Глава 26, Пропуснати от смъртта
- poli:)
- 11/07/22г.
- Научна фантастика
- 32 Глави
- 401 Прочита
Глава 26Глава 26
Часовете минаваха доста по-бавно от обичайното. Трудно е да се избягва човек в толкова малко помещение. Системата за филтриране отдавна е активирана, но ще отнеме дълго време докато се изчисти изцяло Назика.
Дъглас през цялото време стоеше пред компютъра. Гледаше картата на Номания и изглеждаше дълбоко замислен. Никой не смееше да го притеснява и всички стояха далеч.
На отделен компютъра беше Езикиел, който наблюдаваше работата на системата и евентуални грешки. Лука наблюдаваше през прозореца. Мъглата ставаше все по-малка и вече можеше да се видят покривите на по-високите сгради.
–Колко време ще отнеме?–запита Лука брат си, който беше до него.
–Доста си нетърпелив.–отвърна Марк, чистейки си очилата.
–Вече ми писна да съм тук.–оплака се момчето и взе очилата на брат му.
–Хей! Върни ги.
По-малкият си ги сложи и загледа малката система вградена в тях.
–Ще ги счупиш. Дай ги.–повтори Марк.
–Доста са яки. Взе едно имам компютър на очите си.
По-големият брат ги взе от другия и ги намести на лицето си.
–Отивам да видя какво прави Дъглас. От доста време стои на компютъра.
Марк се отправи към водача, а Лука реши да излезе от стаята и да се разходи в сградата.
Коридорите бяха доста тъмни и отново трябваше да използва фенер. Като цяло нямаше нищо интересно. Мръсотия, счупени предмети и мебели, съдрани тапети и килими.
–Чувствам се доста мръсен. Няма ли работеща баня? Отново ли трябва да се къпя в езеро?
Момчето продължаваше да обикаля безцелно. Коридорите бяха едни и същи и лесно можеше някой да се загуби.
Повечето стаи бяха заключени. Вратите бяха стари и лесно можеше да ги разбие, но не му се занимаваше.
–Тц, нищо интересно няма тук. Няма ли скоро да си тръгва–хъх?
Лукас внезапно отвори една от вратите. Чак тогава забеляза, че бравата беше разбита. Момчето се зачуди, но реши да влезе. Бавно отвори вратата и освети стаята. Самата стая не беше толкова голяма. Приличаше на малък офис. Имаше бюро, шкафове и електроника. В нея отново имаше прозорци, но както при контролната зала и тези бяха мръсни и трудно влизаше светлина.
Лука реши да огледа мястото. Не беше кой знае колко интересно за него. Той се доближи до прозореца и го отвори. Най-накрая влезе повече светлина и си изключи фенера. Въпреки, че вече имаше ток в сградата, Лена беше забранила да се включват други лампи или уреди, защото щял да се претовари соларния панел.
Момчето седна на стола до бюрото и започна да се върти.
–Пффф, това място е доста скучно. Какво принципно не е скучно?
"Да се бия, може би?"
Лука се спря на едно място, защото му се зави свят от въртенето. По-учудващо за него беше, че първото нещо, което му хрумна за убиване на скуката беше битката. Истина е, че адреналинът по време на бой е нещо ново за него, но не е начин за забавление.
"Но аз не искам да се бия. Явно искам чувството по време на битка. Вълнението? Страхът? "
"Мисля, че сам осъзнаваш какво ще направя, ако не ме послушаш."
Тогава Лукас отново си спомни за маскираният човек с меча. Личеше си неговият талант без дори да се бие. Така ли изглеждат силните хора? Това може би беше първият път, в който почувства сигурна загуба.
"Един ден ще разбера кой е той. Работата около него доста намирисва."
Внезапно в полезрението си забеляза искри. Веднага се обърна към бюрото, но нямаше нищо. Стори му се доста странно и се доближи. На бюрото имаше листове, химикали, счупен лаптоп и малки бележки. Лука избута всичко от масата и мястото, на което беше лаптопа имаше скъсани кабели.
