Глава 27, Пропуснати от смъртта
- poli:)
- 11/07/22г.
- Научна фантастика
- 32 Глави
- 401 Прочита
Глава 27Глава 27
–Доста странно.–зачуди се Лена, гледайки протезите на Димитри.
–Много ли са зле? Как ще вървя?!
–Не, напротив. В добро състояние са. Няма нищо нередно.
–Какво? Сигурен съм, че нещо им стана. Не можех да ги контролирам.
–Съжалявам, но нищо не откривам. Ако отново се случи, ми кажи веднага.
Момчето се съгласи и стана от земята. Вече се чувстваше нормално и не усещаше странични ефекти. Притесняваше се, че отново ще се повтори, затова седна на стол и реши да не мърда без основателна причина.
–Всички от лагера ми да дойдат тук.–нареди Дъглас.
Лена, Мишел, Марк и Лука бързо отидоха при водача си. Дими също реши, че трябва да побърза и стана, въпреки притесненията си. Групата се нареди около мъжа, който все още стоеше пред големия екран.
–Както сами разбрахте, ние няма да оставаме тук. Трябва да потърсим друго място. Досега актуализирах информацията ни и преглеждах идващите радио сигнали. Засякох местата, на които има активност, но не знам на 100% дали са хора или мъртъвци.
Всички слушаха внимателно, но единствено Лукас не разбираше какво говори и гледаше объркано.
–Средно има около 23 души на квадратен километър и най-гъстите места са в Китайската и Индийската част. Засега трябва да избягваме тези области, тъй като не желая да залагам. Затова ще търсим места с по-малка активност.
–За какво говори той?–прошепна Лука към брат си. Марк изгледа момчето отчаяно и посочи картата на екрана.
–Една точка на екрана са 23 човека или мъртъвци. Не знаем кой е здрав и кой е заразен, затова гледай за място с по-малко точки. Разбра ли?
–Аха, разбирам. Чакай, то навсякъде има точки!
–Няма място без активност. Хората сме навсякъде. Просто търсим местоположение с колкото се може по-малко активност.–обади се Дъглас.
Всички започнаха да обсъждат възможните им варианти. Номания винаги е била най-населената държава и дори с високата смъртност в момента пак бие всички останали по население.
–Да се върнем обратно в Европа?–запита Лена.
–Какъв е смисълът?–отвърна Мишел.
–Постоянният лагер последно изпрати група там миналата година. Може нещо да се е променило.
–Арабия няма много активност.–посочи Димитри.
–Твърде е далеч. Не мисля, че ще си струва.-отказа механичката.
Марк се доближи до картата и увеличаваше мащаба, наблюдавайки внимателно.
–Ъмм, Дъглас?–запита момчето.
–Какво?
Марк посочи екрана и всички го изгледаха учудено.
–Защо в Австралия няма точки?–запита Лука.
Дъглас за първи път забеляза това и огледа внимателно. Цяла Номания беше активна, а в Австралия да няма жива душа? Водачът си помисли, че е грешка в компютъра и обнови отново информацията.
–Грешка в системата?–запита Марк.
–Не е възможно компютър да греши. Може просто системата да е стара.–отвърна Лена.
–Същото показва. Няма жива душа там.–рече Дъглас.
–Това изобщо възможно ли е?–учуди се Димитри.
–Не знам, но не долавям нищо от там. Мисля, че там е било гореща точка и просто всички са се избили. Лена провери последния отчетен сигнал от там.
Мъжът стана от стола и на негово място седна момичето. Започна да преглежда данните и историята на отчетените сигнали.
–Преди 2 години последно е отчетен сигнал.
–Щом всички са били заразени преди 2 години, значи са мъртви. Вирусът също не оцелява дълго след смъртта на тялото. Би трябвало това да е безопасна зона.
–Значи отиваме?
–Това ми се струва като добър вариант. Там е следващата ни дестинация.
–Но от там ни дели море. Как ще преминем?–запита отново Дими.
