Глава 30, Пропуснати от смъртта
- poli:)
- 11/07/22г.
- Научна фантастика
- 32 Глави
- 401 Прочита
Глава 30Глава 30
Писъци, изстрели и удари. Само това се чуваше в покрайнините на Сингапур. Обаче тези мъчителни звуци не бяха на хора, а мъртъвци.
–Последен!–изкрещя Лукас, удряйки силно заразения. Тъмнолилавият човек падна на земята и си разби главата, без да помръдва повече. Момчето изтръска кръвта от ръцете и тялото си.
Лука отстъпи назад и си пое въздух. Огледа около себе си и останалите от групата проверяваха дали всички са мъртви. Други се проверяваха, ако са случайно докоснати, но за късмет на лагера, никой не беше заразен или умрял.
–Днес сме в добра форма.–рече Лукас към Димитри, който чистеше кръвта от метала на краката си.
–Не бяха толкова много. Но в града сигурно има повече. Оттук нататък трябва да бъдем по-предпазливи.
Дългокосият хвана ръката на приятеля си и му помогна да стане.
Изведнъж двамата чуха писък, но този път не звучеше на заразен, а женски. Момчетата се учудиха и решиха да проверят източника на звука. Двамата започнаха да се оглеждат за останалите си другари и видяха Мишел да седи на земята.
–Как си Мишел?–запита Дими, доближавайки се до нея.
–Добре съм. Просто...
Лука забеляза, че момичето се опитваше да скрие нещо с якето си и той клекна до нея.
–Мишел!–чу се глас зад тях и момчетата се обърнаха. Към тях тичаше Марк и седна до ранената.–Лиза ли?-запита притеснено той и дръпна якето ѝ, за да открие, че момичето има забит нож в ръката си.
–Съжалявам. Аз просто–
–Не си ти виновна. Лиза е искала да нарани някой от лагера, нали? И така си я спряла.
Мишел мълчеше и отвръщаше поглед. Марк я хвана за ранената ръка и рязко извади ножа. Момичето стискаше зъби и сдържаше гласа си, докато той я превързваше.
–Защо всички все сами се наранявате?–отчая се Марк, гледайки към брат си. Лука избегна погледа му, правейки се, че не знае, за какво говори.
–Аз съм си виновна. Не мога да възпирам Лиза от поява. Тя има по-голяма воля от мен и не искам да нарани никого. Обещавам, че ще–
–Успокой се. Всичко е наред. Не мърдай много ръката си. Аз ще съм с теб, ако стане нещо подобно.
Четиримата се запътиха към групата. Всички се събираха на едно място, за да се насочат към Сингапур. Градът беше пред тях и само трябваше да влязат.
Мегаполисът не изглеждаше по-различен от останалите градове. Но имаше една голяма разлика–многобройни мъртъвци. Този път изглеждаше невъзможно да се премине без битка. Тъмнолилавите заразени се намираха навсякъде–едни обикаляха без посока, други се биеха взаимно, а трети вече бяха на прага на смъртта.
–Ще минем през метрото.–рече Дъглас.
–Пфф, пак ли това метро?–раздразни се Рей до водача.
–Като имаш проблем стой, си на повърхността, за да те разкъсат заразените.
–Добре, добре, идвам.
По нареждания на водача, всички слязоха към метрото. Както предполагаше Дъглас, тук имаше доста по-малко заразени и с няколко изстреля ги елиминираха. В сравнение с Оквар, това метро беше в по-добро състояние и не бяха далеч от целта си.
След няколко часа вървене, лагерът достигна пристанището. Но на тях им предстоеше по-голямо предизвикателство–да намерят подходящ кораб. Да бъде здрав и достатъчно голям, за да събере всички хора и провизиите.
–Колко огромни кораби!–изуми се Лука.–Да вземем най-големия!
–Лука, няма как да го вземем.–въздъхна Мишел.
–Защо?!
–Най-големият кораб тук побира сигурно около 5000 души, а ние и 40 нямаме.
–Да, но изглежда як.
–Това ли е важното в момента...?
Вместо да отговори, момчето хукна да разглежда мощните машини. За пръв път виждаше пристанище от толкова близо и изглеждаше щастлив. Звукът на вълните, крякащите чайки, морският вятър и миризмата на море. Всичко това беше ново за него, но знаеше, че няма много време да му се наслади. Може би някой ден, когато не мислеше за оцеляването си.
–Стига сте се лутали! Намерихме подходящ кораб. Натоварете провизиите.–провикна Рей към групата.
Марк мина покрай брат си и го бутна в знак да тръгват. Двамата се насочиха към въпросния кораб.
Плавателният съд изглеждаше в доста добро състояние в сравнение с останалите. Жълто-черната боя все още блестеше въпреки дългите години без поддръжка и нямаше ръжда по себе си. Но едно нещо учуди Лука най-много. Това не беше пътнически кораб, а товарен.
