Глава 32Глава 32

Светлината правеше своят път в стаята през тънките пердета. Лъчите падаха директно върху очите на спящия Лука и това го накара да си покрие лицето с ръката. Усещаше, че лежи на нещо меко. Легло? Отдавна не беше лежал на такова. Размърда се от мястото си, но усети как нещо дърпа ръката му. Обърна се и видя бяла фигура, която беше забила игла в ръката му. Лукас замръзна на мястото си, объркан. До леглото беше застанала чисто бял човек с метални части вместо кожа и монитор вместо лице. Най-накрая тялото му реши да реагира и отскочи стреснато от мястото си.

–А-АНДРОИД?!
–Моля стойте стабилен, за да взема проба от кръвта Ви.

Все повече въпроси възникваха в главата на момчето.

"Щом има андроид, значи се е възстановил света? Чакай къде съм? Това не прилича на каюта."

Лука се огледа и чак сега забеляза, че не е в екипа си–носеше светло синя нощница. Вече беше останал само с едната си ръка. Там където трябваше да е лакътя му беше обвито с бинт. Чувстваше се странно да я гледа, но не усещаше много болка. Цялата стая беше бяла. Около него имаше системи, лекарства и банки.

"В болница съм? Чакай! Щом се е възстановил света колко време е минало? В кома ли съм бил?!"

От краят на стаята се чу отварянето на вратата. Там беше Марк, който го гледаше с усмивка.

–Лука! Ти си буден!
–КОЛКО ГОДИНИ СЪМ СПАЛ?!–скочи разтревожено от леглото.
–Години? Да не си ударил главата си? Спал си 4 дена.
–4... дена? Тогава как...?
–Легни, трябва да си почиваш. Докато спеше се случиха много неща.

Момчето послуша брат си и се върна на мястото си. Андроида се върна към задачата си и взе ръката на момчето. Марк погледна телефона си за последен път, написа нещо на него и го остави.

–За щастие не си заразен. Навреме си отрязал ръката си. Но припадна от кръвозагуба.
–Други заразени?
–Не, само ти и Лена.
–Да, Лена...
–След това пристигнахме до Дерби. Бяхме приветствани от въоръжени машини, тъй като се водихме за нарушители. Дъглас говори с тях и се примирихме. Настанихме ранените и оттогава всичко е спокойно.
–Казваш ми, че тук всичко е наред и няма заразени?
–Нямали сме заразени от две години.–чу се женски глас, който влизаше в стаята. Пред двамата стоеше висока тъмнокожа жена с коса на дредове. Носеше лабораторна престилка и таблет в ръката си.–Ти беше Лукас Карсън, нали?
–Да?
–За пръв път се виждаме. Голям поспаланко си.
–А Вие сте...?
–Аз съм д-р Азра Адèлеке. Отговарям за състоянието на вашия лагер. Мед-дроида ме извести, че си буден и дойдох да те прегледам.

Докторката се приближи към монитора до леглото и го прегледа внимателно.

–Как е той?–запита Марк.
–Този въпрос го чувам вече за стотен път. Не виждаш ли, че е добре?–издразни се жената.
–Естествено, че ще съм разтревожен! Той беше заразен, ранен, със загубен слух и–
–Тези неща ги разбирам по-добре от теб. И за това ти казвам, че е добре. Няма опасност за живота му и до 2 дена ще е на крак.
–Чувствам се добре, Марк. Няма за какво да се притесняваш.

Марк все още изглеждаше скептичен, но се примири с Лука.

–Мед-дроида ще вземе мерките на ръката ти. До седмица ще получиш протеза.
–Нова ръка?
–Предпочиташ да си еднорък?
–Не, просто е странно да го чуя. Благодаря, че се грижите за мен.

Вратата се отвори и този път влязоха двама човека. Единият бързо изтича и скочи върху Лукас.

–ЛУКА! Бях притеснен за теб!–плачеше Дими.
–Дими! Боли ме! Разкарай се!
–Спал си 4 дена! Как да не се притесня?! Мишел също искаше да дойде, но е на изследвания.
–Как е тя?
–Спокойно, не е тежко ранена.–обади се докторката.–По-скоро проблемите ѝ са... дълготрайни.
–Какво?
–Тя говори за Лиза.–рече Марк.
–Аа, Лиза. Нали нямаше лечение за разстройство й?
–Има лечение, но то зависи от сериозността на състоянието й. Изисква доста време, особено в нейната ситуация. Все пак говорим за разстройство на личността.
–Но ще се оправи, нали?
–Само времето ще покаже.
–Свършихте ли си приказките?–чу се Дъглас, който беше облегнат на стената, откакто влезе с Димитри в стаята.
–Казах, каквото имам да казвам.–рече Азра и излезе от стаята.