–Прав е. Ще е трудно да минем по въздух, тъй като можем да си позволим само малък самолет, а ние сме много. Тогава ни остава само кораб, но откъде ще намерим?–рече Марк.
–Сингапур.–рече момичето и всички я изгледаха учудено.–Има добро пристанище в Сингапур. Там със сигурност ще има здрави кораби.
–Не ми харесва тази идея. Има висок процент на заразяемост.–отрече водачът.
–Но то е едно от малкото добри пристанища. Другите или са далеч, или в лошо състояние.
Дъглас замълча и обмисли този вариант. Не можеха цяла вечност да обикалят по този начин. Недоволството в лагера започваше да става все по-голямо. На хората им омръзва да умират напразно и страдат.
–Нямаме избор значи. Там отиваме.
–Отиваме там?!–изненада се Лукас.
–Ако имаш по-добра идея, я казвай.
–Нямам, но...
–Тогава не възразявай. Мразя да поемам рискове, но в тези времена само това можем да правим. Засега не казвайте на никого тази дестинация.
–НАПЪЛНО ЗАВЪРШЕНО!–изкрещя радостно Езикиел, гледайки компютъра.
Всички чуха радостния му вик и дойдоха да видят случващото се.
–Филтрирането ли е завършено?–запита Реми.
–Да! Вече можем да ходим свободно навън без маски.
Цялата група на Реми беше щастлива. Толкова дълго стояха в бункера, че им беше залипсвал чистият въздух.
–Благодаря за помощта, Дъглас.–рече щастливо Реми.
–Вместо да ми благодариш, помагай с вдигането на стълба от релсите.
–Бъди спокоен. Винаги изпълнявам сделките си.
–Тогава вместо да празнувате, нека да тръгваме.
–Спокойно, дронът няма да отлети сам.
–Дрон?
–Да. Ще вземем строителен дрон. Той може да вдига до 5 тона и ще е идеален за електрическия стълб.
–Откъде ще го вземем?
–Има строителна компания наблизо. Още сега можем да отидем. Ще ви заведем до там.
–Добре, да тръгваме. Има ток вече, така че ще вземем асансьора до долу.
–Няма стълби!–зарадваха се Мишел и Марк.
Екипът бързо си събра багажа. На доста от групата им беше писнало да стоят тук, въпреки че са били само за 2 дена. Вече през прозорците се виждаше ясно големият град. Сякаш никога не е имало зарин в Назика.
Улиците бяха чисти и можеше да се види всичко. Градът не беше в толкова лошо състояние, колкото миналите им дестинации. Имаше разрушения, но бяха малко. Нямаше заразени, но можеха да се видят разграждащите се тела на хората. Заринът не ги е пощадил. Природата показваше силата си, като по пропуканите пътища и сгради растеше трева и цветя. Усещаше се пълно спокойствие, но в същото време и самота.
Лука с нетърпение чакаше да разгледа града, но вече загуби желанието си, виждайки всичко. За секунда беше забравил най-важното–вече нищо не е като преди. Сградите, къщите, пътищата, техниката и най-вече–хората. Всички те се развалят с времето.
–Изглеждаш тъжен. Нали искаше да видиш града?–запита Мишел момчето.
–Вече не искам.–отвърна монотонно Лука.
–Виж, ако е за това, че те обвиниха, не бива да го мислиш много. Ние ти вярваме. Айден няма да–
–Какво? Не е за това, но майната му и на него! Искам да го... –оф! Даже не мога да го измисля вече! Съжалявам, че те забърках в това. Не биваше да разбираш за мен и него.
–Аз бях тази, която се интересуваше. Знам, че се случи преди години, но съжалявам, че настоявах да ми кажеш.
–Няма проблем. Радвам се, че поне ме разбираш.
–Просто изтрай. Взимаме дрона, махаме стълба и си тръгваме. Това може даже да се свърши днес!
–Надявам се.
Както каза Реми по-рано, мястото не беше далеч. Влязоха в малка сграда и както останалите места беше тъмно. Отново трябваше да използват фенерите си. Имаше метални кутии и мястото приличаше на склад. Намираше се доста тежка техника, материали за строителство и устройства.
