо. Тя хвана едно средно дебело клонче до нея и го сграбчи здраво, като ноктите й стържеха по кората. Кабуто я наблюдаваше, усещаше, че определено не й харесва това, което вижда. В края на краищата обаче, той я бе предупредил, а и не му пукаше особено какво мисли тя, все пак бе просто пионка в неговия план.

Шоги гледаше отстрани, той не можеше да повярва, че съотборничката му не се защитава, само и само, за да не нарани него! Той не можеше повече да търпи това положение...

- Санаке, защитавай се, убий го! Няма значение, че аз ще умра, важното е да го победим, ако ще това да значи и жертви! Разбери, или аз, или двамата трябва да си заминем от тоя свят! Побързай най-сетне и го посечи!

- Млъкни! - ядоса се тя и го погледна гневно. Цялото й чело бе в кръв, маската й бе раздрана отвсякъде, веждите й бяха придобили алено червен цвят, а тя самата едвам стоеше на краката си. Тейку се бе разгневил заради това агитиране от страна на Шоги и реши да му даде урок. Той хвана силно ръката на момичето, изви я и с всичка сила я запрати към един камък. Тя разби главата си на него и се строполи на земята, все още не оказвайки никаква съпротива. Кръвта бе навсякъде около нея, но в мислите й бе само възможното решение, до което тя все още се опитваше да достигне.

Тейку се доближи до Шоги и злобно каза:

- Замълчи, ти нямаш думата! Ако си мислиш, че не може да те боли като си дух, а не тяло, жестоко се лъжеш. - той изпука дясната си ръка, вдигна я във въздуха и изкрещя. - Райтон! Райкон Сентоу!

Изневиделица се появиха черни облаци, които покриха цялото небе. От тях, една след друга се изредиха десетки мълнии, които заприиждаха към земята и се удряха в гърдите на холограмния Шоги. Той изпитваше зверска болка и започна силно да се гърчи. Тялото му(тялото на душата) се прекърши на няколко пъти, строшавайки доста от костите му. Електричеството се плъзна по всички негови точки и предизвикваше шокови удари, които идваха на всеки две секунди.

Санаке повече не можеше да гледа. Гневът я превземаше цялата, измъчваха по най-бруталния начин съотборника й, който, понеже вече нямаше тяло, не можеше дори да се защити. Момичето започна да ръмжи досущ като някакъв тигър, зъбите й проскърцаха, косата й започна бясна да се разпилява по раменете й. Тя усети силна болка в раменете си и сложи ръка над лявото. Санаке знаеше какво следва, но досега никой не я бе виждал такава. Или поне не е оставал жив, за да разказва.

Жената, скрита сред дърветата гледаше като застреляна, зениците й бясно се движеха и не можеха да проумеят какво става. Кабуто се изхили доволно, като в замяна получи въпросителния поглед на седящата до него нинджа.

- Хмм... - Той надигна ствола на очилата си и с още по-голям интерес наблюдаваше синята енергия, която се образуваше около тялото на Санаке. После, с усмивка на уста продължи. - Изглежда е било вярно... Прокълнатият печат се предава и на поколенията.