Глава 4, Раждането на новия боец

Глава 4, Раждането на новия боец

Глава 4Нови запознанства и една панда


  • Бях в огрона кухня, а срещу мен имаше толкова много лица… и една панда? Да, сега определено бях луда. Стоях и гледах пандата, която като човек ядеше. Всъщност в момента беше спряла и ме наблюдаваше изучаващо. Примигнах няколко пъти, но тя все още беше там и да тя определено ме наблюдаваше. Доближих я и с палец я докоснах, а след това се ощипах за всеки случай, но нямаше резултата- тя беше там и май беше истинска. Отстъпих крачка назад и се скрих зад Сатору Годжо в опит да се скрия, но нямаше ефект. Аз се виждах, а когато поогледох останалите в стаята, то и те ме гледаха. Склюних поглед и започнах да изучавам дървената подова настилка под босите си крака.
    - Хей хора! - Сатору Годжо им помаха лъчезарно - Това е…. Ъъъъ…
    - Хелена Скот.- тихичко му подшушнах докато ме редставяше.
    -Това е Хелена Скот и вече е част от нашия екип. А сега я поздравете, а аз ще си сипя нещо за хапване.

            Той се отмести от мен и ме показа на показ. Погледнах всеки персонално много бегло и им се усмихнах. Те все още ме наблюдаваха изучаващо и мълчаха до момента, в който едно момче с розова кога се раздвижи. Сепнато го погледнах и пристъпих крачка назад. Усещах нещо странно от него излъчваше мрак дълбоко в себе си, но същевременно и нещо друго. Не можех да определя какво, но за сигурност беше положително. Той започна да върви и застана до мен като ме изучаваше още по внимателно. Това ме притесни и изведнъж с нова сила ме неше ударил факта, че съм по тениска, цялата мърлява и миришеща пред толкова много непознати. Това приличаше малко от онези кошмари, които хората имат нощно време.
    - Хммм, Мегуми тениската и е огромна! А аз си мислех, че чужденците са по-едри от нас! - възкликна розовия тип. - И защо тя може да ти носи дрехите, а аз не? - изнегодува той. - Мислех, че сме си близки?!

    - Млъкни! - Погледнах към гласа, който изкомандва и ахнах. Момче с неоукротима коса, черна като гарванова перошина гледаше през някакъв прозорец докато дъвчеше. - Това нямаше да се случи, ако Кугисаки беше дала някоя нейна дреха.
    - Ей! Виж я колко по-различна е от мен. - обади се и едно сърдито момиче с коса до раменете.- Та тя е като мутант.
            Погледнах отново към краката си. Като се замислех наистина бях по-висока от нея. Също и бях по едра в гърдите и ханша. Затова може би тя беше права, но само може би. Отново вдигнах подлед, а пред мен в лицето ме гледаше розавелкото. Той ми се усмихна непринудено и се почеса нервно по главата. След това заговори:
    - Ела да седнеш с нас да хапнем. А и да се опопзнаем, все пак сме вече един еким.
          Кимнах му и го последвах. Седнах на стола до пандата, която продължаваше да ме наблюдава с любопитство. Чудех се дали само аз я виждам или и другите също я виждаха. Пред мен от нищото се появи купа с ориз и някакви други неща по масата, които ми бяха непознати, но ги разпознавах - риба, яйца, някакви зелени салати и супа. Всичките бяха наредени посредата и всички си взимаха от тях . Чудех се къде по-точно съм попаднала. След проведения по-рано разговор разбрах, че съм в токийска академия за бойни изкуства, но дали наистина бяхме в Япония, защото нямаше как за една вечер да сме попаднали тук. Също така нали по принцип сме от различни нации как се разбирахме какво говорим? Някак си рязко се появиха страшно много въпроси, които не исках да отлагам.

