Глава 31, Пропуснати от смъртта
- poli:)
- 11/07/22г.
- Научна фантастика
- 32 Глави
- 401 Прочита
Глава 31Глава 31
Пълен хаос. Само така можеше да се опише ситуацията.
Силната сирена не спираше и пронизваше ушите на всички. Нищо друго не можеше да се чуе. Болката в главите на хората не ги оставяше намира, колкото и да се опитваха да го заглушат.
Лукас тичаше с всички сили и даваше знаци на лагерниците да се качват на кораба. Размахваше с ръце във въздуха, буташе хора, удряше ги, за да го забележат. Радарът в джоба му вибрираше все по-силно и по-силно, известявайки го за наближаващата опасност.
"Кога ще спре това нещо?! Почвам да губя слуха си!"
Момчето се обърна и вече мъртъвците се виждаха от другия край на пристанището. Приближаваха с бясна скорост и Лукас осъзна, че вече не е възможно да се разминат без битка.
Хиляди мисли минаваха през ума на момчето. Да се бият или бягат? Да спрат звука или не? Дъглас му беше дал заповед да се качват на кораба, но щяха ли да успеят?
Вече усещаше кръвта от едното си ухо. Болката ставаше все по-непоносима и той замръзна на едно място. Не знаеше повече как да реагира.
"МАМКА МУ! Защо не мога да мръдна?! Главата ми ще се пръсне !"
Отново силна вибрация от джоба му. Не му трябваше да поглежда устройството, за да види колко са се доближили мъртъвците. Не бяха на повече от 700 метра от тях и вече някои от лагерниците ги забелязаха. Паниката започваше да се разпростира и едни тичаха към кораба, а други се готвеха за битка.
Лука бавно си пое въздух.
"–Искаш да станеш като мен?
–Естествено, че искам! Ти винаги помагаш на всички и си невероятно силен.
–Ще трябва доста да тренираш.
–Но...
–Какво?
–Аз нямам талант . Не съм като теб или Марк. Колкото и да се опитвам нищо не ми се получава.
–Глупости! Полагай труд и все нещо ще се получи. Ако имаш силна воля и най-голямата ти слабост ще се превърне в сила! Оттук нататък болката ще бъде твое ежедневие и вярвам, че си способен да се справиш с нея! Бий се дори, когато е отчаяна ситуацията! Само така ще я поправиш! "
И издиша. Отпусна ръцете си, позволявайки звука да навлезе напълно в главата му. И от второто му ухо потече кръв, но вече не го интересуваше това. Трябваше да се концентрира.
Момчето спогледа хората зад себе си и виждаше враждебни погледи върху заразените. Точно в момента всички споделяха едно нещо–болка. И всички бяха готови да я излеят върху нападателите им. Хората, които се бяха качили на кораба се връщаха отново, защото знаеха какво следва. Бягството загуби смисъла си.
Внезапно пищящата аларма замлъкна. Сирените бяха включени за около 3-4 минути, но все едно хората не бяха чували тази толкова желана тишина от цяла вечност. Някои от лагера си опитваха да говорят, но почти всички бяха загубили част от слуха си, малко или много.
Лука все още можеше да чува, но не беше както преди.
Писъците приближаваха, заедно със заразените. Всички отново се осъзнаха и всеки един от тях беше готов да разкъса тези бивши човеци.
Само един кораб ги делеше от възможната утопия–безопасно място. Място, където да не мислят повече за оцеляване и отново да живеят нормално, до колкото е възможно.
–Не можем да се върнем в старият ни свят, но това не ни пречи да си създадем нов.–пристъпи Мишел до Лука. Той я чуваше слабо, но разбра думите й.
Момчето силно стисна студените боксове в ръцете си. Вече започваше да се чувства като глупак, че ги използва. Не е като да има избор. Щом не може да има отличен мерник като Марк или невероятни умения с остриета като Мишел, то ще се бие с каквото може. Дори и ако го наричат луд или откачен. Колкото и жалко да изглежда, ще се бие, защото иска да оцелее. Иска да доживее, за да види "новия свят".
