Глава 3, Пропуснати от смъртта
- poli:)
- 11/07/22г.
- Научна фантастика
- 32 Глави
- 401 Прочита
Глава 3Глава 3
-Мамка му.-рекох.
Веднага станах, грабнах радара и отидох към началото на редицата. Винаги през нощта наблюдаваше заместник-водача. Той взимаше главните решения през нощта.
-РЕЙ!-изкрещях.
Русокосият със сини очи се обърна и ме изгледа.
-Ще събудиш останалите. Не викай.-рече той тихо.
Дойдох до него и показах устройството. Той го взе и изгледа с шок.
-Събуди всички ги предупреди.
-Ясно.
Отидох при останалите будни.
-Събудете всички! Наближават заразени!
Всички ме разбраха и започнаха да будят спящите. Затичах обратно към края на редицата. Облякох си тениската и почнах да будя брат ми и Мишел.
-Ставайте! Спешен случай!
-Хмм?-рече със заспал глас брат ми.
Двамата се събудиха и ме изгледаха учудено.
-Опасност?-рече Мишел.
-Да. Трябва да побързаме.-отвърнах.
Скоро всички хора бяха будни включително и Дъглас. Той привлече вниманието на всички.
-Слушайте внимателно! Радарите засичат 46 неясни същества идващи към нас. Те са на два и половина километра от нас. Нашият приоритет е да не се забъркваме в излишни битки, обаче е твърде късно за това. Всички тук сме наясно, че това са мъртъвци и че те са по-бързи от нас. Те идват от север, за това най-добрите бойци стоят отпред, а по-неумелите отзад.
Всички започнаха да се приготвят. Всеки извади епикипировката си и се облече с нея. Тя беше направена от изкуствена кожа и покриваше цялото тяло, за да се избегне докосване.
-Добре, днес са много, така че съм с по-мощният пистолет.-рече брат ми отваряйки единия от кейсовете си.
-Аз ще бъда от лявата част и ще наблюдавам.-рекох.
-Не. Ти отиваш отзад.
-Казваш, че съм неумел ли!?-рекох възмутено.
-Не, просто нямаш опит.
-Това значи, че трябва да натрупам. Ще стоя тук.
-Лука, моля те. Сега са много. Обещавам, че ще се биеш когато-
-Кога? Това го казваш всеки път. Не съм дете, мога да се оправям сам.
-Тогава с какво ще се биеш? Знаеш, че не те бива с пистолет или острие. С голи юмруци ли? Ако искаш да се самоубиваш го прави, но аз няма да ти позволя.
-ДА ТОЧНО С ТОВА ЩЕ СЕ БИЯ.-изкрещях му и тръгнах към лявата част.
-Чакай Лука!-чух Мишел зад мен.
-Какво?-отвърнах ядосано.
-Наистина, недей да го правиш. За да убиеш мъртвец с юмруци, трябва да си доста силен и с опит. В момента трябва да мислим разумно.
-Мислиш, че нямам сила ли?
-Не, просто в момента си ядосан и не мислиш разумно. Моля те успокой се.
Не можех. Искам да се докажа. Да докажа, че не съм безполезен. Да докажа, че не чакам по-големият ми брат винаги да ме спасява. Писна ми все да ми казва да ходя на безопасно място и той да върши цялата работа.
Клекнах на земята и извадих кожените ръкавици и екипировка.
-Моля те Лука. И аз не искам да пострадаш.-рече Мишел.
-Тогава се бий заедно с мен. Искам да бъда равен с вас.
Тя ме гледаше много притеснено. Винаги е била мил човек и се грижише за всички. Разбирам защо е разтревожена, но искам да й покажа, че няма нужда да се притеснява за мен.
-Аз нямам проблем да се бия с теб, но Лиза сигурно има. Тя е самостоятелен човек.-рече тя с дълбока въздишка.
-Някак си ще се справя с нея.
-Пхаха, ако успееш обещавам, че ще те черпя.
-Дадено.
Станах и отново загледах радара. Мъртъвците бяха вече доста близо до нас, но от тъмнината още не ги виждахме. Въпреки всичко което казах на брат ми и Мишел, още се чувствах несигурен. Истина е, че тренирам от вече сигурно 2 години всеки ден, но никога не съм имал директен бой. Усещах, че коремът ми се свива и че целият съм в пот.
Стига. Трябва да убия тази тревожност, както ще убия тези същества. Трябва поне да ги избавя от болката им.