         С лъжицата, която беше сложена на масата пред мен си гребнах едно резенче от яйцата и го лапнах. Започнах да го дъфча докато расъждавах над моите проблеми и докато пандата все още ме надблюдаваше. Може би и аз трябваше да започна да го наблюдавам, за да види колко е неприятно.
    - Интересно, ти си левичар.- погледнах момичето, врещу мен. - Приятно ми е, аз съм Нобара Кугисаки. На деветнайсет от Япония. - тя ми кимна с глава.
    - Приятно ми е, аз съм…
    - Знам коя си, нали Сатору вече те представи. Така че нека родължим нататък. От къде идваш и какво си учила? Как разбра за силите си? И какви са всъщност те?
    - Аз идвам от… не искам да споделям. Учила съм общо образователни неща, на осемнайсет години съм и не искам да споделям как съм разбрала за силите си. Също така не не знам какви са. Само знам, че виждам разни неща, като тази панда например. - и посочих пандата.
    - Всъщност всички я виждаме, тя е наш съоченик. И нищо, че изглежда така може да комуникира и е страхотен боец. - раздразнено продължи да говори Нобара Кугисаки.
    - Тогава защо ме гледа така странно?- не сдържах въпроса си.
    - Ти също го гледаше странно, да не забравяме, че дори и го пипна. - розовелкото ми се усмихна мило и продължи да яде.
          В крайна сметка беше прав. Затова се насилих повече да не им обръщам внимание и продължих да се храня. Ако трябва да съм честна, храната беше хубава, но не ми се ядеше това исках единствено чаша хубаво, ароматно кафе. Въздъхнах умислено и се зачудих сега какво следваше? Какво ме очакваше? Дали и аз трябваше да се бия? Дали наистина имах някакви сили? Какво всъщност представляваше всичкото това тук? И най- вече дали щяха да ме приемат за техен приятел?
       Оставих лъжицата и погледнах към всички. Усмихнах им се и се изправих имах нужда да остана още малко време сама.

       Няколко часа по-късно коремът ми изкъркори. Бях отново в стаята, в която ме настаниха и гледах през кравивата гледна навън. Около мен цареше спокойствие, а в умът ми истински хаос, окгато се почука на врата. Сепнато се обърнах в посока на звука и примигнах няколко пъти, допреди ден никой не почукваше на вратата, а вместо това направо нахълтваше и ме завлачваше нанякъде. Отново се почука на вратата и си поех дълбоко въздух. Станах от леглото и отидох да отворя. На входа стоеше онова момче с черната рошава коса. В едната си ръка държеше някакви дрехи, а с другата си разтриваше вратът. Погледът му се рееше нанякъде и може би и той като мен не знаеше как да започне разговор. Прочистих гърло и заговорих:
    - Искаш ли да влезеш?

    - Не. - отвърна рязко, но изведнъж сещо се присети и продължи - В Япония не е прието момчета да посещават стаите на момичета. Това ги злепоставя. Тук съм, за да ти дам още дрехи. Все пак не можеш да стоиш само с тази тениска. Може да са ти големи, но с това разполагам. Може би по - късно тази седмица всички ще излезем на пазар и тогава ще намерим нещо и за теб.
    - О.

         Той ми подаде дрехите си и започна да се отдалечава. Но аз не бях готова. Не бях приключила разговора си с него. Някак си исках още малко време да прекараме заедно. Исках още малко да го погледам, все пак беше красив. И тогава се случи нещо за което не знаех дали да се радвам или да се засрамя. Коремът ми звучно изкъркори, а в празния коридор се чу като оглушително ехо.  Тогава лицето ми пламна във всички нюанси на червеното, а погледът ми трескаво отново започна да изучава пода. На няколко крачки от мен момчето спря и се обърна да ме погледне.
    - Нека те заведа да хапнем. Има направена рибена чорба, което не е за изпускане.

Моля запознайте се с „Общи условия, Лични данни и Бисквитки“ за да използвате този уебсайт.

Научете повече Разбрах
popping