Мъртъвците бяха на няколко метра от тях, но вече заразените започваха да падат. Лукас се обърна и забеляза брат си най-отзад, държейки снайпер. Беше без очилата си, за да гледа през оптическия мерник. Марк изгледа Лука и му кимна с усмивка.
"Тръгвай, пазя гърба ти."
Не му трябваха думи на момчето, за да разбере това. Той се изненада, тъй като очакваше протести от страна на Марк. Зарадва се и не биваше да разочарова брат си.
С първият си удар директно откъсна главата на единия, а с втория–главата на другия. След това риташе и ги убиваше с един удар. Не биваше да ги мъчи. Все пак това са бивши хора.
Те бяха много и идваха отвсякъде. Въпреки това нямаше чувство за загуба. Не само Лука, но и всички лагерници горяха в желание за победа. Виковете им се чуваха повече от тези на заразените. Някои падаха, умираха, мъчеха, а други бяха по-живи от всякога.
Изстрели профучаваха покрай Лукас и забеляза Дъглас да стреля в далечината. Той беше спрял сирената и се беше върнал за битката. Хората се почувстваха облекчение като го видяха.
–Какво стоите като препарирани? Нападайте!–изкрещя водачът им.
Колкото и да убиваха, заразените продължаваха да прииждат. Дъглас забеляза от къде идват и трябваше да запуши пътя им. Затича към крана, който държеше тежките контейнери, но дори и да искаше не можеше да го включи. Въпреки това машината държеше един най-малко 2000 тонов контейнер, който чакаше да бъде спуснат.
Дъглас застана до машината и залепи граната върху стълба. Настройвайки я, той отстъпи назад и наблюдаваше.
[Стартиране на програмата. Взрив с диаметър от 7 метра след 10... 9... 8...]
Кранът стигаше до 60 метра и такъв взрив би го повалил. Но къде ще падне не беше ясно.
[... 3... 2... 1... 0...]
Силният взрив се чу из цялото пристанище. Въпреки че се беше отдалечил, мощната вълна избута водача още по-назад. С унищожението на стълба се загуби равновесието и огромния контейнер падна върху мъртъвците, блокирайки пътя им.
Дъглас лежеше на земята и бавно стана. Виждайки успеха си, веднага притича към групата, за да убие останалите мъртъвци. Отзад се чуваха опитите им да минат покрай контейнера, но без успех.
–Убивайте по-бързо!–изкрещя мъжът. Всички продължаваха да се бият и въпреки раните си, те не спираха.
Заразените ставаха все по-малко и малко. До преди минути бяха многобройни, а сега единствените прави бяха лагерниците. Наблюдаваха труповете около тях и за повечето това беше първия им път, в който убиват толкова много.
–Стига сте стояли! Скоро ще дойдат и останалите. Качвайте се веднага!–заповяда Дъглас.
За пореден път групата трябваше да бяга, изоставяйки мъртвите си другари. Лена падна на земята и дишаше тежко. Марк се обърна към нея и ѝ помогна да стане.
–Бързо! Ще дойдат заразените!
–Знам. П-просто ме боли тялото.–стискаше зъби момичето.
Марк я хвана и заедно се качиха. Отделиха рампата за кораба и потеглиха. Заразените пробиха през контейнера, но вече беше твърде късно за тях. Хората ги гледаха, докато навлизаха все по-навътре в морето.
Повечето се строполиха на земята, уморени и в болки. За пръв път от толкова време се чувствата в безопасност и можеха да си отдъхнат.
–Легнете и си почивайте. Лекарят ще дойде да ви прегледа.–рече Марк и седна на земята.
–Само тежко ранените ще си почиват.–пристъпи Дъглас.–Кораба не е зареден на 100% и ще трябва по-бавно да се движим. Не е в наша полза и затова ще изхвърлим останалите контейнери във водата. 6 починаха в битката и оставаме 29. А останалите 17 са ранени, така че 12 ще помагат.