–Дъглас искаше да знае като се събудиш и го повиках.–каза Марк.
–Вие двамата. Излизайте от стаята.–отвърна с кисело изражение.

Дими и Марк се спогледаха и изпълниха искането му. Вратата зад тях се затвори и водачът взе стол, за да седне до леглото на момчето. Той загледа липсващата му ръка. И Лука погледа към същото място. Ни най-малко не можеше да свикне.

–Какво е чувството да усещаш как тече черната смърт във вените ти?–запита Дъглас. Лукас се замисли и си спомни чувството от кораба. Посинялата кожа, изтръпналите пръсти, усещането, че нещо се движи между вените ти. Само при спомена настръхваше.
–Не бих препоръчал.
–Доста си спокоен за човек, който е загубил ръката си.
–Не съм спокоен. Просто не знам какво да чувствам. Мислех, че ще умра, но съм жив. Благодарен съм за това и факта, че съм загубил само ръката си е учудващ. Разминах се, за разлика от Лена...
–67 души тръгнахме от постоянният ни лагер в Омск и оцеляхме 28. Това може би е най-голямата бройка оцелели от пътуващ лагер, в който съм бил. Но да оцелееш, и то с умения като твоите, е невъзможно. Да си част от тези 40% означава, че си силен и знаеш как да се биеш. Но ти не можеш. Тоест или имаш някакъв дяволски късмет, или...

Мъжът загледа към системите на момчето. Всички те отчитаха доброто състояние на Лука.

–... има нещо в теб.
–Да има нещо в мен?
–Помниш ли какво ме пита преди да започне сирената?
–Какво съм те питал? Ъмм, за радара?
–"Възможно ли е радарът да греши?" Това ме пита.
–Виж, тогава имах много мисли в главата си. Знам, че въпроса ми не беше много умен. Технологията не може да гре–
–Лукас.

Момчето веднага замълча. Изненада се, като чу името си. Дъглас не го беше споменавал от дълго време. Изражението на водачът беше сериозно и изглеждаше уверен в думите си.

–Ти си първият човек, който ме е питал такова нещо. Ти избра да се усъмниш в технологията. Какво те накара да се замислиш над това?
–Еми малко дълга история, но накратко– един човек не го беше засякъл радара. Докато бяхме в Пекин той ни наблюдаваше и го усетих. Въпреки това никакъв сигнал от радара. Това се случи още един път и започнах да се усъмнявам.
–Същото се случи и със сирената. Не си мислиш, че сама се е пуснала, нали?
–Какво?!
–Имаше някой в кулата, но не видях добре. Като стрелях към него той избягаха и сирената спря.
–Опитвал се е да ни разкара. Онзи тип ме заплашваше, че ще ни нарани, ако не бяхме тръгнали от Пекин. Беше много силен и нищо не можех да направя. Също помня, че той не искаше да се доближава до теб.
–Трябва да си по-конкретен, много хора странят от мен. Но явно някой се опитва да скрие нещо. Нещо сериозно, щом не искат да се намесвам.
–А как е избегнал радара?
–Да заглушиш радар не е лесна задача, затова са използвали военна технология. Заглушител на сигнал, който действа даже и на радар. С такова нещо може да се сдобиеш, само ако си висок ранг или с власт. Това води до извода, че сме срещу човек, който е над нас и ако разследваме нещо подобно се въвличаме в заплетени схеми. А засега трябва да избягваме подобно нещо.
–Имаш право. Но вече сме на безопасно място. Вече нямаме грижи за нищо.
–Това ли си мислиш?
–Защо не?
–Да не си мислиш, че престоят ни тук е безплатен? Пратих съобщение и скоро ще дойде тук и постоянният лагер. С тях ще станем общо около 230 човека. За австралийците ставаме допълнителен ресурс и ще трябва да работим за тях.
–Да работим за тях? И какво ще работим?
–Зависи. Още не е определено. Но най-вероятно ще ни сложат да защитаваме държавата от възможни заразени.
–Отново ще се бием?
–Не идват често тук хора и затова няма да е като преди. Вече няма да се бием за оцеляване.
–Това е облекчение. Макар че отново няма да съм полезен. Оцелял съм заради късмета си.

Дъглас замълча и загледа замислено към един от джобовете си. Най-накрая го отвори и извади нещо обвито в потъмнял парцал. Сложи го в краката на момчето. Гледаше го странно, но махна мръсния плат. Пред него се откри нож с множество драскотини и мръсотия. Изглеждаше доста стар и острието не беше особено остро.

–Какъв е този нож?
–Това беше на Том.

Лукас веднага подскочи от мястото си като чу името. Взе ножа в ръката си и го огледа внимателно, все едно е някаква реликва. Личаха си битките, в които е участвало това оръжие.

