Глава 25, Пропуснати от смъртта
- poli:)
- 11/07/22г.
- Научна фантастика
- 32 Глави
- 401 Прочита
Глава 25Глава 25
–Спираме дотук. Почивайте и утре продължаваме.–обяви Дъглас.
Намираха се в огромна зала. Имаше около 2000 места за сядане и голяма сцена. Сигурно тук са се провеждали събрания в миналото. Екипът се качи на сцената и отново легнаха уморени. Все още нямаше ток и трябваше да осветяват с лампи. Лукас извади малко кубче и с натискането на бутон върху него се разшири и оформи в матрак. Хвърли се отгоре му и легна удовлетворен. Същото до него направи и брат му.
–Доста дълъг ден.–въздъхна Марк.
–Добро упражнение за издръжливост, бих казал.–отвърна по-малкият.
–Радвам се за теб, Лука.
–Защо?
–Станал си по-силен. За мен беше изморително, но ти се справи добре.
Лука си взе водата, за да пие. След това гледаше замислено бутилката в ръцете си.
–Единственото нещо, което можех да правя, докато те чаках е да тренирам. Нямаше те с месеци, преди да тръгна с теб в този лагер. Не мисля, че е толкова впечатляващо.
–Напротив Лука, ти–
–Марк, идвай с мен да огледаме това място.–извика отстрани Дъглас. Момчето искаше да си довърши думите, но трябваше да изпълни заповедта на водача си. Стана от мястото си и излезе от залата.
Двамата вървяха по коридора и оглеждаха всичко. Дъглас запали цигара и въздъхна тежко. Двамата мълчаха за малко. Марк беше леко раздразнен, за внезапното повикване и не траеше тишината.
–Защо ме караш да проверявам?
–Така реших.
"Това копеленце Айден със сигурност ще изиграе цирк пред Марк, за да ядоса хлапето. Още по стълбите си личеше намерението му. Защо изобщо се замесвам в техните драми? Ще убия хлапака."
–Защо трябва да преглеждаме етажа? Няма зарин или заразени.
–За теб само това ли представлява опасност?
–Какво?
–Тук се е провеждала война. Въпреки, че сградата е стабилна, не знаеш какво може да има.–отвърна, хвърляйки фаса на земята.
–Разбрах. Съжалявам, че се съмнявах.
Дъглас можеше да види тревогите на момчето, но засега реши да не коментира нищо.
***
–Поне да имаше повече сол.–рече момчето, опитвайки го.
–Каквото са ни дали. Храната е изненадващо добра.–отвърна Мишел, която ядеше същото.
–Хей, хлапаците!–чу се женски глас отстрани. Двамата се обърнаха и видяха приближаващата жена.
–Защо стоите настрани? Говорете си и с останалите. Екип сме в момента.
–Така е... ъмм....–Лука се опитваше да намери подходящи думи, за да не се събере с останалите. Не искаше да бъде близо до Айден. Водачката осъзна защо момчето не казваше нищо и се доближи до него.
– Айден, нали? Виж, от вчерашната случка разбрах, че имаш доста проблеми с него. Не се и съмнявам, че ти е направил нещо лошо, но ще можеш ли да се сдържаш? Приоритет ни е да пречистим зарина.
–Не трябва ли това да го кажеш на Айден?–отвърна раздразнен.
–Няма смисъл. Той върши каквото си иска. Затова теб моля да–
–Марк е мой брат.
–Какво?–изненада се жената от внезапното прекъсване.
–Заради Айден, той пропусна голяма възможност за по-добър живот. Естествено, и аз имам вина за това.
Отстрани се доближи и Димитри, чувайки разговора им и се заслуша. Мишел също мълчеше. Лука разкопча ципа на защитният си екип и показа белега на корема си.
–Това ми причини Айден. Раната бързо зарасна, но на моменти имам чувството, че още боли. Дълго време бях разстроен заради него. Брат ми обаче не знае и си мисли, че с Айден имаме лека караница. Само заради него ще си трая.
Жената гледаше белега на момчето. Забеляза колко дълбока е била раната. Можеше да се види, че е имал шевове и кожата му беше леко набръчкана, което показваше, че е имало и изгаряне.
