Глава 5, Раждането на новия боец
- Мима Георгиева
- 25/10/21г.
- Романтика
- 7 Глави
- 302 Прочита
- 1 Ком.
Глава 5Кучисаке онна
- Двамата тръгнахме към кухнята на училището, когато подът под краката ни се разтресе. От изненада изкрещях, а момчето с черната коса ме хвана за ръка. Автоматично ме дръпна зад себе си и чрез някакви движения до нас се появи черно куче, приличащо много на вълк, но с три точки на челото. И беше толкова слядко животинче… Земята отново се разтресе и паднах на пода.
- Стой плътно зад гърба ми. Прави каквото ти кажа и така ще успея да те защитя. - заговори ми властно момчето под напрежение и очакващо отнякъде атака.
И тогава го усетих… Силна воня на канал и на, о майко мила… миришеше на мърша! Очите ми се насълзиха и започнах да се оглеждам. Навсякъде беше плъзнала черна мъгла. Това дори в лудницата го нямаше. Изправих се и отидох плътно зад гърба на момчето и го стиснах за тениската. Не исках да го изпускам, не исках отново да се озова в онзи ад, в който се намирах допреди няколко дни. Сега исках да стана силна и да помагам на хора като мен. На хора изпаднали в моята ситуация. А за целта не трябваше да предам на страха. Не трябваше да се ужасявам или да се държа като някоя разглезена девойка, чакаща принца да я спаси. Сега беше момента да се предизвикам сама себе си и да поема по новия път, който съдбата ми предлагаше.
- Как се казваш?- попитах задъхано, преди отново да го стисна за тениската.
- Фушигуро Мегуми.
- Сега ме слушай, Мегуми. Аз ги усещам, виждам аурата им и усещам миризмата им. Същотака, не знам как, но мога да ги различа по някакъв извратен начин. Както в случая. Единия мирише на мърша, а другия на канал. Имат черна аура и дявол да го вземе идват насам. Тази вибрация… тя е от тях.
- А можеш ли да усетиш от коя страна ще нападнат?
И в следващия момент ни нападнаха странично. Както си бях поела дъх да отговоря, прозореца до нас се счупи, пърчета стъкло полетяха навсякъде, а ние се озовахме на пода. Кучето започна да вие силно и нападна. Мегуми скочи и аз след него. Погледнах към липсващия прозорец и стената започна да се роши. Усетих силен студ и ръката на Мегуми, който ме придърпа към сбе си да ме скрие от атаката, но нямаше ефект.
Пред нас се появиха две фигури, които никога нямаше да забравя. Едната на младо момче на около нашите години, но с шито тяло подобно на Франкенщайн и с дълга коса. Целия беше бял като мъртвец, който всъщност беше. А другото беше жена, но каква жена само. Гледайки я изпитвах панически ужас. Усещах как от страх не можех да се движа. Исках да изпищя, но не можех. Усещах парализа, каквато никога преди не съм усещала. Двете се гледахме, докато от очите ми не започнаха да капят сълзи. Усетх още по - силния захват на Мегуми, който ме оттърси от ужасяващите мисли, които ме застигаха. Погледнах го и той ми се усмихна. Беше ръбавата усмивка, която изглеждаше фалшива, но все пак усмивка. Отвърнах на усмивката му, и аз го хванах за ръката. Двамата се изправихме от и се загледахме в чудовищата. Мегуми до мен започна с някакви движени с ръце и нашепващи думи. А аз стоях до него, като отново погледа ми се насочи в жената пред нас.
Беше привидно красива жена с дълга, права черна коса. Висока и стройна с бледа кожа. Типичната японка от рисувано пано. С дълбоки черни очи и с маска на лицето. В едната си крехка ръка държеше остър предмет, докато другата трепереше.
- Хелена-чан, аз ще започна да се бия, а от теб искам да намериш Годжо и останалите. - заговори ми тихо Мегуми.
- Но по този начин ти ще останеш сам. Няма да те оставя.