–Защо го имаш? И защо ми го даваш?
–Преди битката ни в Братск, Том ми го зае, но така и нямах шанса да му го върна. Реших да го дам на теб, тъй като е все същото дали ще е той или ти.
–Наистина ми го даваш?! Ти се познаваше с него от по-дълго, не го ли искаш?
–Взимай го, само ми заемаше място. На теб ще ти трябва повече.
–Но аз не знам как да се бия с нож....

Дори и да имаше такова оръжие как ще го използва? Отново ли ще позволи на някой да умре? Като Лена и Том, които умряха заради слабостта му. Кое му дава гаранция, че няма да се случи същото и с останалите? Черната зараза може да проникне отвсякъде.

–Дъглас. Научи ме.
–Какво?
–Готов съм на всичко! Научи ме да се бия. Ти си невероятен боец, знаеш всичко. Не искам повече от близките ми да умират.
–И защо трябва да хабя от времето си за теб?–изрази скептично водачът.
–Ще дам всичко от себе си. Ще стана достатъчно силен, че да убивам всички мъртъвци.
–А хора?

Момчето замръзна. Хора? Готов ли е да убие някой? Защо да го убива?

–Сигурен съм, че това е обратното, на което те е учил Том.–продължи той.

Така е. Том винаги казваше, че убийството е най-лошото нещо, което може да се извърши. Той забраняваше това.

–Жив ли е той, че да следваш принципите му?
–Да.
–Друго видях, като беше затрупан под камъните.
–Чакай, бил си там?
–Отговори ми. Защо смяташ, че е жив?
–Защото Том казваше, че човек е напълно мъртъв, чак когато бъде забравен. А аз няма да го забравя и до последният си дъх. Благодарение на него аз и Марк сме живи. Научи ме. Ще убивам само заразени, за да ги избавя от страданието им. Но няма да наранявам невинен човек.
–Ще видим колко дълго ще си казваш това...
–Умолявам те. Готов съм на всичко.
–Всичко?
–Всичко.

Дъглас отново се замисли. Огледа го от глава до пети. Половината му тяло беше в бинт и рани. Всеки нормален човек след подобно нещо би желал да не се връща обратно на бойното поле. Тук има безкрайна енергия и ресурси. Австралия се води най-безопасното място на този разпадащ се свят.

"Това ли си видял в него, Том? Глупавото му твърдоглавие?"

–Ще те накарам да съжаляваш за тези думи.–усмихна се Дъглас.

Няколко дни по-късно...

Целият град беше в движение. Приветстваха новодошлите хора, които плачеха от щастие. Чувството за спокойствие и безопасност ги облада. Всички обикаляха града, гледайки внушителните му технологии и иновации.

–Изглеждат все едно ще припаднат от щастие.–рече Мишел, гледайки ги от балкона си.
–Така бяхме и ние.–отвърна Марк.
–Дали ще успеят да създадат тук лекарството за Черната зараза?
–Да се надяваме. Имат условията да го направят, само време им трябва.
–Забавно е как хората търсят начини да се самоунищожат и когато това стане те се чудят къде са сбъркали.
–Да, странни сме ние хората... Как върви лечението ти?
–Не мога да кажа със сигурност. Засега си пия лекарствата и ходя при психолога, но ще отнеме време.
–Няма ли да ти направят операция за окото?–рече той, галейки нежно превръзката на лицето й.
–Не желая.
–Измина много време, откакто нямаш око. Сигурно си свикнала вече, но все пак имаш възможността да виждаш нормално отново.
–Така си напомням за грешките ми и защо съм тук.
–Какви грешки?
–...
–Все още не желаеш да ми кажеш, нали?
–Съжалявам.
–Няма проблем. Когато си готова. Знай, че каквото и да си направила винаги ще съм на твоя страна.

Момичето замълча и продължи да гледа към улицата. В далечината забеляза Лукас и Дъглас, които вървяха към изхода на града.

–Лука и Дъглас си тръгват?–зачуди се Мишел.
–Моля?! Къде?!
–Ето ги там. Запътили са се към пристанището.
–Защо носи бойният си екип? Да ги настигнем!

Двамата затичаха по стълбите и бързаха да настигнат тръгващите. Тичаха по улицата, бутайки хората от пътя им.

–На къде тръгваш?! Спри!

Лука чу брат си и се обърна към него. Марк спря и се опита да си поеме въздух.