–Разбирам.
Момчето отново стана от земята и потупа брат си, който все още гледаше към Сингапур.
–Хайде, трябва да изхвърлим контейнерите. Ако се чувстваш зле, кажи на Дъглас.
–Не, добре съм. Просто се разминахме на косъм. Но пак някои хора...
–Хей, не гледай тъжно. Щеше да е необичайно, ако никой не беше умрял в тази голяма битка.
Марк хвана Лукас за раменете и го му се усмихна.
–Справи се добре. Жив си и това е най-важното за мен.
Лука се зарадва на тези думи и двамата се запътиха към склада.
Междувременно, Рей и Дъглас оглеждаха лагерниците. Повечето лежаха по леглата, но нямаше видимо заразени.
–С тази скорост след колко време пристигнем?
–До 10 часа ще сме там. Би трябвало да слезем на пристанището в Дерби.
–Не знаем какво да очакваме там, за това нека по-здравите да бъдат нащрек.
–От толкова работа и здравите ще се поболеят.
Дъглас се качи и огледа контролното табло. Батерията на кораба беше на 63%. Би трябвало да стигнат преди да свърши. За пръв път от толкова време изглеждаше, че съдбата е на тяхна страна. Вероятността да има мъртъвци е малка, тъй като Австралия не е много голяма държава и никога не е имало много хора там. Заразените отдавна ще са умрели.
Водачът гледаше към хоризонта. Небето все още беше сиво и не се виждаше много. Още малко...
Пореден контейнер се хвърляше във водата. Склада изглеждаше все по-празен и по-празен. Лукас седна на земята и си поемаше въздух. Болеше го тяло, имаше чувството, че целият е в синини, но не искаше и да проверява.
–Изчисти ли нещата от ъгъла?–запита Марк от далеч. Брат му нищо не каза и продължаваше да седи.–ЛУКА!–изкрещя отново момчето и Лукас подскочи.
–Нещо каза ли?!–зачуди се дългокосият и Марк се доближи до него.
–Слухът ти наистина е повреден. Като слезем ще кажа на доктора да те прегледа.
–Не се тревожи. Лесно ще се оправи това. Една операция и ще съм като нов.
–А има ли подходящ лекар и инструменти за операцията?
–Ау, имаш право. Ако Дъглас е прав, то отиваме на безопасно място и няма нужда да се тревожа много за това.
–Нека продължим. Тук има още за изхвърляне.
Лука стана от мястото си и отново се захвана на работа. Хвана поредният контейнер, но този път беше по-тежък от останалите и краката му се разтрепериха. Въпреки това продължи да върви и излезе навън.
В другият край на палубата забеляза Лена, се беше подпряла на парапета, с глава надолу.
"Да не би да има морска болест?"
Момчето се отърси от тези мисли, тъй като ръцете го боляха все повече от тежестта. Пристъпи още няколко крачки и хвърли контейнера във водата. Гледаше го как потъва в тъмносиньото море.
Вече ставаше вечер и лампите на кораба светнаха. Въпреки тъмнината, все още се виждаха близките острови. От това разстояние изглеждаха страховити и за негово щастие, те не бяха дестинацията им.
Внезапно Лука усети удар в главата. Все едно нещо твърдо го беше уцелило. Обърна се и видя часовник на земята и брат му в далечината. Изглеждаше все едно му крещи нещо, но не го чуваше много добре.
–....теб!
–Какво?
–ЗАД ТЕБ! БЯГАЙ!
Лукас най-накрая го разбра и като се обърна не можеше да мръдне. Лена беше на сантиметри от него и тъмната ѝ кожа беше започвала да става лилава. Тя го хвана за ръката и го стискаше докато не се чу пукане. Момчето изкрещя и я изрита.
–ААХ МАМКА МУ!–хвана се за ръката си и стискаше зъби от болка.–Лена е–
Момичето отново го нападна, но този път Лука го избегна.