- С теб или без теб няма значение. По скоро само ще ми се пречкаш. Не можеш да се биеш. - започна да нервничи.
Тогава се чу мъжки смях и острата миризма на мърша отново ме удари в носа. Погледнах от къде идва и направих гримаса. Хич не исках да го оставям сам с тези същества, но той беше прав - само щях да му се пречкам. Въздъхнах силно и се затичах в посоката към, която бехме тръгнали по- рано. Все трябваше да стихна донякъде и да помогнех с нещо каквото и да е било. И тогава пред мен изкочи жената. Испищях едновременно от страх и от изненада. Застинах на място и я загледах. Тя започна да пристъпва с бавни крачки към мен, а аз несъзнтелно отново заотстъпвах назад.
Зад мен чувах виенето на кучетата и виковете на Мегуми, не пропусках и грозния смях на разлагащото се момче. Единствено не знаех какво искат от нас.
- Извинявай за въпроса, но аз красива ли съм?- запита ме зловещата жена.
Замрях. Каквъв беше този въпрос? Защо ми го задаваше? Какво целеше с него? Явно това беше играта и. Преглътнах една заседнала слюнка и кимнах с глава.
- Не те чух. Аз красива ли съм?- повтори отново въпроса си.
- Да.- едвам успях даотроня.
И тогава се случи нещо, което ако някой ми го беше казал, то щях да му се изсмея в лицето. Тя започна да сваля маската си и от там се показа едно oбезобразено лице. От двете страни на устната й имаше цепнатини, които почти разделяха устните й. Ужасена пристъпих отново назад, за да имам повече разстояние от нея, но тя продължи да върви към мен като вече играеше с оръжието си в ръка. Захвърлила маската настрани и с обезобразеното си лице, тя се закиска.
- Момиче, а сега отново ли съм красива?
Какво подяволите целеше. Тя беше ужасна. Беше ме страх от нея и дори да е била красива някога, то сега беше обезобразена и приличаше на луда.
- Отново ли съм красива?- започваше вече да нервници.
- Ъъъ… горе-долу?
И тогава застина. Отговорът ми я накара да се замисли какво озрачава това. Разбира се на менточно това ми трябваше и се затичах към мястото, към което се бях засилила. Тичах с пълни сили и се надявах да не ме застигне, но уви отново не изкарах късмет. Зад себе си чух гръмогласния рев на жената зад себе си и после усетих как се затичва към мен. Имах някаква реднина, но за сигурност скоро щеше да ме застихне. Нямах нейната физика. От стоянето в една стая в болницата и от липсата на движение нях станала половин човек.
Продължавах да тичам колкото ми държат краката с надеждата да стигна до някой някъде, но все още никой не виждах и не чувах. Затова започнах да викам за помощ на английски с надеждата да привлека внимание. Но паниката и умората започваха да си искат своето. Тялото ми започваше да агонизира. Жената зад мен вече ме наближаваше и аз по енерция обърнах глава настрани, за да погледна каква преднина имам, но нещото, което видях е оръжието й, което беше кинжал да лети към мен. Усетих леко пробождане от метала в устните ми, а след това метален вкус в устата. Преплетох се в собствените ми крака и започнах да се търкалям по дървения под. Усетих как многобройни трески ми се набиват по крата, но това в момента някаше значение. Изправих се отново и се опитах да побяхна, но нямаше накъде. Бях стигнала края на дългия коридор. Обърнах се към жената, а грозната и усмивка ставаше по грозна.
- Не се бой, момиче. Стой мирна и ще имаш като моята уста. Нали горе долу ти харева?
Тогава от някъде изкара една ножица и започна да си играе с нея докато вървеше към мен.
- Остави я намира, Кучисаке онна, играй с някой от твоя калибър!
Коментари за глава 5
Много ми харесва!Кога ще качиш следващата глава?
Предполагам или в неделя или в понеделник, защото в момента няма как 💗