–Какво е станало?
–Не ми е любима тема за разговор.–изсмя се леко момчето и се закопча.
Реми разбра момчето и реши да го остави. Дими загледа тъжно приятеля си, но реши да мълчи. Не след дълго се върнаха Дъглас и Марк.
–Всичко е чисто. В коридора има тоалетни, но не забравяйте, че няма вода.–рече Мрак.
–Тогава аз ще отида.–рече братчето му. Той стана и излезе от залата.
–Почнали сте да ядете? Без мен?–рече шеговито синеокият.
–Бяхме гладни. Теб ли трябва да чакаме за всичко?–отвърна момичето.
–И аз сега почвам да ям.–отвърна Димитри.
Марк седна с останалите и си стопли и своята храна. Скоро зад себе си усети някого и се обърна.
–Бързо се върна, Лука. Не знаеш къде е тоале–
Момчето осъзна, че човекът зад него не беше брат му и млъкна.
–Толкова дълго време сме заедно, а не сме си казали и дума.–рече усмихнато Айден.–Ще може ли да ям с вас?
–Да, защо не?–отвърна учудено Марк. Мишел и Димитри се спогледаха неспокойни, но продължиха да ядат. Айден седна до Марк и отвори своята храна.
–Как е при теб? Не сме се виждали от 7 години.
–Оцеляваме. Нищо повече.
–Същото е и при нас. Вирусът доста бързо се разпространява. Доста умряха. Затова това искаме да изчистим зарина и да възстановим Назика.
–Добре е, че сте намерили такова място.
–Да, щеше да е хубаво, ако останете с нас. Липсва ми да съм с вас.
В същият момент в залата се върна Лука и пребледня като видя събралата де група. Айден се усмихна нежно и хвана кутията с храна на Лука, готов да му я даде.
–Върна се. Седни с нас да ядем.
Дългокосото момче се спря на едно място и се опитваше да обмисли ситуацията. Загледа брат си и осъзна, че трябва да се опита да не пребие русия. Качи се на сцената и взе кутията от Айден. Въпреки, че имаше приятелска усмивка, можеше да види подигравателния му поглед. Усещаше как вътрешно му се присмива, че не може да се изправи пред брат си и да му каже истината. Нямаше да се случва целият този театър, ако просто му беше споделил. Сцената беше доста подходяща за този цирк.
Лукас седна от другата страна на Марк и започна бързо да яде.
–А при теб как е, Лука?–запита отново Айден.
–Имам главоболие, не ми се говори в момента.–отвърна раздразнено. Трябваше да го избягва и предпочиташе по-бързо да отиде до леглото.
Момчето изяде последната си хапка и стана от мястото си.
–Отивам да спя.–рече за последно и се оттегли от групата. Мишел и Димитри го загледаха тъжно, но го разбраха.
В същият момент Айден също стана от мястото си.
–Доста ми се спи, затова отивам да легна. Лека.
–Лека.–отвърнаха едновременно останалите.
***
–Писна ми от стълби! Това правим цял ден!–изръмжа раздразнено Мишел.
–Само 15 етажа ни остават. Скоро ще стигнем. Не си почина вечерта?-запита Марк.
–Не съм изморена, просто е омръзващо да катеря тези стълби.
–Малко ни остана. Изтрай.
Днес беше по-тихо от обичайното. Всички отново вървяха разделени и в същата последователност от вчера. Лукас беше най-отзад и гледаше единствено в краката си. Искаше да пита Марк за какво си е говорил с Айден вчера докато го е нямало. Наясно е, че проклетникът няма да говори празни разговори.
"Не го мисли. Няма смисъл. Активираме кулата и си тръгваме."
След дълги часове на изкачване, най-накрая стигнаха до целта си–контролната стая. Мястото, от което се наблюдават нивата на чистотата на въздуха и контролират филтрите.
–Стигнахме!–рекоха Мишел и Марк.
Не само те, но и останалите бяха щастливи. Стаята беше доста голяма и имаше техника и екрани навсякъде. Въпреки това, всичко беше изключено, поради липсата на ток.
–Чакай, как ще ги използваме, като няма ток?–запита Лена.
