Глава 8, Пропуснати от смъртта
- poli:)
- 11/07/22г.
- Научна фантастика
- 32 Глави
- 401 Прочита
Глава 8Глава 8
Мястото беше огромно. Доста влажно и хладно. В нормални условия то се водеше като главна част с магазини в метрото. Но сега е пълно с хора, живущи тука. Имаше няколко огнища поддържащи светлина и топлина и хора наредени около тях. Както каза по-рано Ема, те не бяха много. Само около 20 човека.
Всички седнаха около един от огньовете. Марк остави Мишел на земята легнала и я зави с одеялото от раницата си. Огла се обърна и донесе кутии.
Всички седнаха около един от огньовете. Марк остави Мишел на земята легнала и я зави с одеялото от раницата си. Огла се обърна и донесе кутии.
-Това е за благодарност, че пазихте Ема. Съжалявам много за неудобството.
Лука отвори кутията и видя варен ориз.
-Знам, че е малко, но моля приемете.
-Няма нужда да ни давате от храната си. Станцията ни беше целта.-отвърна Марк. Обаче като се обърна видя брат си вече ядейки храната. По-големият се ядоса и с юмрук го удари по главата.
-НЕ ЯЖ ОТ ХРАНАТА НА ХОРАТА!-навика му се той.
-Щом са ми я предложили не мога ли да ям!?-отвърна учудено. Жената се изсмя и седна до тях.
-Няма проблем. Имаме достатъчно за сега.
Марк погледна към Мишел. Все едно очакваше да се е събудила, но тя още спеше.
-Благодаря Ви много за храната, но скоро ще трябва да се връщаме навън. Ние ще намерим стълбите на станцията.-рече по-големия брат. Обаче Ема и Олга го загледаха учудено.
-За какво говориш?-запита жената.
-Моля?
-Как така да излезеш от тук?
-Ъмм, по стълбите на метрото да се качим към площата?
-Но няма как от тука да се качите. От години е затрупан изхода.
Братята ги гледаха учудено и след това се спогледаха взаимно.
-Ти трябва да се шегуваш с мен...-рече раздразнено Марк.
-Не искам да съм повече тук. Подтискащо е...-отвърна тъжно Лука.
Скоро двамата оставиха празните кутии и момичето ги прибра. Тя загледа Лука и се доближи до него.
-Може ли да ти направя плитка?-запита с усмивка.
-Не ми е толкова дълга косата за добра плитка.
-Тогава малки плитки!
Той се усмихна и отвърза косата си. Ема застана зад него и започна да я плете.
-Коя е най-близката станция на която можем да се качим?-рече Марк към Олга. Жената извади таблет и включи екрана с карта на линиите.
-В момента сме в станцията на площад "Църквата". Като продължите само и единствено направо за около ден ще стигнете до станцията под кметството. От там ще можете да се изкачите на повърхността. Също отново както тук, живеят хора там.
-Защо хората от този град живеят в метрото? Разбирам, че е опасно навън, но няма ли да търсите по-безопасни места.
-Ние сме постоянен лагер. Вече са изпратени хора да търсят, но за толкова време все още не са намерили. Вие явно също се тук за тази причина.
-Да, проучвахме състоянието на града, но внезапно една от сградите се наклони и ние се скрихме тука.
-От време на време се случва. Помня, когато града беше още жив. Оквар беше един от най-развитите градове в Номания. Тъжно е как толкова прекрасен град бива разрушен от такова нещо.
В този момент Мишел се размърда и започна бавно да става. Марк се доближи до нея и подаде кутия с храна.
-Как се чувстваш?-запита той.
-Да, добре съм. Съжалявам за по-рано. Внезапно стана и не се усетих.
-Всичко е наред. Знаем, че не можеш да го контролираш.
Момичето се огледа и забеляза детето от преди малко. Ема обаче се уплаши като я загледа и веднага се скри зад Лука.
-О, детето от преди малко. Съжалявам, ако съм те уплашила.
Лука се обърна към момиченцето и се усмихна.
-Няма от какво да се плашиш. Тя е добър човек, просто на моменти не може да се контролира.
Детето беше учудено, но реши да се вслушва в думите му и се доближи до Мишел.
-Аз съм Ема.
-Аз съм Мишел.-отвърна усмихвайки се.
В същия момент един човек се доближи до тях. Огъня го освети и се забеляза лицето му. Нямаше коса и на външен вид изглеждаше доста възрастен.