–Взимаме дрон и излизаме. Би трябвало да има тук. Нека огледаме.–нареди Реми.
Всички се разделиха по двойки или тройки. Мястото беше доста разхвърлено и прашно. Само докато ходеха, се вдигаше прах и се задушаваха.
Лукас и Мишел продължаваха да вървят заедно. Отваряха кутия след кутия. В тях имаше доста инструменти и уреди, но не намираха дрона.
–Как всъщност изглежда строителен дрон? Виждал съм го само отдалеч.–запита дългокосото момче.
–Би трябвало да е голямо? Може би широко 2 метра и високо колкото теб?
–Толкова ли са големи? Не знаех. Би трябвало лесно да се намери. Но ще работи ли?
–Това е строителна машина. Предназначена е да работи и при тежки удари. Няма да се счупи толкова лесно.
–О, добре тогава. Да я намерим.
Двамата продължиха търсенето. За по-добра видимост увеличиха мощността на фенерите си и ясно се виждаше половината пространство. Въпреки че вече виждаха всичко ясно все още не намираха машината.
–Хей, елате тука!–чу се женски глас отдалеч. Лука и Мишел притичаха към звукът и видяха Рокси и Еликиел.–Намерихме дронът.
След тях дойдоха и останалите. Машината изглеждаше точно както я описа Мишел–голяма, здрава и очевидно доста тежка.
–Въпроса е дали работи. Езикиел, провери я за неизправности.–рече Реми.
Момчето започна да я оглежда и през цялото време си мърмореше под носа.
–Модел 27Г... батерия работи... нормални перки... здрава платка...
Всичко му се струваше нормално, но скоро нещо хвана вниманието му.
–Изглежда в добро състояние, но липсва част. Но мисля, че би трябвало да е тук. Имаше кашони с резервни части, но не знам конкретно къде е.
–Липсва част? Добре ще я потърсим. Каква е частта?
–Двоен конектор.
–Какво трябва да значи това?
–Разбрах за какво говори.–обади се Лена.–Не мисля, че ще намерите точният модел сами, затова ще е добре да се разделим на две групи. Аз и Езикиел ще познаем конектора.
Всички се съгласиха и групата на Дъглас си раздели от тази на Реми. Всички тършуваха из металните кутии в търсене на частта, а само Дъглас седеше на стол, гледайки таблета си и пушейки цигара.
–Как трябва да изглежда това?–запита Марк
–То е колкото половината на кутрето ти. Оранжево е и има формата на бинокъл. Но те са различни, размери, така че ако намерите подобна част, ми я донесете, за да я проверя.
–Разбрано.
Търсенето на подобна част беше доста трудно, не само зарази малкия си размер, но и огромното изобилие от части. Всички се чувстваха, все едно търсят игла в купа сено. На Лука му се налагаше да влиза вътре в кутиите, за да търси.
–Тука е пълно с кабели. Не намирам нищо подобно. Днес не ми се отдава търсенето.–отчая се момчето.
–Продължавай да търсиш. Трябва да е някъде там.–окуражи го Димитри.
–До преди малко търсихме огромна машина, а сега дребна част? Защо изобщо ни е нужна?–оплакваше се Мишел.
–Дори и да ти го обясня няма да ме разбереш, но без нея не може да се включи дронът.–отвърна механичката.
–Това ли е частта?–изкрещя Дими отдалеч и бързо дотича до момичето. Даде ѝ частта и приличаше точно на нейното описание.
–Принципно е това, но размерът е голям. Къде го намери?
–Има кутия с много подобни части ето там.
–Защо не каза по-рано?!–изкрещя и хвърли малкия конектор.
Момичето бързо затича към посоченото място и вътре намери многобройни подобни части в най-различни цветове и размери.
–Трябва да е тука някъде. Но ще си е доста търсене. Хей, всички елате тук и отделете само оранжевите конектори.
Лена бутна голямата кутия и всички части паднаха на земята. Групата се събра около купчината от части и гледаха обезнадеждени.
