Глава 29Глава 29

П.О.В Лука

Не знам защо, но главата не спира да ме боли. Клепачите ми тежат повече от обичайното и не мога да си отворя очите. Какво стана? Помня, че се биех с Айден, но защо бях припаднал?

Бавно започнах да ставам от земята и се подпрях на стената, докато седях на пода. Най-накрая си отворих очите и първото нещо, което видях, бяха ръцете ми–целите в кръв. Нямаше ги металните ми боксове и кожата на кокалчетата ми беше обелена. Не можех да определя дали кръвта е моя или не, но доста ме боляха.

Реших да се огледам и не можех да повярвам на очите си–Айден беше припаднал на земята. Цялото му лице беше в синини и кръв. Челото му все още продължаваше да кърви и изглеждаше блед. Защо е в това състояние? Аз ли го направих? Защо нищо не помня?

Не можех да си отговоря на никой въпрос, но най-накрая видях малко шишенце с хапчета. Бързо осъзнах, че е мое и всичко ми се изясни. Грабнах го и бързо го пъхнах в джоба си, преди някой да е видял. Сигурно скоро ще повръщам от това, но колко ли съм изпил, че да не помня нищо?

Изведнъж се чу глас отстрани. Звучеше като пъшкане от болка. Идваше от вратата и чак тогава забелязах лежащата Рокси на земята с рана от куршум в рамото. Около нея се беше образувала локва от кръв и не изглеждаше да е в съзнание.

Всичко беше пълна каша. На стената имаше дупки от куршуми, земята беше боядисана с кръв, двама лежаха в безсъзнание, а аз почти не си усещам тялото.

"ТОЛКОВА ЛИ НЕ ЦЕНИШ ЖИВОТА, ШИБАНО ЧУДОВИЩЕ?!"

Малко по малко започнаха да ми се връщат спомените, но все още не разбирах нищо.

–ЛУКА!–чух вик от вратата. Обърнах се и забелязах брат ми, който изглеждаше задъхан. Тичал ли е до тук? Изглеждаше доста пребледнял и притеснен.–Какво е станало тук?! Чух изстрели и бързах да дойда, но това място е като лабиринт!

Погледът му се премести върху Рокси и Айден, които все още лежаха в безсъзнание. Марк пребледня още повече и вече приличаше на платно.

–ВСИЧКИ СТЕ РАНЕНИ! Отивам да повикам лекар. Не мърдай!
Той отново започна да тича в търсене на помощ. Опитвах се да си напъна мозъка и да си спомня какво се случи. Главоболието ми беше отвратително, но трябваше да мисля.

"Трябва да повикам помощ!"

Почти нищо не си спомням. Може би спомените ми ще се върнат сами. Няма смисъл да го насилвам.

Скоро дойдоха няколко човека и брат ми. Започнаха да ме превързват и проверяват нараняванията ми. Отнесоха Рокси, за да направят операция. Беше загубила много кръв, но още имаше шансове.

–Имаме ли А положителна?–викаше едната медицинска сестра.
–Не, но имаме А отрицателна.–отвърна другата

–Добре, и тя става. Заведете я в операционната стая. Все още имаме пулс и дишане, така че бързо!

Почувствах се гадно за нея, въпреки че не помня нищо. Може би Айден я е застрелял, но поради каква причина? Мислех, че се разбират, все пак са в един лагер.

–Можеш ли да ходиш?–запита ме загрижено брат ми.
–Сякаш тази малки рани ще ме спрат. Издръжлив съм, забрави ли?–пошегувах се, знаейки много добре, че сега не е подходящо време за това и получих сърдит поглед от Марк.
–Сестрата каза, че си имал леки наранявания, но кракът ти е бил изкълчен.
–О, това аз си го причиних, хаха.
–Не е забавно. Не осъзнаваш ли сериозността на ситуацията?

Шегите ми не бяха много уместни, но не е като да помня нещо, че да съм сериозен. Въпреки състоянието ми, вече не чувствах тъга или ярост, а по-скоро облекчение. Обаче Марк изглеждаше доста ядосан и притеснен. Отдавна не съм го виждал такъв.

