Глава 7Глава 7

-От ляво трябва да минем!-рече ядосано Мишел.
-Станцията е от десният коридор!-отвърна Марк.
-Помня отлично картата! И трябва да тръгнем от ляво.
-Тц, знаех си, че трябва да я снимам. Запомнил съм я, но явно трябва да обяснявам на глупаци като тебе.
-Не се мисли за по-умен от мен.

Двамата спореха разгорещено по кои път да минат. В същото време Лука беше седнал на релсите и ядеше сандвичи, слушайки ги.

-Лука кажи му, че греши и трябва на ляво да тръгнем.-обърна се момичето.
-Не я слушай. На дясно сме.-отвърна Марк.

Момчето стоеше и ги гледаше с объркан поглед.

-На където и да тръгнем все ще стигнем до някоя станция, нали?-запита той.
-Така е, обаче може по-дълго време да ни отнеме, ако е грешният път.-отвърна брат му.
-Имаме храна и вода поне за 3 дена, така че със сигурност ще сме излезли до тогава.

Момчето стана и мина пред тях.

-Нека минем от дясно. Казвам го, не за да подкрепя Марк, а защото там ми харесва повече.
-Сериозно?-запита отчаяно Мишел, а Марк я изтледа със самодоволна усмивка.

Лука продължи напред и Марк бързо го настигна.

-Между другото ти и Дъглас какво правихте през двата дни път? Изглеждаш спокоен.
-Оо, да вярно.
-Що за реакция!? Мислех, че ще те пребие. Изглеждаше раздразнен. Той е добър човек, обаче на моменти и мен ме подтиска.
-Не го мисли много. Нищо кой знае какво говорихме.
-Казваш го, защото е истина или защото те кара да го кажеш?

Внезапно се чу отново силна вибрация. Всичко се разтресе и тримата едвам стояха прави. Застанаха близо до стените, за да имат упора. След няколко секунди всичко оттихна и се гледаха взаимно учудено.

-Какво беше това?-запита Мишел.
-Сигурно друга сграда се е срутила. Дано всички са добре. Трябва да продължим.

Двамата братя пристъпиха напред, но момичето стоеше на едно място. Изглеждаше леко отнесена и замаяна.

-Добре ли си Мишел?-запита Лука разтревожено.

Момичето започна да трепери и стисна здраво юмруци.

-МАМКА МУ!-изкрещя тя и удари стената, оставяйки следи от удара си.
-Тц, не сега.-рече отчаяно Марк удряйки с ръка челото си.
-ПИСНА МИ ОТ ВАС! МАЙНАТА ВИ!-отново крещеше.
-Най-малко сега ни липсваше ти, Лиза.
-Не ми пука. Млъквай! Вие сте виновни за това, че сме тук. Не искам да ви гледам.

Яростно продължи напред и другите двама се мъчеха да я настигнат.

-Успокой се Лиза. Скоро ще намерим изхода.-рече Лука.
-Млъквай пикльо. Мишел също е виновна. Твърде е мекушава тази жена. Защо не мога да я пребия!?
-С насилие не се решава проблема. Скоро ще стигнем до станцията.-отвърна Марк.
-СПРЕТЕ ДА МЕ СЛЕДВАТЕ!

От нищото се чу все едно пада метален предмет. Всички млъкнаха и се огледаха. Едва сега забелязаха леката светлина в края на тунела. Имаше една сянка, която ги гледаше от ъгъла, но веднага се скри.

-Кой е там!?-изкрещя момичето и побегна напред.
-Чакай малко!-рече по-големия брат.

Лиза стигна до края и видя малко момиченце опряно до стената с метална тръба в ръцете си. Детето беше мръсно със скъсани дрехи по тялото си. Трепереше и изглеждаше уплашено, но изглеждаше готова да се бие.

-Чие е тва хлапе?-запита тя.

Братята най-накрая я настигнаха и загледаха учудено.

-Дете?-рекоха едновременно.

Марк отиде до Лиза и я дръпна назад.

-Плашиш детето. Стой настрана от него.
-ПУСНИ МЕ КОПЕЛЕ!-изкрещя тя, съпротивлявайки се.

Лука се доближи до момиченцето и клекна, за да е на едно и също ниво с нея.

-Спокойно, няма да те нараним. Как се казваш?

То мълчеше и отвръщаше поглед настрани. Той забеляза, че детето още е уплашено и трудно ще проговори. За това си свали раницата и извади един от сандвичите си.