–Това ще ни отнеме часове.–рече тъжно Дими.
–Не и ако сме заедно!–окуражи ги Лена.
Всички седнаха около голямата купчина и започнаха да ровят. Хвърляха различните цветове настрани, а оранжевите ги подаваха на Лена.
Мина известно време и Дъглас реши да стане от мястото си и да провери до къде са. Едно от нещата, които най-много мрази е да чака.
–Защо ви отнема толкова време? От 45 минути търсите.–рече раздразнено мъжът.
–Не го намираме. Разполовихме купчината, но няма точния размер. Защо не помогнеш?–рече Марк.
–Вие сте си достатъчни. Но се размърдайте, нямаме цял ден.
–Какво да правя, че не намирам проклетия конектор?!–изнерви се Лена.
–Петима човека не можете да намерите една част?
–Частта е трудна за намиране, защото рядко се използва шибаният модел 27К!–изкрещя ядосано момичето. Дъглас въздъхна тежко и се удари отчаяно по лицето.
–Моделът на дрона е 27Г.
–Напротив! Езикиел каза 27К!
–Той си го мрънкаше по носа това и не си чула добре. Бях по-близо до него и го чух добре. Г е.
Лена се успокои и се замисли.
–Има логика да е модел 27Г. Той беше доста популярен на времето. Което значи....
Момичето стана от мястото си и отиде нататък. Взе една част от земята и се върна при останалите.
–.... частта, която ми даде Димитри по-рано е правилната.
Всички гледаха механичката в шок.
–ТИ СЕ ШЕГУВАШ С МЕН! Загубихме 45 минути напразно ли?!–ядоса се Мишел.
–Случва се и на най-добрите. Браво на Димитри, че я намери.–усмихна се нервно Лена.
–Загубихме си времето, защото тя е чула грешно....–въздъхна Марк.
–Хайде сега. И вие бихте объркали. Вместо да си хабим времето в отчаяние, нека отидем и поправим дрона.
–НЯМАШ ПРАВО ДА КАЗВАШ ТОВА!–изкрещяха всички ядосано.
–Много ли са зле? Как ще вървя?!
–Не, напротив. В добро състояние са. Няма нищо нередно.
–Какво? Сигурен съм, че нещо им стана. Не можех да ги контролирам.
–Съжалявам, но нищо не откривам. Ако отново се случи, ми кажи веднага.
Момчето се съгласи и стана от земята. Вече се чувстваше нормално и не усещаше странични ефекти. Притесняваше се, че отново ще се повтори, затова седна на стол и реши да не мърда без основателна причина.
–Всички от лагера ми да дойдат тук.–нареди Дъглас.
Лена, Мишел, Марк и Лука бързо отидоха при водача си. Дими също реши, че трябва да побърза и стана, въпреки притесненията си. Групата се нареди около мъжа, който все още стоеше пред големия екран.
–Както сами разбрахте, ние няма да оставаме тук. Трябва да потърсим друго място. Досега актуализирах информацията ни и преглеждах идващите радио сигнали. Засякох местата, на които има активност, но не знам на 100% дали са хора или мъртъвци.
Всички слушаха внимателно, но единствено Лукас не разбираше какво говори и гледаше объркано.
–Средно има около 23 души на квадратен километър и най-гъстите места са в Китайската и Индийската част. Засега трябва да избягваме тези области, тъй като не желая да залагам. Затова ще търсим места с по-малка активност.
–За какво говори той?–прошепна Лука към брат си. Марк изгледа момчето отчаяно и посочи картата на екрана.
–Една точка на екрана са 23 човека или мъртъвци. Не знаем кой е здрав и кой е заразен, затова гледай за място с по-малко точки. Разбра ли?
–Аха, разбирам. Чакай, то навсякъде има точки!
–Няма място без активност. Хората сме навсякъде. Просто търсим местоположение с колкото се може по-малко активност.–обади се Дъглас.