–Да вървим.–отдъхна той.
–Къде?–запитах, но не получих отговор.

Опитах се да стъпя на земята, но кракът още ме болеше. Имах еластична ортеза и заради това ме болеше повече. Мрак ме държеше и ми помагаше да ходя. Мисля, че искаше да тръгнем, тъй като не му се стоеше повече в стаята. Той никога не е обичал кръвта и избягва да я гледа. Сигурно му е било неприятно да ме види покрит с кръв. Предполагам, че съм го притеснил доста. Трябва да спра да бъда толкова безотговорен...

Стигнахме до стълбите на входа на бункера. Явно искаше да отиде на чист въздух и се съгласих. Изгледа ме притеснено, тъй като се чудеше дали ще мога да изкача стълбите, но преди да каже каквото и да е било започнах да се катеря. Въпреки острата си болка не исках да го показвам и да притеснявам брат си допълнително.

Отворих люка и усетих лекия топъл бриз. Започнах да се чувствам по-добре. С Марк походихме малко и седнахме на една пейка. Пред нас имаше обрасла градина с плевели и цветни цветя. Беше доста спокойно тук и единствено се чуваше шумоленето на тревата.

–Защо сме тук?–запитах брат си.
–Да поговорим насаме. Не ми се стоеше повече в този бункер.
–Разбирам. Съжалявам, че те разтревожих.
–Вече готов ли си да ми разкажеш за теб и Айден. Не е особено приятно толкова години да не знам нищо.
–Какво имаш предвид?–зачудих се от отговора му.
–За толкова тъп ли ме взимаш?–рече иронично–В един и същ ден ми изчезва картата за състезанието, ти си "инцидентно" наръган и се скарваш с Айден. Не ми изглеждат тези неща като случайност.

Почувствах се доста тъпо. Толкова години бях сигурен, че не знае нищо! Правех всичко по силите си да не разбере. Изиграх този приятелски цирк с Айден, за да не ме заподозре. А Марк е знаел през цялото време?! Естествено, че ще знае, това е толкова очевидно! Почувствах се засрамен и си скрих лицето с ръцете ми. Сигурно приличам на глупак.

–Съжалявам.–успях единствено да промърморя.
–Всичко е наред. Никога не съм те питал, защото чаках ти да ми кажеш. Сигурно ще ти е трудно, ако те накарам да говориш, за това чаках. Но минаха много години оттогава и за това те питам–вече готов ли си да ми разкажеш?

Сега осъзнах, че Айден е прав за едно нещо–дори и Марк да разбере няма да има значение, защото е било преди толкова години. Поех си дълбоко въздух и започнах да говоря.

–Нека да ѝ е топъл раят, но преди години обещах на мама да ти кажа за това, защото тя беше притеснена за теб. По-добре късно, отколкото никога, нали?
–Мисля, че е доста късно...
–Накратко казано, дадох картата ти на Айден, защото исках да сравним номерата ви и да видя дали щяхте да сте в една група. Той обаче не я върна и я изгори в огнището ни. Сбихме се и той ме наръга с металните щипки за камината. Оттогава не си говорим.
–НАРЪГАЛ ТЕ Е С МЕТАЛНИ ЩИПКИ?!
–Спокойно, не усещах толкова поразяването, тъй като топлината съсипа нервите ми, но да, болеше доста.
–БИЛИ СА ГОРЕЩИ?!
–Да, заради прецаканите ми нерви на моменти ме боли белега, но се усеща като синина. Нищо сериозно.–изсмях се.
–Знаех, че той е странен и опасен, но това е на друго ниво... как може някой да направи такова нещо?
–Не мисля, че трябва да се учудваме. В този свят това вече е нормално.
–Но тогава не е било!
–Няма смисъл да мислим за миналото. Никой от семейството ни не е жив, почти всички наши приятели са мъртви, а от града, в който живеехме не е останала и една здрава сграда. От онова време са останали само спомените ни.