Пристъпих най-отпред и вече ги виждах. Съществата бяха толкова тъмни, че се сливаха с всичко. Виждал съм и по-голяма група, но и тези не биват да се подценяват. Ние сме 48, обаче една част не могат да се бият, така че си оставаме 34 срещу 46.
-Пригответе се. Който го е шубе, да се връща сега, защото после няма връщане.-рече Дъглас, заставайки най-отпред.
Забелязах, че брат ми ме гледа притеснено от другия край. Сякъш искаше да се върна на безопасното място. Но аз бях сигурен в себе си и отвърнах поглед.
Всички замълчаха. Дори и дишането не се чуваше. Чакахме да дойдат. Стиснах юмруци и се концентрирах. Въпреки дебелата кожа, която имах по себе си, трябваше да се бия внимателно. Един грешен ход и може да съм пътник.
Чуваха се вече писъци и стъпки. И то бързи стъпки. Вече се виждаха напълно ясно. Тичаха срещу нас. Крещяха от болка и агония. Сякъш желаеха да умрат. Трудно е да кажеш по външният им вид, че са били хора като нас.
-НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ВИ ПРИОРИТЕТ Е ЖИВОТА ВИ! НЕ ГО ХАРЧЕТЕ НАПРАЗНО!-изкрещя Дъглас и няколко човека затичаха напред. Скоро всички тръгнаха.
Единствено стрелците останаха на място. Там беше и брат ми. Той обаче легна на земята и постави оръжието на земята. Свали очилата си и средоточено гледаше мерника.
Аз не бива да стоя на едно място. Но забелязах, че и Мишел беше още до мен.
-Тръгваме ли?-запита ме.
-Да.
Двамата започнахме да тичаме напред към останалите. Тя бързо извади ножовете от джобовете си и забърза напред. Тя определено имаше по-голяма скорост от мен.
Първите хора се срещнаха с мъртъвците. Всички размахнаха остриета, готови да ги прережат. Аз бях единствения, който се беше без някакво оръжие. Но това не означаваше, че съм слаб.
Скоро кръвта започна да се пролива. Въпреки, че мъртъвците нямат особена мисловна дейност, заради болката, не биваше да ги подценяваме. Имат чудовищна сила, за умиращо тяло. Могат с лекота да ни строшат главите.
Не бива да се разсейвам! Всяка една секунда тука е важна.
Спрях да тичам и застанах на едно място. Пред мен имаше двама мъртъвци. Те ме забелязаха и се насочиха към мен. Толкова бяха обезобразени, че не можех да различа пола им.
Единия се опита да ме удари в лицето, но успях да отстъпя настрани. Главата ми е единственото незащитено място и трябва да внимавам да не ме докоснат там.
Засилих се и го ритнах в корема. Съществото отстъпи назад и изглеждаше, че го заболя. Но ако ще ги убивам трябва или сърцето или главата да им откъсна. Все пак това са хора и не бива да умират в болка.
Усетих как вторият идва зад мен, готов да ме хване за гърлото. Веднага се обърнах и не знам защо, но скочих. И то доста високо. За това успях с крака да го блъсна в гръдния кош.
То падна на земята, обаче аз отскочих назад. Бях във въздуха, но с главата надолу. Усещах как кръвта ми отиваше към мозъка и леко се замаях. Имах чувството, че ще падна по лице.
Всичко се случи за секунди. Видях, че мъртвеца, който ритнах в корема, отново се е изправил и беше готов да ме хване за главата и сигурно да я смаже. Как по дяволите да контролирам тялото си във въздуха!?
Обаче всъщност има начин. Ръцете ми са разперени, за да пазя равновесие, тогава просто...
Засилих десния си крак, използвайки цялата си сила и го насочих към главата му. За щастие успях да го уцеля там.
Но аз не просто го ритнах. Забелязах как черната му кожа се откъсва и внезапно цялата му глава изхвърча от тялото му.
"ИЗТРЪГНАХ МУ ГЛАВАТА!?"
Това бяха първите ми мисли. Стреснах се за секунда, но скоро паднах на земята по лице.
-Ах, мамицата ти.-рекох си.
След това погледнах нагоре и наистина я нямаше главата. Тялото падна назад и започна обилно да тече кръв.
Не очаквах толкова лесно да я откъсна, но не бива да се спирам. Има още много от тях...
~Авторова бележка~
Благодаря за четенията и коментарите, които получих! Радвам се, че ви харесва<3
Също, ако има въпроси можете да питате! Може малко да е объркваща, както и все пак се разказва за бъдещето. Исках да направя нулева глава с обяснения, обаче кой да се сети...
