Глава 9Глава 9

-Ало?
-Дъглас е. Мисля, че разбрах напълно какво се е случило тук. Но сигурно и вие вече знаете една част, защото сте на станция, нали Марк?
-Вече знаеш?
-Щеше да е странно, ако не знаех. Кажи какво си научил.
-Еми, сега сме на станцията до кръглата църква и тука има група от хора. Изхода ни е блокиран, за това щяхме да поемем към следващата.
-Стойте заедно долу. Аз ще сляза.
-Защо ти е да слизаш?
-Имам си причини.

Дъглас затвори без казва нищо повече. Марк въздъхна тежко и загледа Мишел.

-Чу го. Ще си постоим още тук.-отвърна момчето.
-Щом така е казал нямаме избор. Отивам да намеря Лука и да му кажа.

Марк се съгласи и момичето тръгна. Тя не знаеше къде се намира, тъй като беше припаднала през цялото време, но реши да тръгне по пътя на Лука. Мина по същия като него коридор и стигна до частта с релсите. Там видя седнал Лука, който хвърляше камъни по релсите. Мишел се доближи до него и седна.

-Как си?-запита тя. Обаче момчето мълчеше и продължаваше да хвърля камъчета.
-Виж, ти за пръв път си на такъв дълъг път. На мен и Марк сигурно ни е за пети. Не за пръви път се натъкваме на подобна ситуация. Свикнали сме с мисълта, че няма с какво да им помогнем.
-Защо да не може?
-Това е светът.

Лука я изгледа злобно и стана, отдалечавайки се от нея.

-Що за тъпо извинение е това!? Писна ми да го слушам! Майната ви и на двамата!
-Стига Лука. Такава е ситуацията. С какво можеш да има помогнеш?
-Да ги изведем навън?
-Не ги ли виждаш? Голяма част от тях са възрастни и деца. Няма да оцелеят и ти знаеш това.
-Но да стоят тук...

Момчето отново седна на земята и наведе тъжно глава надолу.

-...е просто гадно.
-Няма какво да направим. Нашата задача е да намерим безопасно място, не да помагаме на другите.

Мишел стана от мястото си и се въщаше към останалите.

-Дъглас ни се обади. Каза да не се качваме още. Той щял да дойде при нас.-рече тя и продължи по пътя си.

Лука вдигна глава учудено, но не каза нищо. Замисли се за момент, гледайки празно към земята. Скоро той вдигна тениската си, откривайки корема си. Гледаше към големия си белег от лявата част с тъжен поглед.

-Отново нищо не мога да направя. Какво би сторил ти, Том? Винаги имаше решения за проблемите...

В същото време Дъглас слизаше към метрото от една от станциите. Вътре беше пълна тъмнина, за това светна с фенера си. Оглеждаше цялото място. Изглеждаше все едно някой е живял наскоро тук, съдейки по останалите огнища. Скоро нещо грабна вниманието му и се доближи до единият от входовете за влака. Роботът, който принципно маркира пътниците учудващо стоеше там, но главата му беше изтръгната и части от него липсваха. Отиде до релсите и там все още имаше влак. Пробва се да я отвори, но тя беше заяла. Засили се и разби вратата.

Но влизайки той замръзна на място. Въпреки тъмнината отлично се виждаха труповете из целия вагон. Миризмата на изгнило беше навсякъде. Кръвта покриваше всичко. Хората се бяха разложили до толкова, че не си личаха лицата им. Дъглас не желаеше повече да гледа това и веднага излезе от вагона.

Обиколи влака и продължи да върви по релсите, влизайки в подземния тунел. Единствено се чуваха стъпките му. Гледаше на часовника си картата на метрото и се ориантираше по нея.

-Тц, станцията им е далеч.-каза си той.

Лука вървеше по коридора и стигна обратно при останалите. Всички го забелязаха и се обърнаха към него.

-Успокои ли се най-накрая?-запита Марк.
-Няма да си стоя на едно място и да чакам Дъглас.-отвърна по-малкия. Марк го загледа учудено, но легна на земята и въздъхна тежко.
-По-късно да не съжаляваш, че не следваш нарежданията му.
-Няма.

Момчето грабна раницата си и отиде по-навътре в лагера. Оглеждаше се все едно търсеше нещо и най-накрая погледа му се спря някъде. С бърза крачка стигна до Олга, която седеше заедно с Ема.

-Някой тук продава ли оръжия?-запита момчето.

-За жалост не. Но на следващата станция има магазини.
-Явно, че там ще ходя.
-Искаш оръжия?
-Имам идея как да съм по-полезен. Благодаря ти.

Момчето веднага тръгна, но усети нещо да го хваща зад него. Обърна се и видя Ема да го прегръща за крака. Той я загледа учудено.

-Какво има?-запита я.
-Не си тръгвай.-рече тъжно детето.
-Имам работа. Няма как да стоя на едно място. Пусни ме.

Той клекна на нейното ниво и с два пръста й удари леко челото.

-Ау!
-Няма да ходя да умирам. Отивам да ставам по-силен.
-Звучиш тъпо.

Лука се издразни от коментара й и отново я удари леко по главата.

-Навън е опасно. Тъжно е, че не знаеш как изглежда света, но всеки си има ред. Един ден ще го видиш.

Той се обърна и тръгна. Детето стоеше на едно място, мислещо над казаното. Подмина всички хора и отново стигна до Марк и Мишел.

-Отивам към станцията под кметството.-рече момчето и си продължи пътя. По-големият му брат веднага стана от мястото си.
-Чакай малко! Не отиваш сам.
-Остави ме! Не е като да отивам в друга държава! Това е съседната станция.
-Защо ти е да ходиш сам?
-Искам да потърся нещо, но не ми се стои да чакам Дъглас. Вие си чакайте тук.
-Окей, обади се ако нещо стане.-обади се отстрани Мишел. Лука кимна и продължи пътя си.
-Не можем да го оставим сам. Ако го нападнат заразени!?

Момичето стана от мястото си потупа Марк за рамото.

-Много се притесняваш за него. Той е само 3 години по-малък от теб. А и заразените ги няма от няколко месеца.

По-големият замълча и отново си седна на мястото.

Лука стигна до релсите и скочи върху тях. С бърза крачка вървеше напред. Започна да отплита малките плитки и си завърза цялата коса. Слагаше части от кожения си екип на ръцете си. През цялото време мълчеше, но изглеждаше все едно стотици мисли минават през умът му. Очите му не отделяха екрана на часовника му и забързваше все повече и повече.

-Почти един ден ще вървя явно, но ако побързам мога и по-рано за стигна.-говореше си той.

Предишна

Глава 8

Глава

Следваща

Глава 10

Глава 9, Пропуснати от смъртта

Глава 9Глава 9

Коментари за глава 9