Глава 6, Пропуснати от смъртта
- poli:)
- 11/07/22г.
- Научна фантастика
- 32 Глави
- 401 Прочита
Глава 6Глава 6
Лука го гледаше объркано и не знаеше какво да отговори.
-Моля?-запита момчето.
-Както казах по-рано, аз не дружа със слабаци. Тогава защо ти ще си в тази група, като те първа уби първият си мъртвец преди няколко дни? Какво ти дава гаранция, че няма тук и сега да те изритам от колата?
Момчето се замисли. Той не искаше нищо повече от това да е полезен. Искаше опит да събере от това пътуване. Да се издигне в очите на брат си и останалите.
Но трябваше внимателно да обмисли отговора си. Не искаше да бъде изритан по средата на пътя. Знаеше, че Дъглас не се шегува.
Най-накрая вдигна главата си и го погледна сериозно в очите.
-Сега наистина сам слаб, но съм обещал да стана по-силен.
-Ако умреш до тогава?
-Няма да умра.
-От къде си сигурен?
-Защото, ако умра знам, че това ще стане тежест на някои хора. Не искам моята смърт да е причина за друга. Ще убия възможно най-много мъртъвци и ще открия безопасно убежище.
Мъжът си изгаси цигарата и я хвърли на пътя. Отпусна седалката назад и легна.
-Звучиш като мечтаещо дете. Докажи ми с действия, че стоиш зад думите си. Тогава ще ти повярвам.
Обърна се с гръб към Лука и изглеждаше все едно ще спи.
-Наблюдавай пътя и ме събуди само при спешен случай. Не изпускай и радара от поглед.-рече сънливо.
-Ясно.
Скоро Дъглас заспа, а Лука единствено няблюдаваше пътя. Беше облачно и всичко пеше пусто. Жива душа нямаше на пътя. Дори и птици не се виждаха.
Момчето нямаше какво да прави и извади таблета си. Искаше да убие времето. От време на време хвърляше поглед на пътя и радара, както му каза водачът.
Бързо минаха двата дена. Вече можеше да се видят високите сгради отдалеч. Небето се изчистваше и можеше да се види слънцето. Лука нямаше търпение да пристигне. Оквар е един от най-големите градове в Номания. Може там да бъдат намерени много провизии, храна, че даже и безопасни места. Първоначално този град беше с висока заразяемост, но през последните месеци казват, че всичко е оттихнало там.
-Досега не съм виждал толкова високи сгради. Невероятно е!-рече развълнуван Лука.
-Просто сгради. Готви се, защото щом влезем там не знаем какво може да стане. Трябва да проверим цялата зона.
Най-накрая колите пристигнаха пред входа на града. Селището беше заобиколено от огромна стоманена стена. Там където се бяха спрели имаше голяма порта. Само през нея може да се влиза и излиза от града. Въпреки големината си, тя беше разбита и всеки може да влиза спокойно.
Хората излязоха и започнаха да се събират. Лука бързо скочи от колата и започна да търси брат си. Отиде най-отзад и забеляза Мишел да изкарва багажа от багажника.
-Мишел!-рече усмихнато момчето.
-Лука! Бях притеснена за теб!-рече и тя с радост.
-Спокойно, всичко е наред. Но къде е брат ми?
-Като пристигнахме той веднага слезе и каза, че има работа. Обеща, че ще ни чака от вътрешната страна на портите.
-Ясно. Да помогна с багажа? Изгледа, че той си е оставил някои от нещата тук.
-Да, ще е добре.
Цялата група започна да се събира на едно място. Какво винаги Дъглас стоеше най-отпред.
-Не знаем на 100% каква е ситуацията вътре, така че бъдете внимателни. Всички се разделяме по групи с най-малко по трима. Огледайте мястото за хора, провизии и преценете дали мястото е добро за постоянния лагер. Ако имате проблем сигнализирате на устройствата си.
Всички разбраха нарежданията му. Цялата група се задвижи и влязоха в града. Въпреки, че беше слънчево, някак си се усещаше мрачна атмосфера. Още от входа всичко беше разрушено. Растителността обгръщаше земята, сградите и дори труповете на гражданите. Въпреки големината на селището, не се усещаше никакъв живот.
-По-умряло е от миналия град.-рече Лука към Мишел.
-Така е. Толкова е пусто. Съмнявам се да намерим хора тук.
-Лука, Мишел!-чу се глас зад тях. Обърнаха се и забелязаха Марк.
-Дойде значи.-рече момичето.
-Помолиха ме да направя предварителен преглед отвътре. Сега можем да тръгнем към западната част на града. Там е единия от централните площади.
Той си грабна раницата и водеше другите двама. Гледаше в телефона си и се ориентира.