"Мишка ги е изгризала? Не, срязани са, но медните жички са извън гумената обвивка. До къде водят?"
Момчето дръпна бюрото настрани и клекна зад него. Кабелите продължаваха до шкафа и го избута. Лукас се спря и загледа учудено.
Намери телефон, но беше доста различен. До сега не беше виждал такъв.
–Това да не е...
Беше малък телефон с копчета. Имаше антена, която можеше да се удължава и изглеждаше доста стар. До него имаше големи слушалки, които бяха свързани с устройството.
–Телефон от 21 век? Тези не се произвеждат поне от 70-те. Как е възможно да има такова нещо тук? Зарежда се от кабела? Изобщо работи ли?
Младежът се върна обратно на скъсаният кабел. Сложи си слушалките на главата и беше готов да го свърже.
"Сега, като има ток, трябва да заработи."
Внимателно приближи медните жички и отново забеляза искрите от по-рано. Любопитство му ставаше все по-голямо и искаше да разбере как работи този телефон или изобщо защо е на такова място.
–Какво правиш тук?
Внезапният глас стресна Лука и той подскочи назад. Веднага махна слушалките от ушите си и видя на вратата да го наблюдава Айден.
–Ти какво правиш тук?–отвърна раздразнено Лукас.
–Нямаш работа тук. Изчезвай.
Айден беше толкова мил и усмихнат като беше с групата, а сега изглеждаше все едно ще го убие. Обаче той не беше единственият, който гледаше на кръв.
–Какъв си ти, че да ми казваш, каква работа имам?–бавно стана момчето и се доближи до русия.
–Казах, че нямаш работа тук,... защото Хаген те вика.
Лука се обърна към телефона. Замисли се и отново загледа момчето.
–Да не би да имаш нещо общо с този телефон? Вратата беше разбита, когато влязох.
–Няма да отговарям на глупавите ти въпроси. Дойдох тук, защото Хаген те вика.
Лукас се издразни още повече от държанието на по-големия, но не можеше да пренебрегне заповед на Дъглас.
Момчето излезе от стаята, бутайки Айден и тръгна по коридора. Как го намери? Случайно? Забеляза светлината от стаята? И защо точно той го повика? Принципно Дъглас праща някой от групата, тогава защо Айден?
Момчето побърза, тъй като Дъглас мрази да чака. Стигна обратно до стаята и се доближи до водача си.
–Викал си ме.
–Не ми пречи.–отвърна издразнено мъжът без да отделя поглед от екрана.
–Но ти ме повика?
–Не съм те викал.
Момчето бързо осъзна какво става и стана яростен.
–КОПЕЛЕТО!–извика и веднага хукна обратно към коридора. Дъглас погледна учудено тичащото момче. Марк все още беше с водача и гледаше по-учудено.
"Копелето? Кой е копеле?" питаше се братът.
Лукас бягаше възможно най-бързо и стигна до офиса. Бюрото и шкафът бяха обратно на мястото си. Той ги блъсна настрани, но този път не намери телефона. Претърси цялата стая, но нямаше следа от тях.
–Той ги е взел! Защо му е да ги крие?!
Лука излезе от стаята и започна да търси Айден. Обикаляше всички коридори на етажа. Отваряше всички възможни врати, но без следа от него. Най-накрая реши да се върне обратно в контролната стая, тъй като само там оставаше да е.
Отиде обратно при групата и беше прав. Айден си говореше с екипа си, все едно нищо не е ставало. Лукас не вярваше, че може да се ядоса още повече, но грешеше. Искаше да започне да вика, да го пребие и изтръгне истината от него. Но Марк беше там. Трябваше да се успокои.
–Защо хукна навън?–запита го Димитри. Дългокосият стискаше зъби и юмруци, а погледа му беше насочен към Айден. Безпокойството му беше изписано на лицето. Без да казва нищо, Дими веднага разбра.