-Лийн?-запита учудено жената. Ема отвърна поглед и отиде от задната страна на Лука, за да му довърши косата.
-Довела си си гости ли Ема?-запита той. Момичето не отговори и продължи да плете. Обаче Лука се обърна към нея.
-Кое е това старче?-запита тихо.
-Това е дядо.
-Оо, ясно.
Той стана от мястото си и се доближи до дядото. Имаше леко раздразнен поглед в очите си. Принципно трудно би го приел човек на сериозно с малките плитки по косата му, но не изглеждаше, че ще отстъпи позицията си.
-Ти си?-запита възрастният.
-Аз съм Лукас. Ти трябва да си дядото на Ема?
-И това каква работа има с теб, момче?
-Цял живот ли имате намерение да се криете в тази дупка?
Всички замълчаха и спогледаха момчето. Никой не искаше да проговори. Чуваше се само пукането от огъня. Хората осъзнаха, че в думите му има истина. Но кой смее да я каже? Безопасността винаги е била пред всичко.
-Престани Лука.-обади се брат му, ставайки. По-малкият се обърна и отиде до него.
-Не искам да ги обиждам, но това е просто тъжно. Тъжно е как има деца, които дори и не знаят как изглежда света отвън. Знам, че е опасно, но....
Марк въздъхна тежко, защото знаеше, че думите му са истина. Сложи ръка на рамото му и се доближи до него.
-Това е светът, Лука.
Обаче момчето се ядоса от тези думи. Изгледа го злобно и го бутна назад.
-Майната му на света.
И веднага тръгна обратно към коридора.
-Чакай Лу-
-Остави го.-обади се Мишел.
Марк седна на земята, изглеждайки отчаян. Започна да си чисти очилата гледайки към огъня. Ема се доближи до него и го потупа по рамото. Изглеждаше тъжна, все едно ще се разплаче.
-С-съжалявам.-рече подсмърчайки. Обаче Марк се усмихна и я потупа по главата.
-Не се притеснявай. Аз трябва да съм този, който да се извинява. Брат ми е твърдоглав и винаги прави каквото му скимне.
-Да не се скарате заради нас?
-Спокойно. Ще му мине скоро. Винаги е такъв.
***
Междувременно на повърхността, Дъглас заедно с Рей ходеха по разрушените камъни. Двамата се огледжаха за всичко. Водачът вървеше напред и избягваше да е близо до спътника му.
-Хей, хей. Защо само мълчиш?-запита Рей.
-Млъквай и си гледай работата.
-Комуникацията е важна. Забрави ли?
-Спри да досаждаш.
-Изобщо не мога да те разбера. Преди два дена като тръгнахме с колите ти беше с онова момче. Въпреки, че бях зад вас не чух за какво говорите, но те видях да се смееш. С какво това той ти носи повече емоция от останалите?
Дъглас веднага се спря и го хвана за яката на ризата му. Погледа му показваше, че е готов да го убие.
-Ще те хвърля на някой от тези камъни и ще гледам как ти се пръска главата.
-Леле, леле. Ударих слабо място ли?
-Единствената причина поради която работя с теб е защото на съвета ни избраха заедно. Не знам кой си подкупил за това, но не си мисли, че ще съм добър с теб.
Рей мълчеше и го гледаше със самодоволен поглед. Дъглас го блъсна и продължи напред. Загледа часовника си проверявайки за някакви известия. Все още нищо.
Колкото повече вървеше толкова повече осъзнаваше, че мястото няма как да става за постоянен лагер. Въпреки, че мястото е чисто от вируса, самите постройки са твърде нестабилни. Групата е била тук за едва 12 часа, а два пъти паднаха небостъргачи.
Мъжът седна уморено на един от камъните и запали цигара. Взе радара си, за да сканира околностите около него. Скоро засече високи нива на топлина под земята. Това доста го зачуди, защото не би трябвало да работят някакви тръби или електрически кабели.
Изключи устройството и се замисли. До преди няколко месеца градът е бил пълен с мъртъвци, а сега е пуст. Не би трябвало да има някаква активност. Или е пуст само видимо?
Веднага стана от камъка и тръгна напред. Загледа часовника си и набра номер. След това че чу глас от устройството.
-Ало?
-Дъглас е. Мисля, че разбрах напълно какво се е случило тук. Но сигурно и вие вече знаете една част, защото сте на станция, нали Марк?