Всички започнаха да обсъждат възможните им варианти. Номания винаги е била най-населената държава и дори с високата смъртност в момента пак бие всички останали по население.
–Да се върнем обратно в Европа?–запита Лена.
–Какъв е смисълът?–отвърна Мишел.
–Постоянният лагер последно изпрати група там миналата година. Може нещо да се е променило.
–Арабия няма много активност.–посочи Димитри.
–Твърде е далеч. Не мисля, че ще си струва.-отказа механичката.
Марк се доближи до картата и увеличаваше мащаба, наблюдавайки внимателно.
–Ъмм, Дъглас?–запита момчето.
–Какво?
Марк посочи екрана и всички го изгледаха учудено.
–Защо в Австралия няма точки?–запита Лука.
Дъглас за първи път забеляза това и огледа внимателно. Цяла Номания беше активна, а в Австралия да няма жива душа? Водачът си помисли, че е грешка в компютъра и обнови отново информацията.
–Грешка в системата?–запита Марк.
–Не е възможно компютър да греши. Може просто системата да е стара.–отвърна Лена.
–Същото показва. Няма жива душа там.–рече Дъглас.
–Това изобщо възможно ли е?–учуди се Димитри.
–Не знам, но не долавям нищо от там. Мисля, че там е било гореща точка и просто всички са се избили. Лена провери последния отчетен сигнал от там.
Мъжът стана от стола и на негово място седна момичето. Започна да преглежда данните и историята на отчетените сигнали.
–Преди 2 години последно е отчетен сигнал.
–Щом всички са били заразени преди 2 години, значи са мъртви. Вирусът също не оцелява дълго след смъртта на тялото. Би трябвало това да е безопасна зона.
–Значи отиваме?
–Това ми се струва като добър вариант. Там е следващата ни дестинация.
–Но от там ни дели море. Как ще преминем?–запита отново Дими.
–Прав е. Ще е трудно да минем по въздух, тъй като можем да си позволим само малък самолет, а ние сме много. Тогава ни остава само кораб, но откъде ще намерим?–рече Марк.
–Сингапур.–рече момичето и всички я изгледаха учудено.–Има добро пристанище в Сингапур. Там със сигурност ще има здрави кораби.
–Не ми харесва тази идея. Има висок процент на заразяемост.–отрече водачът.
–Но то е едно от малкото добри пристанища. Другите или са далеч, или в лошо състояние.
Дъглас замълча и обмисли този вариант. Не можеха цяла вечност да обикалят по този начин. Недоволството в лагера започваше да става все по-голямо. На хората им омръзва да умират напразно и страдат.
–Нямаме избор значи. Там отиваме.
–Отиваме там?!–изненада се Лукас.
–Ако имаш по-добра идея, я казвай.
–Нямам, но...
–Тогава не възразявай. Мразя да поемам рискове, но в тези времена само това можем да правим. Засега не казвайте на никого тази дестинация.
***
–НАПЪЛНО ЗАВЪРШЕНО!–изкрещя радостно Езикиел, гледайки компютъра.
Всички чуха радостния му вик и дойдоха да видят случващото се.
–Филтрирането ли е завършено?–запита Реми.
–Да! Вече можем да ходим свободно навън без маски.
Цялата група на Реми беше щастлива. Толкова дълго стояха в бункера, че им беше залипсвал чистият въздух.
–Благодаря за помощта, Дъглас.–рече щастливо Реми.
–Вместо да ми благодариш, помагай с вдигането на стълба от релсите.
–Бъди спокоен. Винаги изпълнявам сделките си.
–Тогава вместо да празнувате, нека да тръгваме.
–Спокойно, дронът няма да отлети сам.
–Дрон?
–Да. Ще вземем строителен дрон. Той може да вдига до 5 тона и ще е идеален за електрическия стълб.
–Откъде ще го вземем?
–Има строителна компания наблизо. Още сега можем да отидем. Ще ви заведем до там.
–Добре, да тръгваме. Има ток вече, така че ще вземем асансьора до долу.
–Няма стълби!–зарадваха се Мишел и Марк.