–Не знам какво се случва, но се успокой. Той иска да си ядосан.
Думите на приятеля му го утешиха малко и си пое дълбоко въздух.
–Прав си. Не си заслужава да се ядосвам.
–Изглеждаш задъхан. Седни на стола, а аз ще ти донеса вода и храна.
Момчето го послуша и седна, а Дими отиде, за да му вземе раницата. Грабна я и забърза към приятеля си. Беше много притеснен за Лука и искаше да разбере всичко.
Обаче неочаквано изкуствените му крака започнаха да треперят. Димитри се опита да спре, но сякаш крака му не го слушаха. Не можеше да стои не едно място, но и не ходеше нормално. До сега не му се беше случвало подобно нещо и не знаеше какво да прави.
"Какво им става? Нещо да не се е счупило? Грешка в програмата?"
Момчето падна на земята, а от раницата се изсипаха всички неща.
Останалите от екипа чуха падането на момчето и отидоха да видят случващото се. Първи беше Айден, който помогна на Дими да стане.
–Добре ли си?–запита загрижено русият.
–Краката ми нещо отказаха.
–Стой, за да ги видя.–обади се Лена. До нея стоеше Лука и гледаше притеснено приятеля си.
Реми обаче стоеше на едно място и гледаше шокирано. Тя се доближи до падналите неща на Лукас.
–Лукас, дай ми обяснение за това.
Момчето се обърна към жената и не я разбра за какво говори, но скоро и той загледа изненадано.
–Телефонът и слушалките?–учудено запита Лука.
–Този модел телефони не се произвеждат, тъй като комуникационната мрежа вече е различна. Точно и заради това престъпните групи или тайните организации използват тези телефони, за да не бъдат проследявани. Защо го имаш?
Всички замълчаха. Лукас не можеше да повярва на думите й, нито знаеше как да отговори. Тя да не го мисли за престъпник?
–Никаква идея как се е озовало в раницата ми!
–Но ти каза "телефонът и слушалките", все едно вече си запознат с тях. Съветвам те да ми отговориш честно. Защо използваш престъпната мрежа? Агент ли си?
Най-накрая се появи Дъглас от цялата врява.
–Защо сте толкова шумни?–запита той.
–Това го намерих в раницата на Лукас. Дано и ти имаш обяснение.
Водачът веднага разбра за какво става на въпрос.
–Да, намерих ги в един офис, но не съм ги взимал аз!–опитваше се да обясни, но повечето го гледаха притеснено. Марк и Мишел щяха да му повярват, но останалите?
Момчето се обърна ядосано към Айден. Едно е да го разиграва, но да го натопява вече е прекалено. Лука беше готов да му се нахвърли на бой.
–Ти си ги сложил там, нали Айден?!
–За какво говориш? Бях тук през цялото време и не съм се доближавал до раницата ти.
–Ще млъкнете ли за малко?–прекъсна ги Дъглас. Той взе телефона и се пробва да го включи, но без резултат. Махна капака и забеляза изтръгнати кабели. Водачът си извади заключенията и изгледа Лука.
–Каква е логиката кабелите да са скъсани, но да е в раницата му? Ако е агент и праща информация, то ще му трябва работещ телефон, нали?
–Моля?–отвърна Реми.
–Кабелите са скъсани. Умишлено е развален. Отвсякъде си личи, че хлапака е натопен.
Водачката нямаше какво повече да каже. Взе телефона от ръцете на мъжа и го прегледа. Той имаше право. Но това натопяване е твърде елементарно, за да е истинско.
–Имаш ми доверие, нали?–запита Дъглас към Реми.
–Имам ти доверие,... –отвърна обръщайки се към Лукас– ...но не и на него. Съжалявам.
Жената се отдръпна от групата и седна надалеч. Искаше да остане сама и да помисли. Останалите от нейната група също гледаха подозрително момчето. Започваха да се усъмняват в него.
"Изигра ме. Това му беше целта. Глупак съм. Пълен глупак."