-Изглеждаш ми гладна. Ако искаш го изяж.-рече Лука с усмивка. Детето го изгледа с учудващ поглед. Пусна тръбата от ръцете си и отново се чу силния звук. Момичето грабна сандвича и веднага почна да яде. Не си остави и секунда да диша, а директно го тъпка в устата си.
-Леко, ще се задавиш. По-бавно дъвчи.
Той седна и чакаше момичето. Скоро като то свърши се доближи до Лука и се поклони.
-Благодаря ти!
-Няма нужда от такива официалности. Всички сме хора, трябва да си помагаме.-отново се усмихна и потупа главата на детето.
-Как ти е името?-запита той.
-Ема.
-Защо си сама? Къде са родителите ти?
-Тях ги няма вече. Дядо се грижи за мен.
-Разбирам. А къде е той?
-На станцията под площата с кръглата църква.
-Ние на там сме се запътили. Близо ли е?

Детето кимна и посочи с пръст напред.

-На 10 минути от тук е. Има разклонения, за това ще ви заведа.
-Благодаря ти много!

Лука стана и се обърна към останалите.

-Да тръгваме. Детето ще ни заведе до станцията.

Обаче той забеляза как Лиза душеше Марк и той се мъчеше да си поеме въздух.

-Хей! Пусни го!-извика притеснено Лука.

***

Скоро всички вървяха. Момичето беше в безсъзнание и Марк я носеше на гръб. Беше доста тихо и се чуваха само стъпките им. В края на тунела се виждаше светлина. Предположиха, че вече са стигнали до станцията, но по-големият брат изглеждаше учуден.

-Какво има?-запита Лука.
-Защо има осветление само на тази станция? Не е ли спрял тока навсякъде?
-Там живеем няколко човека и за това има фенери.-отвърна Ема.
-А ти защо беше сама?-запита отново.
-Скарах се с дядо и избягах. Той не ми даваше да изляза навън. Писна ми да стоя тук!
-Това е гадно. Трябва да излезеш. Навън е доста по-хубаво от тук.-отвърна Лука.
-Тъп ли си!? Не й втълпявай лоши идеи! Твърде е опасно навън! Сам видя колко са нестабилни сградите и как едвам ние се измъкнахме.-навика се по-големия.
-Но е скучно да седиш само тук.
-По-безопасно е от това да паднат камъни върху теб или да бъдеш заразен. Спри да й пълниш главата с глупости.
-Същото казваше и дядо! Скучен си!-рече намръщено детето.
-Скучен? Не съм, просто-
-Ето я станцията!-провикна се Лука и отново затича напред. Ема веднага го последва, а Марк отново се ядоса.
-СПРИ ДА ТИЧАШ ПОСТОЯННО!

Най-накрая светлините огряха Лука. Тази станция изглеждаше в доста по-добро състояние. Беше пълна с фенери и свещи, можеше да се види всичко. Момчето забави походката си и огледа внимателно.

-Живееш тука?-запита той.
-Да. Аз, дядо и още около 20 човека. Те са по-навътре в станцията.
-Нека да отидем при тях.
-Но дядо още ми е сърдит.

Лука загледа детето и потупа главата й въздишайки тежко.

-Не се карай със семейството си. Един ден ще съжаляваш за това.
-Но той никога не ми е позволявал дори и за малко да изляза.
-Грижа го е за теб. На колко години си?
-На 8.
-Когато си била на 2 е започнала цялата тази пандемия. Сигурно никога не си виждала света от вън. Точно и заради това ти е интересно.
-Да! В книжките, които чета описват света като невероятно място! Искам да го видя!
-Ще ми се и аз да го видя.
-Но ти идваш от вън. Вече си го видял.
-Има разлика между света в книгите и света в реалността. Дори и да излезеш няма да ти хареса това, което ще видиш.

Детето замълча, тъй като нямаше какво да каже. Хвана ръката на Лука и я стисна здраво.

-Но аз искам. Дори и да не ми хареса, искам да видя повече от света.
-Ема, ето къде си била!-чу се женски глас отстрани. Двамата се обърнаха и видяха възрастна жена идваща от единия коридор.
-О, Олга!-отвърна детето.

Жената притича към Ема и я прегърна.

-Притесних се като внезапно избяга. Не прави това повече, можеше да се загубиш.
-Познавам линиите добре. Не е като да съм ходила другаде.

Възрастната я загледа тъжно.

-Не говори така скъпа.

Олга от притеснение за момичето, чак сега забеляза Лука.

-Кой е това?-запита тя.
-Лукас съм.

Зад него се появи брат му с Мишел на гърба му. Жената загледа притеснено и веднага се доближи до тях.

-Боже мой! Тя да не е ранена? Добре ли е?-възкликна към Марк.
-Не се притеснявай. Просто спи. Нормално е за нея.
-Ох, радвам се. Благодаря, че сте се погрижили за Ема. Моля, елате в лагера ни.

Марк и Лука се загледаха. По-малкият брат се усмихна готов да приеме предложението. Другият въздъхна и всички тръгнаха след Олга.

Предишна

Глава 6

Глава

Следваща

Глава 8

Глава 7, Пропуснати от смъртта

Глава 7Глава 7

Коментари за глава 7