Екипът бързо си събра багажа. На доста от групата им беше писнало да стоят тук, въпреки че са били само за 2 дена. Вече през прозорците се виждаше ясно големият град. Сякаш никога не е имало зарин в Назика.
Улиците бяха чисти и можеше да се види всичко. Градът не беше в толкова лошо състояние, колкото миналите им дестинации. Имаше разрушения, но бяха малко. Нямаше заразени, но можеха да се видят разграждащите се тела на хората. Заринът не ги е пощадил. Природата показваше силата си, като по пропуканите пътища и сгради растеше трева и цветя. Усещаше се пълно спокойствие, но в същото време и самота.
Лука с нетърпение чакаше да разгледа града, но вече загуби желанието си, виждайки всичко. За секунда беше забравил най-важното–вече нищо не е като преди. Сградите, къщите, пътищата, техниката и най-вече–хората. Всички те се развалят с времето.
–Изглеждаш тъжен. Нали искаше да видиш града?–запита Мишел момчето.
–Вече не искам.–отвърна монотонно Лука.
–Виж, ако е за това, че те обвиниха, не бива да го мислиш много. Ние ти вярваме. Айден няма да–
–Какво? Не е за това, но майната му и на него! Искам да го... –оф! Даже не мога да го измисля вече! Съжалявам, че те забърках в това. Не биваше да разбираш за мен и него.
–Аз бях тази, която се интересуваше. Знам, че се случи преди години, но съжалявам, че настоявах да ми кажеш.
–Няма проблем. Радвам се, че поне ме разбираш.
–Просто изтрай. Взимаме дрона, махаме стълба и си тръгваме. Това може даже да се свърши днес!
–Надявам се.
Както каза Реми по-рано, мястото не беше далеч. Влязоха в малка сграда и както останалите места беше тъмно. Отново трябваше да използват фенерите си. Имаше метални кутии и мястото приличаше на склад. Намираше се доста тежка техника, материали за строителство и устройства.
–Взимаме дрон и излизаме. Би трябвало да има тук. Нека огледаме.–нареди Реми.
Всички се разделиха по двойки или тройки. Мястото беше доста разхвърлено и прашно. Само докато ходеха, се вдигаше прах и се задушаваха.
Лукас и Мишел продължаваха да вървят заедно. Отваряха кутия след кутия. В тях имаше доста инструменти и уреди, но не намираха дрона.
–Как всъщност изглежда строителен дрон? Виждал съм го само отдалеч.–запита дългокосото момче.
–Би трябвало да е голямо? Може би широко 2 метра и високо колкото теб?
–Толкова ли са големи? Не знаех. Би трябвало лесно да се намери. Но ще работи ли?
–Това е строителна машина. Предназначена е да работи и при тежки удари. Няма да се счупи толкова лесно.
–О, добре тогава. Да я намерим.
Двамата продължиха търсенето. За по-добра видимост увеличиха мощността на фенерите си и ясно се виждаше половината пространство. Въпреки че вече виждаха всичко ясно все още не намираха машината.
–Хей, елате тука!–чу се женски глас отдалеч. Лука и Мишел притичаха към звукът и видяха Рокси и Еликиел.–Намерихме дронът.
След тях дойдоха и останалите. Машината изглеждаше точно както я описа Мишел–голяма, здрава и очевидно доста тежка.
–Въпроса е дали работи. Езикиел, провери я за неизправности.–рече Реми.
Момчето започна да я оглежда и през цялото време си мърмореше под носа.
–Модел 27Г... батерия работи... нормални перки... здрава платка...
Всичко му се струваше нормално, но скоро нещо хвана вниманието му.
–Изглежда в добро състояние, но липсва част. Но мисля, че би трябвало да е тук. Имаше кашони с резервни части, но не знам конкретно къде е.
–Липсва част? Добре ще я потърсим. Каква е частта?
–Двоен конектор.
–Какво трябва да значи това?
–Разбрах за какво говори.–обади се Лена.–Не мисля, че ще намерите точният модел сами, затова ще е добре да се разделим на две групи. Аз и Езикиел ще познаем конектора.
