Глава 2Дъждът

Природата олицетворява вътрешното ми състояние. Болката, която е тъй огромна и ужасна, бавно разкъсва ме на парченца. Усещам как душата си отлита от мен, как бавно ме напуска и започвам да виждам този свят по малко по-различен начин. Мога да вникна в хорските сърца и да ви, че там няма нищо освен омраза. Едно черно сърце изпълнило се с толкова омраза, ненавист и болка, че се чудя как е въобще още живо. 

Наблюдавам тихичко ореховите листенца, как растат и след това падат на земята. Наблюдавам цикълът на живота, но не мога аз самият да го усетя. Прекалено е студено и самотно. Няма любов, няма обич. Единствено самота. Само самота за моята бедна душа, която е принудена да стоя сама до края на света.