–Товарен кораб? Защо товарен?
–Не мисля, че сме в положение да сме претенциозни.–отговори Марк.–С каквото разполагаме, с това ще сме.
Дъглас направи последен оглед на кораба и се обърна към лагера.
–Товарните кораби са бавни, затова ще махнем част от контейнерите за повече скорост. Направете го по-възможно най-бързия начин.
Всички се съгласиха с поредното нареждане и влязоха вътре в кораба.
Коридорите бяха доста тесни и можеше да минава по един човек. Но влизайки по-навътре се откриваше огромно пространство с прозорци на тавана и колони но стените. Всичко беше направено от метал и преобладаваше сребърният цвят. Никакви лампи не работеха и единствената светлина идваше от високите прозорци.
В края на това място се виждаха контейнери в най-различни размери и цветове. От любопитство Лука се приближи и отвори една от кутиите, но веднага го лъхна неприятна миризма. Той се отврати и бързо стисна носа си. Не можеше да определи какво е имало вътре заради мухъла, но със сигурност е било някаква храна. Момчето затвори кутията и се отдалечи, за да си поеме отново чист въздух.
–Трябва да носим тия неща ли?!–изсумтя Лука.
–Носим само тези, които можем. Грабвай нещо.–отвърна Мишел.
Без повече протести момчето хвана една от кутиите и с нея се запъти към друг по-широк коридор. Вървяха повече от предния, но не след дълго излязоха отново на пристанището от друг изход. Всички хора слагаха контейнерите на едно място и започваше да се образува купчина.
На другият край на кораба работеше Лена, свързвайки големи тръби към кораба. Те бяха доста тежки за нея и след като свърши работа, седна уморено на земята.
–Защо не помагаш?!–ядоса се тя към Рей. Той не ѝ обърна особено внимание, а гледаше монитора на машината, от която идва тръбата.
–...15 минути...–промърмори си той под носа и се насочи към кораба.–До 15 минути корабът ще се зареди напълно, така че по-бързо.–нареди той.
–Трети... контейнер!–изпъшка Марк и тръшна голямата кутия на земята.–Толкова са много, а складът на кораба е пълен едва четвърт. Ще успеем ли да извадим повечето тежест?
–В момента няма мъртъвци около нас.–отвърна Мишел, гледайки радара си.
Лука се учуди от този факт и погледна своето устройството, за да провери дали е така. Естествено, Мишел не лъжеше и на пристанището нямаше никой друг освен групата им. Но това не се струваше правилно на Лукас. Защо целият град е пълен със заразени, а тук не идва нито един? Или не в заразените е проблемът, а в....
Момчето загледа към Дъглас. Той стоеше на едно място с ръце пред гърдите си и наблюдаваше всичко. Нищо не се убягваше от погледа му и ако имаше някъде проблем, той бързо отиваше да даде решение. Лукас уверено се насочи към него, но преди да е казал нещо, водачът го изгледа с кисело изражение.
–Нямаш време да се шляеш.–рече начумерено и загледа отново към кораба.
–Знам, но се замислих за нещо. Защо няма тук мъртъвци?
–Ако можех да им вляза в главата щях да ти кажа.
–В тях ли мислиш, че е проблемът?
–Не ми се занимава с глупостите ти. Връщай се на работа.
Лука започна да се чувства несигурен от грубите думи на водача си, но загледа отново радара. Все още нищо около тях. Пое си дълбоко дъх и погледна мъжа в очите.
–Възможно ли е радарът да греши?
"Щом онзи с маската успя на мине покрай радара, значи е възможно и за заразените."
Дъглас се изненада от въпроса и цялото му внимание се насочи към момчето.
–Защо мислиш така?
–Не, просто се замислих. Все пак няма мъртъвци и–
–Искаш да кажеш, че устройство, което засича точно местоположение до сантиметър, отчита всички движения на един километър от нас, следи околните радио вълни и вибрациите от земята може да греши?
Лука започна да се чуди дали беше правилно да го пита. Може би наистина си въобразява. Беше параноичен, както казваше брат му.
–Не... не знам... просто не ми изглежда правилно.
Погледа на Дъглас ставаше все по-изненадан и не отделяше поглед от момчето. Изглеждаше все едно търсеше точните думи, за да отговори.
–Слушай, Л–
Висок и силен звук се вряза в ушите на двамата преди Дъглас да си довърши думите. Беше толкова силен, че трябваше да си запушат ушите, но и това не им помагаше особено. Лука усещаше болка в главата си и остана с отворена уста, без да крещи. Дъглас се огледа за източника на звука и забеляза в далечината големи високоговорители, които се подаваха от кулата за радио управление.