–Ще поправим соларните панели първо и ще използваме енергията от слънцето.–отговори й за пръв път Езикиел.
–Как ще го направим?
–Покривът е на 4 етажа нагоре. Аз знам как да ги поправя, но ще искам някой да дойде с мен.
–Аз съм механик. Ще помогна.
–Идеално. Но дори и да ги поправим ще отнеме време докато се генерира енергия. Да се молим времето да е слънчево.
–Засега да ги поправим. Останалите почистете малко мястото, че е трудно да се работи в този прах.
Двамата се съгласиха и продължиха да се изкачват, а останалите започнаха да чистят. Беше доста прашно, имаше буболечки и паяжини. В стаята се откриваха доста големи прозорци, но бяха почернели и не влизаше много светлина.
Лука се захвана с прозорците и почиствайки ги, забеляза на каква височина се намираха. Отгоре мъглата приличаше на облаци и създаване представа, че са на хиляди метри над земята. Небето беше чисто и слънцето грееше по-ярко от всякога. Момчето имаше чувството, че не е виждал слънчева светлина от дни.
Той не можеше да види града заради мъглата, но знаейки, че е на такова място, го изумяваше още повече.
–Леле, колко по-светла стана стаята, като изчисти прозорците.–рече Мишел.
–Да, такава светлина не сме виждали от дълго време.–отвърна Реми отблизо, която изглеждаше хипнотизирана от лъчите.–Дано успеем да възстановим Назика. Наистина е красив град.
Чуха се стъпки и гласове от горните стълби. По тях слизаха Лена и Езикиел и си приказваха спокойно. Изгледаха доста по-сближени от по-рано.
–Оправихте ли панела?–извика Дъглас отдалеч.
–Включен е и сега остава да чакаме.–отвърна Езикиел.
–Проверете предварително компютрите за някакви проблеми.
–Включен е и сега остава да чакаме.–отвърна Езикиел.
–Проверете предварително компютрите за някакви проблеми.
Двамата механици съгласиха и изпълниха заповедта.
Скоро стаята блестеше и приличаше на нова. Не им трябваха повече фенери заради светлината от прозорците.
Дъглас застана пред прозореца и гледаше небето. Държеше поредната цигара и не отделяше поглед от гледката.
–Толкова ли е хубаво да гледаш небето?
Мъжът позна гласа и се издразни.
–Не съм в настроение за глупостите ти.
–Нищо не съм ти направил, че да се държиш така с мен.
Водачът най-накрая се обърна и видя русо момче с подигравателен поглед и усмивка.
–Ти си бивш военен, нали?
Дъглас не искаше да отговаря и продължаваше да гледа през прозореца.
–Участвал си във войната между 2146–2149г., нали? На страната на Номания, предполагам.
Мъжът продължаваше да не обръща внимание на момчето.
–Приемам мълчанието ти за съгласие. Кажи ми какво е чувството да убиеш толкова невинни хора?
От внезапният въпрос Дъглас си смачка цигарата и изгледа ядосано Айден. Не можеше повече да го игнорира.
–Знаеш как да лазиш по нервите на хората, копеленце.
–Просто ми беше любопитно.
–Каква е целта ти?
–Да оцелея?
–Виждал съм много хора като теб. Такива, които не ги задоволява обикновеният живот. Ти търсиш нещо повече. За това отново те питам–каква е целта ти?
Айден мълчеше и вече не изглеждаше толкова щастлив, колко преди малко.
–Какво има? Нещо млъкна.
–Наистина си–
Внезапно лампите в стаята светнаха. Почнаха да се чуват звуците от системите, а компютрите се включиха.
–ВКЛЮЧИ СЕ!–изкрещя щастливо Лукас. Всички около него изглеждаха щастливи, че са постигнали целта си.
Дъглас изгаси цигарата си и отиде при останалите.
–Щом имате време да празнувате, значи ще активирате системата. Нямаме цял ден.–заяви водачът. Групата се съгласи и Лена отиде първа пред компютъра. Зад нея стоеше Езикиел, който помагаше.
–Градът ще се изчисти от зарина!–говореше щастливо Димитри на приятеля си.
–Скоро ще вървим свободно през града.–отвърна момчето.
