Раждането на новия боец

Раждането на новия боец

Историята се развива около момиче, което вижда демони. Една вечер, когато мисли, че наистина е луда и е време да умре се появяват група, която я спасява и й показва истината за света, в който живеят. Историята е фенфик по анимето "Jujutsu Kaisen&am

Глава 1
- Кажете ми как се чувствате?
Лекар на възраст около педесет стоеше на канапето си срещу мен и си водеше някакви записки. В тази бяла престилка, в която беше облечен показваше сериозността на професията му. А и ме плашеше. Очилата, които носеше и папката, която беше в ръцете му определяха това дали съм луда или не.
- Госпожице Скот, всичко наред ли е?
Спря да записва. И погледът му се впери в мен. Сините очи на фона на тъмната коса, която вече се прошарваше показваше, че ме наблюдава много внимателно. Той очакваше да сгафя и да покажа реалното си състояние, но не можех. Ако го направех щяха да увеличат хапчетата и да съм в по-голям риск. Затова трябваше да се окопитя и да покажа, че съм наред с главата.
Усмихнах се свенливо и мислех какда подбера думите си, макар да знаех, че моята импулсивна личност с цветущ културен език нямаше да каже нищо което е както трябва.
- Добре съм. - едва успях да отроня с пресипналия ми глас.
- Хммм… - отново започна да записва.- А как мислите, че ви се отразяват лекарствата?
О! Проклетите лекарства… Как ми се отразяваха ли? Той ми се подиграваше в лицето. Как можеше да не знае! Та той ми ги предписа! Неговите хапчета ме рековаваха към леглото и не ми позволяваха да се движа цяла нощ. Неговите хапчета ме караха осван да ги виждам, то да усещам и вонята им. Неговите хапчета ме правеха беззащитна…
- Мисля, че добре.
- Хммм… А от колко време вече ги приемате, госпожице?
  • Откакто съм тук, докторе.
    - Хммм… това е много време. Какво ще кажете да ги сменим? Все пак това са медикаменти и целта им е ва Ви лекуват, а не да превиквате към тях. Какво ще кажете да сменим тези лекарства с други?
    - Няма проблеми, докторе. Съгласна съм на всичко, което ще ме излекува.- съгласих се покорно.
    - Много добре, сега можеш да вървиш, а аз ще дам рецептата на медицинската сестра, която те обслужва.