Останалите лагерници също бяха пуснали всичко, което носят и си бяха запушили ушите. Нищо друго не можеше да се чуе и Дъглас продължаваше да се оглежда.
Внезапно мъжът усети вибрация от джоба си и изкара радара си. Не спираше да мига червена светлина и забеляза голям брой обекти приближаващи към тях. Водачът бързо се покатери на един от контейнерите и забеляза огромна група от приближаващи заразени идващи с бясна скорост към тях. Изглеждаха по-необичайно от обикновеното–бяха по-бързи, изглеждаха все едно пищяха повече и по-ядосани.
"Защо се насочват към нас? Заради звука ли?" чудеше се мъжът.
Това в момента не беше проблемът, за който трябваше да мисли. Приближаваха заразени, а никой не ги вижда заради болката, която изпитваха. Не можеха нито да чуят или усетят предупреждението на радарите им.
"Това ми се впива в мозъка, не мога на мисля. Трябва да се качим на кораба. Но дори и да им дам знак да се тръгваме никой няма да ме види или чуе."
Дъглас отново хвърли поглед към радио кулата. Трябваше да спре звука, но нямаше време да се качи до там. Може би единственият му избор беше да стреля. Отново се обърна към Лука, който беше на едно коляно, опитвайки се да приглуши звука. Водачът го ритна и момчето го изгледа с измъчен поглед. Мъжът посочи към кораба и свали ръката си към лагерниците. Лукас разбра идеята му и стана от земята.
Въпреки болката си, той тичаше към останалите. Трябваше да предупреди останалите за идващите мъртъвци и да се качат на кораба. В същото време Дъглас грабна снайпера си и се насочи към кулата. Час по-скоро трябваше да спре пищящата аларма. Тя е причината за идващите заразени и за неприятната болка на всички.
***
В покрайнините на Назика...
Времето отново беше облачно. От далечината се виждаше големият и изящен град, който вече не беше скрит от мъглата. По сухата земя се чуваха стъпки, които се отдалечаваха от Назика. Вятърът беше силен и развяваше сивата пелерина и русите кичури на Айден. Очите му бяха изпълнени с ярост, но и със страх, гледайки към стария телефон. Пое си дълбоко дъх и сложи слушалките. Набра номер и даде свободно. Не след дълго звукът за изчакване спря и момчето отвори уста, но думите му заседнаха в гърлото. Не знаеше с какво да започне.
–Надявам се да нямаш думи от щастие, защото си изпълнил мисията.–чу се студен глас от слушалките.
–Аз...–отново си глътна езика, но знаеше, че трябва да говори.–Изгониха ме от лагера.
Мълчание и от двете страни. Чу се отчаяна въздишка от слушалката.
–Каква ти беше мисията, Айден?
–Да проникна в лагера, заведа групата в Назика, за да пречистят мъглата и да претърся лабораторията.
–И аз така мислех, но не чух да включва изгонването ти от лагера.
–Съжалявам, аз–
–Не ме интересуват извиненията ти.–поредна въздишка.–Трябваше да изпратя Наоми с теб.
–Не! Знам, че обърках нещата заради лични проблеми, но ще поправя всичко! Дайте ми втори шанс!
Отново тишина. Айден стискаше телефона, все едно ще го счупи. Спря да ходи и напрегнато чакаше отговор. От другата страна на телефона се чу силен шум. Звучеше като счупено стъкло. Момчето настръхна още повече.
"Ядосан е. Дали ще ме убие? Да избягам? Но дори и да се опитам той винаги ще ме намери."
–Знам какво си мислиш. Но все още не ти е време. Забавяш плана, затова ще поправиш бъркотията, която си сътворил.
Айден отново се стресна от отговора му. Чудеше се дали може да му чете мислите. Още една отчаяна въздишка от слушалката.
–Мислех, че ще мога да се възползвам от Реми Ларинс, но явно нямам избор. Убий ги. Всичките.
Не за първи път чуваше тези думи от него, но всеки път изтръпваше. Можеше да усети неговата студена кръвожадност през телефона.
–И като се върнеш ще имаме по-обстоен разговор.
След тези думи връзката прекъсна. Айден все още стоеше замръзнал на едно място. От очите му вече гореше огромна ярост и строши телефона на малки парчета в ръцете си.
–ТОЙ Е ВИНОВЕН!–изкрещя силно и с бърза крачка се връщаше към Назика.–Заради Лукас Карсън стана всичко! Ако това проклето копеле си стоеше мирно нямаше да ме заподозрат и изгонят! Тези копелета ми се подиграваха. Ще ги избия! И един няма да оставя жив!
Момчето извади ножа от джоба си и загледа отражението си в него. Все още имаше синини по лицето си и това го вбесяваше повече.
–А Лукас... ще го накарам да изпадне в най-голямото си отчаяние. Ще се моли да е мъртъв!