Марк замълча след думите ми. Може би осъзнаваше, че съм прав. Изглеждаше замислен.

–Ти и Айден... бяхте много добри приятели. Не беше ли той единственият ти приятел, който те разбираше най-добре?
–Да, той беше страхотен човек. Поне така си мислех. Цялото ни приятелство е било фалшиво, но въпреки това той беше с мен. Айден ми изясни някои неща, но не бих пропуснал да се изплюя на гроба му.
–Съжалявам, че не бях до теб, когато те е боляло толкова.
–Какво говориш? Беше с мен в болницата. Всеки ден ме посещаваше.
–Да, но никога не те питах. Ти ми каза, че е инцидент и аз го приех, знаейки, че е лъжа.
–Казах ти да не го мислиш. Аз също трябваше да спра да го мисля. Каквото е станало в онова време си е останало в онова време.
–Прав си. Вече светът ни е различен. Мирния и спокоен свят вече го няма.

"Мирен и спокоен свят."

Някак си тези думи ми се забиха в ума. Ако имам шанса бих ли се върнал там? Отново да стоя по цели дни пред компютъра? Да говоря със същите трима човека всеки ден? Да не съм полезен с нищо? Не, че ми харесва това време, но може би живота ми има повече смисъл в момента.

"Това е вече животът в новият свят. Спри да се правиш на смел герой и приеми реалността."

Тези думи изведнъж пронизаха мозъка ми. Догади ми се, но някак си се въздържах да не повърна.
–Какво има?! Лошо ли ти е? Да доведа сестрата?–не спираше да пита брат ми.

Изглеждаше много притеснен, но дори и да дойде медицинска сестра тя нищо не може да направи. Това са страничните ефекти на енергийните хапчета. Въпреки че ми стана лошо вече си спомних всичко от по-рано.

–Добре съм. Страничен ефект е.
–Страничен ефект? От кое?

Бях несигурен дали да му кажа, но по-добре той да разбере, отколкото Дъглас. Бръкнах в джоба си и измъкнах малкото контейнер от по-рано. Марк го огледа внимателно и ме изгледа още по-притеснено.

–Чакай, ти си пил от тези? Разполовил си ги? От колко време ги пиеш?
–Още преди да тръгнем от постоянният лагер. Започнах да ги използвам повече от Братск.
–Спри да ги пиеш. Знам, че искаш сила, но това не е начинът. Знаеш Дъглас колко е против тези енергийни продукти. Колко си пил от тях сега?
–Около 2-3?
–3 ОТ ТЕЗИ? Как изобщо имаш черен дроб?! Винаги ли–
–Не, само този път пих толкова. Принципно едно хапче е достатъчно.
–Защо си изпил толкова?
–Еми... с Айден се сбихме и си наговорихме някои неща...

"Ако трябва да бъда честен, винаги ми е било интересно да те гледам такъв. Яростен си, но нямаш силата да направиш нищо."

–... Доста юмруци си разменихме и изведнъж влезе Рокси...

"Айден, тук ли си?"

–... Айден се ядоса още повече и я застреля в рамото. Притесних се за нея и се опитах да повикам някой лекар...

"Трябва да повикам помощ!"

–... но на Айден съвсем му захлопа дъската и искаше да продължим да се бием...

"Това е вече животът в новият свят. Спри да се правиш на смел герой и приеми реалността."

"Не съм свършил с теб!"

–... Него въобще не го интересуваше дали момичето ще е добре. Тя беше от неговият лагер! Аз самият се ядосах още повече и...

"ТОЛКОВА ЛИ НЕ ЦЕНИШ ЖИВОТА, ШИБАНО ЧУДОВИЩЕ?!"

–... може би в момент на ярост грабнах контейнера с хапчетата и несъзнателно изпих няколко. Със сигурност го усетих веднага, тъй като не можех да спра да удрям Айден. Единствено мислих за яростта си и нищо друго. Слава богу, ефекта бързо отмина, тъй като тялото ми не е могло да издържи на дозата, която изпих. Събудих се малко преди ти да влезеш.