    Изправих се от мястото, на което ми беше предложил да седна. Този път беше някаква кошетка, която беше заменена от предходния фотьойл. Поогледах и кабинета. В него нямаше нищо интригуващо. Само едно бюро с нахвърляни няколко папки по него и нещата, на които седяхме. Нямаше огледало, нямаше прозорец, нямаше нищо друго. Всичко беше обезопасено за да не може някой луд, като мен да направи своя ход. Отправих се към вратата, а тя вече беше отворена и ред нея стоеше медицинската сестра, която вече беше и моя настойник. Тя ме погледна от глава до пети и само изсумтя. Хвана ме за лакътя и ме поведе към дългия коридор, който беше облицован с нещо меко, за да може по никакъв начин да се самонараним или да нараним някого. Стаите на всички бяха  подобни на коридора - малки и покрити с всякакви меки неща. Единствено тоалетната чиния бе пластмасова, както и мивките. Леглата ни представляваха натрупани няколко дюшека един върху друг, а одеяла нямахме. Имахме, те бяха лукс, който получаваха само някои. А аз не бях от тези хора, аз бях издънката на семейството си. Те искаха да ме скрият, да ме натирят и никога повече да не ме видят. Като за този лукс плащаха на тази лудница да ме гледат. Разбира се те не се интересуваха как точно ме гледаха, тях ги интересуваше аз да съм изчезнала.
    Вратата на моята “стая” се отвори и медицинската сестра ме хвърли в нея. Разбира се вечв нямах сила да се съпротивлавам или да стоя на краката си, затова паднах на мекия под. Вратата зад мен се хлопна, а аз се излегнах на студения под.
    Лежах на стидения под и гледах към тавана. Много пъти през последните няколко месеца го правих с надеждата да открия начин да избягам. Но надеждатата бавно с мен умираше. На тавана беше всичко -  лампа, противопожарна система, нещо като климатик и вентилация (на няколко пъти се опитвах да избягам през нея но се каза невъзможно). Каква кофти ситуация. Дали щях да умра тук? Завъртях глава настрани и пред мен се появи едно слузесто същество с много пипала, едно огромно черно око и устата със зъби на акула.
    Засмях се на себе си. Това същество беше капка в морето, за нещата които обикаляха наоколо. Но в последно време ставаха все по-дръзки. Преди обикаляха само нощно време, а сега бяхастоянно наоколо. Незавидимо дали е ден или нощ, те бяха тук и ставаха все по-големи и зли. А най лошото е че започнаха да убиват. Вече имаше няколко пациента мъртви. Сред персонала се говореше, че намерените тела бяха като сдъфкани и изплюти, a ги пишеха за самоубийство. Нo тях това не ги вълнуваше. Те знаеха, че щяха да докатат други откачени, които щяха да заменят предходните. Глупаци, те не бяха хора, та камо ли медицински лица. Загледах се в малкото чудовище, което очакваше да ми докарат лекарствата и да ме опиянят. Тогава то идваше и смучеше от енергията ми. Предполагам, че така ставаше със всички, независимо дали ги виждаха или не.
    Изправих се до седнало положение и хванах в ръце октопода, така си го бях кръстила, и продължих да се рея в мислите си. Спомних си деня, в който за първи път видях тези същества. Спомних си и седмиците след тях. О, как търсех информация за тези същества или за хора, като мен които ги виждат. Но напразно. Бях писала в някакъв форум за това, но единствено получавах коментари, че см луда. И тогава дойде деня, в който и родителите ми разбраха, че съм такава. На церемонията по завършването ми се прибирахме от училище, когато ни се наложи да отбием заради спукана гума. Тогава видях деца играещи си, а над тях се спускаше отно от тези чудовища. И аз  се стреснах. Започнах да пищя, да им крещя да бягат, да се махнат от там. Че там има чудовища, но уви. Никой не ги виждаше, бях само аз. Всички ме гледаха, децата, минувачите, родителите ми… А след това започна всичко, психиатри, лекарства, болници и нактая ето ме тук. Една луда осемнайсет годишна. Бях затворена вече половин година в това подобие на психиатрична клиника, а никой от близките ми не ме беше посетил. Нито родителите ми, нито братята ми, бях сама и изоставена. Но определено не бях луда. Знам, че ги виждам независимо какви хапчета ми даваха, а най лошото беше, че не можех да се отбранявам. Бях беззащитна. С времето установих, че можех да ги хващам и да ги блъскам към стената, но заради мекоста на стената нищо не се случваше. Чудовищата само се смееха. А ако идваха по-силни от този октопод, то тогава вече си правеха истински пир. Чудех се още колко ли време ще издържа преди наистина да полудея или и аз умра като тези беззащитни хора.

  • -----------------^.^--------------------
  • Здравейте, това е първия ми такъв проект. Много бих се радвала да го погледнете и да кажете какво мислите за него. 

Коментари за глава 1

Публикувай своето мнение...

Прочетох го цялото и много му хареса ❤️

Благодаря ти ❤️❤️❤️

Написано е добре и грамотно, обаче едва ли ще го чета, защото не съм гледал Jujutsu Kaisen. Забележката ми е да направиш шрифта по-голям и по възможност да е еднакъв с другия.😀 Продължавай напред, наистина може да стане хубава история.

Благодаря за коментара позитивния коментар ❤️❤️❤️

Моля запознайте се с „Общи условия, Лични данни и Бисквитки“ за да използвате този уебсайт.

Научете повече Разбрах
popping