-Трябваше тука да е главното кръстовище, но тук е пълно с камъни и не мога да определя.
-По сградите?-запита по-малкия брат.
-Сякъш може да се различават едни от други. Градът е в твърде ужасно състояние, за да изобщо се лагерува тука. Май най-добре ще е просто да намерим провизии и да тръгваме.
-Нормално е да е такова състоянието. Преди няколко месеца тука е било ада. Всички просто са умрели накрая.-добави Мишел.
Лука внезапно се спря и рязко се огледа. Другите двама също се спряха и се зачудиха.
-Какво ти става?-рече Марк.
-Не чухте ли това?-запита Лука.
-Радара не засича други същества около нас. Въобразяваш си.
-Не, звучеше като-
Преди да си довърши думите се чу силен звук. Най-накрая се осъзнаха, че идва от една от сградите. Погледнаха нагоре и видяха падащи камъни. Не бяха близо до тримата, за това те не мръднаха от местата си.
-Мамка му.-рече изведнъж Марк.
-Какво?-запита брат му.
-Сградата ще се разпадне! Да изчезваме от тук!
Групата затича по главната улица. Започнаха по-силни трусове да се усещат. Камъни и части от сградата продължаваха да падат и най-накрая постройката се наклони.
-КЪМ НАС ЩЕ ПАДНЕ!-изкрещя момичето.
Лука започна бързо да се оглежда. Забеляза нещо и хвана ръцете на другите двама.
-БЪРЗО В МЕТРОТО!
-ТЪП ЛИ СИ!? ЩЕ СЕ СРУТИ ВЪТРЕ!-отвърна Марк.
Макар да имаха предвид този факт, продължиха да тичат и слязоха по стълбите. Въпреки, че бяха вътре продължиха да тичат по релсите.
Най-накрая се чу силен трясък и всичко се разтресе. Тъй като беше напълно тъмно вътре, Лука се спъна, повличайки другите двама. И тримата лежаха дишайки тежко.
Скоро вибрацията спря и настъпи тишина. Марк си включи фенера и се изправи.
-Чист късмет е, че не се срути.
-Има стоманени греди на тавана. Нямаше нищо да стане.-отвърна братчето му.
-Говорим за най-малко 20 етажна сграда! Без проблем щяхме да бъдем погребани живи.
-Нали сме живи? Това е важното.-рече Мишел.
-По-добре да излизаме докато още държи.
Другите двама станаха и си включиха фенерите. Голяма част от релсите бяха затрупани с камъни, но можеше да се върви между тях.
Докато вървяха обратно се чу звънене. Марк погледна към ръката си и часовника му звънеше.
-Ало?
-Дъглас е. Една от сградите падна във ваша посока. Всичко наред ли е?
-Да, не се тревожи. Скрихме се в едно метро, но се връщаме горе. Ранени има ли?
-Никой не се е обаждал. Сградите са нестабилни, за това бъдете по-внимателни. Най-добре ще е да стоите по далеч от тях. Разбра ли?
Обаче Марк не отговаряше. Стоеше и гледаше в шок. И другите двама също.
-Ти се шегуваш с мен!-рече Лука.
-Отговаряй. Какво става?
-Имаме проблем. Изхода ни е блокиран.
Стълбите от които бяха слезли бяха затрупани с камъни. От устройството се чу тежката въздишка на водача.
-Огледайте за карта на станциите и се насочете към друга. Не ми създавайте отделни грижи.
След това затвори. И тримата с фенерите отледаха мястото. От едната страна на релсите имаше влак, който блокираше едната страна. Оставаше им само пътя по който тичаха по рано.
-Открих карта на метрото!-рече Мишел.
Тримата се доближиха и огледаха. Имаше доста линии, но разстоянието между тях беше голямо.
-Ще ни отнеме сигурно половин ден да стигнем пеша до най-близката станция. Но е възможно и тя да е затрупана, тъй като е на центъра на другия площад.-отбеляза Марк.
-Не може ли просто да мръднем тези камъни?-запита Лука.
-Спри да предлагаш тъпи идеи най-накрая. Ще се срутят върху нас, ако ги местим.
-Тогава да побързаме. Не ми се стои тук.
Лука скочи на релсите и започна да тича напред.
-Не тръгвай без нас глупако! Заради теб сме в тази ситуация! Не бива да създаваме повече проблеми!
~Авторова бележка~
Извинявам се, че не съм публикувала скоро. Училището почна и имам много работа. Ще се постарая поне веднъж на 2 седмици да пускам глава. Ще бъда по-активна в тази история, но за "В търсене на тръпка" по-рядко ще публикувам. Главната причина е, защото тази май по-добре ми се получава, хаха.