–... .

Мълчанието на Марк ме убиваше. Слушаше ме доста внимателно и анализираше всяка дума, която казах. Ще го разбера, ако ми се ядоса за енергийните хапчета. Не биваше в яростта си да пия толкова много. Все още ме боли тялото и се радвам, че няма по-сериозни последици.

Брат ми си пое дълбоко въздух и се облегна на пейката. Махна очилата си и сложи ръката си на лицето. Изглеждаше ядосан, но явно се опитваше да се въздържа.

–Ето как си хвърлял гредите от предната битка...–промърмори Марк–Защо изобщо ги пиеш?–въздъхна той отново.
–Мисля, че отговорът е ясен...
–Това не е начинът. Ако продължаваш с тях, няма да доживееш 30 години.
–Използвам ги само при екстремни ситуации.
–И да се биеш с хлапак е екстремна ситуация?
–Знам! Не биваше! Просто се ядосах.
–И хайде за всяко едно ядосване да се тровим с тези неща!
–....
–Това е последният път, в който ги пиеш.

Чувствах се гузно, но не съжалявах. Айден си заслужаваше всичко, което му сторих. Даже му е малко. Исках да оправя нещата с разговор, но яростта пое контрола над мен. Толкова години исках да му върна услугата за брат ми. Вече не мисля, че има нещо, което да ме спира да говоря с Марк. Мога да бъда честен с него на 100%. Затова в момента чувствам някакво облекчение. Все едно камък ми падна от сърцето.

–Благодаря ти.–измърморих под носа си. Марк ме изгледа странно, но не каза нищо.

***

П.О.В Никой

Вятърът беше по-силен от предния ден и облаците покриваха слънцето. Близо до бункера бяха релсите, по които се чуваше идващият влак. Рязко се спря на едно място и от него започнаха да излизат хора. Всичките се радваха, че най-накрая излизат от тесните вагони.

–Д-добре, беше п-прав Марк.–трепереше Лука.–Н-но, откъде д-да знам, че ще с-с-стане 4 градуса изведнъж?
–Казах ти да се облечеш. Времето е невъзможно да го предвидиш. Утре може да е 50 градуса, кой да знае?
–Да в-влизаме във вагона! Там щ-ще е по-топло!

Лукас бързо се качи във вагона и се зарадва, когато усети топлината. След него влязоха Марк, Мишел и Димитри. Оставиха си нещата и бяха готови да тръгват. Гледайки през прозореца, Лука забеляза Реми и лагера ѝ да махат за довиждане. До водачката стоеше Айден и гледаше мълчаливо. Липсваше обичайната му подигравателна усмивка, а беше заменена със злобен поглед.

–Светът е голямо място.–рече Марк, виждайки към кого гледа братчето му.–Ние пътуваме и шанса да го срещнем втори път е минимален.
–Нека той да се радва, че няма да ме види втори път! Ще го бия още, ако трябва!–започна да размахва ядосано ръце Лукас.

Изведнъж двамата чуха почукване от прозореца и се обърнаха. Видяха Реми да стои от другата страна и Лука отвори, за да я чуе.

–Исках просто да ти се извиня, задето те обвиних, че си агент. Това е доста тежко предположение, за доказателствата, които имахме.
–Не го мисли много.
–Въпреки това е факт, че е има стар телефон от агент и ще огледам случая. Това е, което исках да кажа. Лек път и не умирайте лесно.
–Чао.

Влакът бавно започна да се движи и момчето затвори прозореца. Скоро се движеха бързо и излязоха от Назика. Градът вече изглеждаше много по-приятен и с повече живот от преди. С липсващата мъгла, Назика показваше пълното си величие, по което човек не можеше да забрави, че това е бил един от силните и добре развити икономически градове в Номания.

Предишна

Глава 28

Глава

Следваща

Глава 30

Глава 29, Пропуснати от смъртта

Глава 29Глава 29

Коментари за глава 29