Всички се съгласиха и групата на Дъглас си раздели от тази на Реми. Всички тършуваха из металните кутии в търсене на частта, а само Дъглас седеше на стол, гледайки таблета си и пушейки цигара.
–Как трябва да изглежда това?–запита Марк
–То е колкото половината на кутрето ти. Оранжево е и има формата на бинокъл. Но те са различни, размери, така че ако намерите подобна част, ми я донесете, за да я проверя.
–Разбрано.
Търсенето на подобна част беше доста трудно, не само зарази малкия си размер, но и огромното изобилие от части. Всички се чувстваха, все едно търсят игла в купа сено. На Лука му се налагаше да влиза вътре в кутиите, за да търси.
–Тука е пълно с кабели. Не намирам нищо подобно. Днес не ми се отдава търсенето.–отчая се момчето.
–Продължавай да търсиш. Трябва да е някъде там.–окуражи го Димитри.
–До преди малко търсихме огромна машина, а сега дребна част? Защо изобщо ни е нужна?–оплакваше се Мишел.
–Дори и да ти го обясня няма да ме разбереш, но без нея не може да се включи дронът.–отвърна механичката.
–Това ли е частта?–изкрещя Дими отдалеч и бързо дотича до момичето. Даде ѝ частта и приличаше точно на нейното описание.
–Принципно е това, но размерът е голям. Къде го намери?
–Има кутия с много подобни части ето там.
–Защо не каза по-рано?!–изкрещя и хвърли малкия конектор.
Момичето бързо затича към посоченото място и вътре намери многобройни подобни части в най-различни цветове и размери.
–Трябва да е тука някъде. Но ще си е доста търсене. Хей, всички елате тук и отделете само оранжевите конектори.
Лена бутна голямата кутия и всички части паднаха на земята. Групата се събра около купчината от части и гледаха обезнадеждени.
–Това ще ни отнеме часове.–рече тъжно Дими.
–Не и ако сме заедно!–окуражи ги Лена.
Всички седнаха около голямата купчина и започнаха да ровят. Хвърляха различните цветове настрани, а оранжевите ги подаваха на Лена.
***
Мина известно време и Дъглас реши да стане от мястото си и да провери до къде са. Едно от нещата, които най-много мрази е да чака.
–Защо ви отнема толкова време? От 45 минути търсите.–рече раздразнено мъжът.
–Не го намираме. Разполовихме купчината, но няма точния размер. Защо не помогнеш?–рече Марк.
–Вие сте си достатъчни. Но се размърдайте, нямаме цял ден.
–Какво да правя, че не намирам проклетия конектор?!–изнерви се Лена.
–Петима човека не можете да намерите една част?
–Частта е трудна за намиране, защото рядко се използва шибаният модел 27К!–изкрещя ядосано момичето. Дъглас въздъхна тежко и се удари отчаяно по лицето.
–Моделът на дрона е 27Г.
–Напротив! Езикиел каза 27К!
–Той си го мрънкаше по носа това и не си чула добре. Бях по-близо до него и го чух добре. Г е.
Лена се успокои и се замисли.
–Има логика да е модел 27Г. Той беше доста популярен на времето. Което значи....
Момичето стана от мястото си и отиде нататък. Взе една част от земята и се върна при останалите.
–.... частта, която ми даде Димитри по-рано е правилната.
Всички гледаха механичката в шок.
–ТИ СЕ ШЕГУВАШ С МЕН! Загубихме 45 минути напразно ли?!–ядоса се Мишел.
–Случва се и на най-добрите. Браво на Димитри, че я намери.–усмихна се нервно Лена.
–Загубихме си времето, защото тя е чула грешно....–въздъхна Марк.
–Хайде сега. И вие бихте объркали. Вместо да си хабим времето в отчаяние, нека отидем и поправим дрона.
–НЯМАШ ПРАВО ДА КАЗВАШ ТОВА!–изкрещяха всички ядосано.
