Глава 3Сир Ветрило

Тъмнокосият мъж седеше на тревата и се вглеждаше някъде в далечината. Времето бе хубаво, слънчево, и при всеки нов порив вятърът развяваше черните кичури коса. Часът бе около три следобед. Саске не бе ял нищо от сутринта и трябваше бързо да намери някаква храна. Измина седмица от неговото заминаване от селото и той усещаше, че отново се е върнал към режима „Ако има храна – добре, ако няма, ще потърся утре. Или вдругиден“. Да, тежко е да странстваш, без всякакви удобства, понякога гладен, понякога жаден. Но Учиха Саске до голяма степен изживя живота си така. Това бе неговият начин. Неудобният. И може би такъв за повечето нинджи. Студ, жега, насекоми, мръсотия – да си нинджа прилича малко на това да си пощальон – нищо не те спира да изпълниш мисията си докрай /и да предадеш писмото/.

„Трябва да си набавя провизии за следващите два дни. Наблизо има село.“

Саске се изправи и тръгна към населеното място, което разглеждаше в далечината. Пътят към селото минаваше покрай много ниви.

-          Хей! Отдръпни се! – Голям фургон препусна към портите, а Саске в последния момент мина вляво от пътя, за да минат бягащите напенени коне.

„Хмм.“ – Учиха се загледа в шумната тълпа деца и една едва доловима усмивка се прокрадна по устните му. След това отново стъпи на пътя и продължи към портите на селцето. Коремът му прокъркори жално, което всъщност го смути неописуемо.

„По дяволите.“

Селото не беше голямо колкото Коноха, но и не беше малко. Главната улица бе осеяна с различни магазинчета, но целта на Учиха сега бяха магазините с храна и ресторанчетата. След няколкоминутно ходене, Саске реши да влезе в едно малко уютно заведение за храна. За негово щастие нямаше много хора и той спокойно пристъпи напред.

Ккккъъърррр. „...Дявол те взел, бездънна ямо!“ Капчици пот избиха по челото му и той несигурно посочи към първото написано на менюто. „Толкова съм гладен!“ След безгласната поръчка, Тъмнокосият си избра място в единия ъгъл и седна да чака храната. Изведнъж погледът му се замъгли и той рязко затвори очи. В Съзнанието му се промъкнаха ралични спомени от различни блюда, които бе опитвал и особено тези, които бе готвила майка му.

-          Сър, поръчката Ви! Добър апетит! – Девойката, която донесе храната му, се усмихна мило и остави подноса пред него.

-          Хнн. – Саске започна да яде бавно, опитвайки се да се наслади на различните вкусове, преплитащи се на езика му. От доста време не бе ял нормална храна. По-миналата вечер не беше намерил нищо, с което да засити ужасния глад и в края на краищата се задоволи с жаби. Ами, каквото му предложи блатото. Така че днес това си беше царски пир. Отвън тълпата живееше, чуваше се смях и детски плач, викащи продавци, гонещи продавци, псуващи бабички. Ем, това се оказа доста интересно според Учиха.

След вкусното ядене, Саске реши да плати и да продължи да разглежда селото. Минавайки по улиците, Тъмнокосият мъж можеше да почувства щастието на околните, да впие тяхната енергия и да се порадва на това, че пътят, който бе избрал в живота си, е правилният.

Вървейки така, умислено, Саске не реагира веднага, когато едно малко момче се блъсна в него и падна назад.

-          Внимавай къде вървиш. – Детето вдигна глава, за да пресече погледа си с този на високия тъмнокос мъж. Гласът му замря, а сърцето му падна в петите.

-          Сссъжа-лявам, сър!

-          Хей, Муки, защо избяга? Сега баща ми ще те напердаши едно хубаво! – Момичето, появило се почти веднага, изправи детенцето на крака и със страхопочитание погледна към Саске.

-          Извинете ни, господине!

-          Хнн. – Саске проследи как детето и девойката минаха по перпендикулярната улица и изчезнаха от поглед. Не след дълго обаче Учиха се намери на площада, където пристигналият цирк бе опънал не голяма шатра, а тълпата се редеше и викаше с вълнение. „Странни хора.“ Саске реши да заобиколи шума, който особено не обичаше, и шатрата остана назад.

-          Хей, ти! Закъсня! Добре, че имаме 3 минути! Бързо! – Една лелка награби Саске и с едно побутване го вмъкна в някаква палатка зад големата шатра и му подаде някакви принадлежности. – Наистина, много ни спасяваш! Този проклет дъртак, сир Анонимо, е пиян като кирка и не може да си стои на краката, камо ли да прави фокуси!

-          Фокуси? Извинете, но аз... – Саске се опита да разбере какво ставаше в момента, но настоятелната лелка не му даваше.

И така, след по-малко и от 2 минути, Саске необяснимо как, защо и по каква тъпа случайност, стоеше пред червена завеса със сребърна пръчка в ръка, цилиндрична шапка и папионка. А до него се появиха девойката от улицата и момченцето, което се блъсна в него, пременени, красиви и усмихнати.

-          Хей, сър! Вие какво правите тук? – Саске погледна детето с леден поглед и отвърна:

-          Случайно.

-          Как така? Но Вие сте магьосник! Черният магьосник! Невероятно, не знаех! – Детето се зарадва и погледна със сияещ поглед високия мъж.

„Каква досада...“

-          И сега, драги зрители, ще се насладите на наистина невероятно шоу! Посрещнете невероятния, неповторим сир Ветрило! –  „Учиха, по дяволите! Какво ветрило?!“ След тези думи завесата започна да се отмества и заслепени от ярката светлина, девойката и момченцето тръгнаха напред, а публиката възторжено завика. Шатрата беше мъничка, но достатъчна, за да побере завидно количество хора. – О! Но къде е сир Ветрило? – Хората се спогледаха в неразбиране, а момченцето се огледа притеснено, разбирайки, че високият тъмнокос мъж беше изчезнал вдън земя.

„Това всъщност е забавно.“ – Саске стоеше на пътечката в последния ред и гледаше театъра пред себе си, усмихвайки се.

-          Сир Ветрило е изчезнал! – Публиката се ококори неразбиращо, учудено. Какво се случваше? След малко девойката каза нещо, за да разсея хората, а след нея и момченцето заговори и при аплодисментите, които получаваха от публиката, Саске разбра, че всичко ще е наред. Начинът, по който „хванаха“ Саске неподготвен и почти го накараха да прави фокуси, не му се понрави особено. Но затова пък направи невероятен номер на телепортиране, хех.

Тъмнокосият остави всички магически атрибути и напусна територията на цирка. „По-далеч, по-добре.“ За нощуване той избра крайна странноприемница. Нощта настъпи неусетно и той се намери в леглото, уморено гледащ към тавана. Всички днешни събития се изредиха на бърз кадър и той разбра колко е хубаво, когато в живота ти се случват странни, но приятни неочаквани неща. Все още му бе трудно да излезе от зоната си на комфорт, но затова имаше достатъчно време да опитва.