–ЗАРАЗЕНА Е!–изкрещя отново той.
Лукас си беше свалил гарда. Дори и оръжие нямаше в себе си, защото си мислеше, че е в безопасност. Лена вече си беше загубила ума и нямаше смисъл да говори с нея. Трябваше да се справи с нея, преди да е заразила някого.
–БЯГАЙ ЛУКА!–отново чу брат си.
Но накъде да бяга? Те са на кораб. Въпрос на време е всички да се заразят, ако не я убият.
–Съжалявам Лена. Ако бях забелязал, нямаше да се стига до тук.–промърмори Лука. Вече не можеше и дясната си ръка да движи. Със хватката си, момичето я беше счупила. Но не биваше да отстъпва.
Лукас отново я ритна, за да отстъпи назад. Докато тя се опитваше да запази равновесие, момчето я хвана за дрехата ѝ и я избута зад парапета. Лена беше хвърлена зад борда и точно както контейнерите, Лука гледаше как потъва във водите.
–Съжалявам...–разстрои се момчето.
Още една жертва на Черната зараза. Още един погубен лагерник. Още един погубен приятел. Защо не може това да спре? Ще намери ли безопасно място, в което да не гледа смъртта на другарите си?
–Защо това трябва да продължава? Мамка му...
–Не мърдай от мястото си.–чу се мъжки глас зад него. Лука се обърна и видя Дъглас с насочен пистолет към него.
–Лена! Лена беше заразена. Хвърлих я зад борда. Вече няма причина за тревога.
Но тогава забеляза Марк зад водача, който гледаше шокирано с ръка на устата си. По същият начин изглеждаше и Мишел до него. Лукас ги гледаше объркано. Погледна към счупената си ръка и чак тогава забеляза разкъсания плат и лилавите петна по кожата му.
Момчето замръзна на едно място. Не знаеше как да реагира. Погледа към брат си, който беше готов да заплаче.
–Аз...
Опита се да проговори Лука, но нямаше какво да каже. Толкова дълъг път, само за да бъде заразен. Явно е до тук. Рано или късно това щеше да се случи.
–Съжалявам...
–Не се извинявай!–изкрещя Мишел и хвърли ножа до момчето.
–Режи.–рече Дъглас.
–К‐какво?
–Режи, докато все още имаш шанс! Или предпочиташ още тук и сега да стрелям?
Лука взе ножа и го насочи към ръката си. Вируса се разпространяваше все повече и повече. Болката започваше да се увеличава и нямаше избор освен да си отреже цялата ръка.
Той падна на колене и стискаше взе по-силно ножа. Дишането му се зачести и усещаше силните удари на сърцето му. Това беше единственият начин, за да оцелее.
"Бий се дори, когато е отчаяна ситуацията!"
–Явно ми е рано да умирам...–промърмори момчето.
Засили острието и го заби почти до рамото си. Опитваше се да въздържа гласа си, но с рязкото местене на ножа в кожата му се разгласиха писъците му.
Марк пристъпи да му помогне, но Дъглас веднага го избута назад.
–Искаш и ти ли да си следващият? Това е нещо, което само той може да направи.
–И очакваш от мен да стоя и гледам как се мъчи брат ми?!
–Да. Това е цената, която трябва да плати, за да живее.
Момчето губеше все повече и повече кръв. Продължаваше да забива ножа, но си затвори очите тъй като не искаше да гледа. Започваше да се чувства замаян. Загуби твърде много кръв. Повече не усещаше болката в ръката си и се чудеше дали вече я е отрязал или не.
Главата го болеше и всичко причерня. Докато се усети вече беше легнал на земята и можеше да чуе виковете на брат му.
~Авторова бележка~
Уха, не съм публикувала от 4 месеца! Просто забравям, че и тук пускам глави, извинявам се, ако някой следи историята. Та, това е предпоследната глава, но историята е далеч от края...
Историята стана над 50 000 думи и вече може да се води за роман, хаха. Благодаря за четенията и се надявам да ви е интересно:)