–Защо тръгваш?! Не си ми казвал нищо!
–Исках, но Дъглас ми каза, че трябва да бързаме и ме грабна. Радвам се, че ме настигна.
–Къде отиваш?
–Остров Роте. Дъглас ще ме обучава.
–Защо ти е обучение? Тук сме в безопасност.
–Не сме!–извика Лукас. Марк изненадано го изгледа.–Черната зараза не спира да еволюира. Ще е трудно да се измисли лекарство. Ако и един заразен влезе тук, то държавата е обречена. По всяко едно време може да избухне пандемия.

По-големият брат загледа голямата раница на гърба на Лука. Все още му липсваше ръката, а ще ходи да се обучава?

–А ръката ти?
–Д-р Адèлеке, каза че ще ми я достави, когато е готова. Това ще е единствената техника, до която имам достъп.
–За какво говориш?
–Ще прекарам обучението си на необитаем остров без никаква технология.
–Без нищо?! Телефон? Оръжие?
–Трябва да се отуча от технологиите. Осъзнах, че всички тези удобства забавят развитието ми. И аз не знам колко време няма да ме има, но ти обещавам– ще стана по-силен. Няма да се налага да се тревожиш за мен.
–Ще се виждаме ли?

Лукас погледна Дъглас с надежда, но той поклати глава.

–Явно не. Може да се чуваме от време на време, ако той ми позволи. Съжалявам, че не ти казах, но мислех, че ще възразиш.
–Няма да те спирам. Щом си избрал това ще те подкрепя. Твърде дълго те пазих. може би аз съм причината за слабостта ти.

Марк силно прегърна брат си. Не искаше да се отделя от него.

–Прав си. И аз не бива да се отпускам.
–Ще те чакаме.–усмихна се Мишел. Лукас се зарадва и отиде да прегърне и нея.
–Да тръгваме преди вълните да се увеличат.–рече Дъглас. Момчето се отдръпна и се върна при водача.

Марк и Мишел му махаха за довиждане и гледаха как се качват в малката лодка. Лука също им махаше, докато се отдалечаваше все повече и повече от брега.

След няколко минути вече не виждаше брега и стискаше зъби и нокти.

–Не му каза, че е възможно да те няма години.–каза Дъглас
–Той сам ще го осъзнае след време. Не исках да го разстройвам повече.

Междувременно в Оквар....

–Моля те! МИЛОСТ!–това бяха последните думи на мъжа, преди да се разбие главата му в стената.

Останалите хора в бели престилки гледаха със страх високата жена. Никой не смееше да я погледне в очите.

–Сега ще говорите ли? Или да избирам следващият?–чу се студеният ѝ глас. Започна бавно да се доближава към останалите учени на земята, размахвайки дългият си метален прът.
–Т-това е поверителна информация. Не можем да ти кажем нищо! Или ще бъдем убити!
–Знам, че тук има лаборатория. Само ми кажете къде е.
–Моля т-те... не мо–
–Няма я вече! Затрупана е!–изкрещя единият.
–Джонстън!
–Преди известно време падна една от сградите и затрупа лабораторията! Всичко от нея е загубено! Ето, казах ти, сега ни пусни!

Жената ги изгледа замислено. Мъжете продължаваха да пълзят по земята, за да поддържат дистанция.

–Последен въпрос. Търся един човек. Къде мога да намеря регистър с имената на хората, участвали в експериментите на държавата?
–Н-не можем да кажем.
–Явно, че отново почваме.

Жената размаха отново пръта си и го заби в главата на мъжа. Той си строполи на земята и повече не каза нищо. Виждайки как се стича кръвта от глава му, останалите настръхнаха още повече.

–Ч-чудовище! Безсърдечен убиец! Хора като теб ги очаква най-лощата съдба!–рече през сълзи единият.
–Наричай ме както си искаш, но ще получа това, което търся. И няма да позволя това да стигне до професорчето ви. Което означава, че вие сте до тук. Вече няма значение дали ще говорите или не...
Не след дълго виковете от сградата спряха. Оквар изглеждаше в по-тежко състояние от преди. Повечето сгради вече са сравнени със земята. Единственото, което се чуваше бяха нещастните викове на заразените, които се молеха някой да ги избави от мъките им.

Следва продължение...

~Авторова бележка~

Уха! Приключих първа част! Минаха почти 2 години, от както започнах историята. Странно ми е да си чета първите глави, тъй като писането ми е било различно в началото, но се радвам като видя колко съм се подобрила.

Тази част е завършена, но не и историята. Втора част ще бъде публикувана като отделна история, така че ако имате интерес влезте в профила ми.

Исках да благодаря на хората, които са го прочели. Отне ми много време, често нямах идеи и забивах, но много я обичам тази история. Надявам се и на вас да ви е допаднала.:)

Очаквайте–Пропуснати от смъртта: Проект РИХ

Предишна

Глава 31

Глава

Следваща

Глава 32, Пропуснати от смъртта

Глава 32Глава 32

Коментари за глава 32