Глава 24, Пропуснати от смъртта
- poli:)
- 11/07/22г.
- Научна фантастика
- 32 Глави
- 401 Прочита
Глава 24Глава 24
Мъглата все още беше гъста. Най-много можеше да се види до метър. Група от десет човека вървеше в останките от града. Въпреки ограниченото си зрение, можеха да забележат руините на възвишения и богат град.
Всички бяха заедно, но в същото време разделени на по-малки групи. Реми и Дъглас стояха най-отпред и водеха групата, а зад тях беше групата на жената водач. В средата вървяха Мишел, Марк и Лена, а в краят Лукас и Димитри. Всички носеха предпазни костюми и маски. Лицата им трудно се виждаха.
Лука не спираше да гледа гърба на брат си. Все едно изчакваше удобен момент да говори с него. Дими забеляза странното му държание и го хвана притеснено по рамото.
-Относно вчера...
-Не казвай нищо. Марк не знае за това.-прошепна Лука. Димитри продължи да говори тихо.
-Не знам подробностите между теб и Айден, но щом го преби по такъв начин вчера, със сигурност имаш добро основание, нали?
-Охо, нямаш си и на представа. Това е най-малкото, което можех да му сторя. Бях готов да му-
-Лука!
-Знам, не биваше да го правя. Трябваше да се сдържам.
-Не е нужно да ми разказваш за него, ако желаеш. Но не трябва да създаваме конфликти.
Лукас отново почувства вина за вчера. Дими не искаше да го натъжава.
-Ако стане нещо, на твоя страна съм, Лука.
Те не можеха да видят добре лицата си, но взаимно се усмихнаха.
Назика е доста голям град. Подобно на Оквар е бил доста развит. Можеха да се видят разлагащи тела, но не видяха нито един, който да е загинал от заразата. Заринът ги е застинал. Въпреки разрушените стени и блокове, Назика беше в сравнително добро състояние. Не би трябвало да отнеме много, за да се възстанови.
Пътищата също бяха добри и вървенето им беше улеснено, без да се изморяват много. Дъглас не отделяше поглед от радара, но в същото време изглеждаше замислен. Погледна зад себе си, за да провери дали всички са зад него. След това дръпна Реми по-близо към себе си.
-Ако толкова искаш да ме целунеш, може после да го направим.-рече жената предизвикателно.
-Млъкни и ми отговори-какъв е този Айден?-отвърна приглушено Дъглас.
-Айден ли?
Реми престана с шегите и погледна зад себе си, за да види дали ще ги чуят. Тя продължи полугласно.
-Ако трябва да бъда честна, и аз не знам. В групата е от 2 години и е изненадващо добър за възрастта си.
Силен е и мерникът му е невероятен. Но е труден за работа в екип и не изпитва никаква симпатия към хората. Не го е грижа, ако някой умре. Груб е и импулсивен. Без проблем бих казала, че е социопат.
-Социопат?-загледа я изненадано.
-Да. Не съм виждала или чувала да изпитва вина или да е учтив. И с мен се държи като гадняр, въпреки че съм му водач. На моменти ме притеснява, но няма какво да направя. Не е направил нещо, за което да го изгоня от лагера.
-А боят от вчера?
-Един от твоите го удари пръв и Айден имаше правото да се защити. Но съдейки по яростта на момчето ти, със сигурност е имал основателна причина. Не мога да го виня. И аз искам да го ударя на моменти.
Дъглас се замисли над казаното и заедно с историята на Лукас всичко се навързваше. Той се спря на едно място и заедно с него–останалите, които също спряха. Обърна се към групата и започна да им говори.
-До 20 минути ще пристигнем при кулата. Според радара тя е висока около 950 метра, а газта стига до 470 метра от земята. Няма ток, за да използваме асансьорите, така че се подгответе за доста качване, тъй като контролната стая е на един от последните етажи.
Всички се разочароваха от чутото и осъзнаха, че 5-6 часовото вървене е бил най-малкият им проблем.
-Днешната ни цел ще е да стигнем над газта, за да спим без маските. Доста време ще сме заедно, затова не искам никакви спорове или проблеми. Без колебание ще изритам някой от групата.-всички се стреснаха от злобния му тон, но се съгласиха.
След толкова вървене групата стигна до целта си. Заради мъглата не можеха да я видят изцяло, но дори и да беше с нормална видимост, сигурно нямаше да видят върха. Преди бомбардировката със зарин, кулата е имала много функции и една от тях е била отчитане на чистотата на въздуха и филтрирането му. Освен това е била доста известна туристическа дестинация поради факта, че е една от най-високите сгради в света.
Вратата на кулата беше широко отворена, все едно ги е очаквала. Дъглас за последен път погледна радара, за да се увери, че са единствените хора тук и спогледа групата.
-Влизаме.
Всички изпълниха заповедта му и влязоха вътре. Все още беше мъгливо и не виждаха особено. Минаваха покрай дивани и столове и най-вероятно това е било рецепция. Успяха да стигнат до стълбището и започнаха да се изкачват. Скоро се качиха до вторият етаж. Мъглата беше по-малко, но още им беше ограничено зрението.
Екипът продължаваше да се изкачва по-етажите и всеки един беше все по-изчистен от газта. Вътре се виждаха дълги коридори с много стаи, но нямаха време да ги гледат.
Изкачваха стълбите, но не изглеждаше да има край. Марк, Лена и Мишел се движеха все по-бавно и уморено. Лукас и Димитри ги изпревариха и ги гледаха учудено.
-Почивка, моля!-рече Лена.
-Изморихте ли се?-запита Лука.
-Защо не сте изморени?!-отвърна Марк.
-Трениран съм. Вършил съм и по-изморяващи упражнения.
-Не е като да имам истински крака, че да ме болят.-рече Дими.
-Точно в момента ти завиждам затова.-каза Мишел.
-Хайде, не се бавете.-изкрещя отдалече Реми.
-Колко етажа има още?-запита Лена.
-Сега сме на етаж 35. Би трябвало да няма газ около етаж 70.
Изморените мъчително въздъхнаха, но продължиха. Водачът не искаше да се бави много и за това не даваше да си починат.
Хората от групата на Реми също не изглеждаха особено уморени и продължаваха без да говорят много. От време на време Айден хвърляше поглед на по-задните хора.
След толкова изкачване нагоре най-накрая стигнаха 70-ти етаж, който беше напълно изчистен от зарина. Всички си махнаха маските и за пръв път от около 8 часа дишаха нормално. Тримата най-изморени се строполиха на земята и си поемаха въздух. Останалите също ги беше хванала умората и седнаха.
-Тръгнахме към 9 сутринта, а сега е 16:47. Мисля, че ще е най-добре да си починем и утре да продължим.-рече Реми.
-Не. Почиваме за половин час и продължаваме поне до стотния етаж. За утре ще ни останат още 45 докато стигнем до контролната стая.
-Леле, ужасен си, Дъглас. Не ни оставяш почивка.
-Който ми мрънка, че е уморен го зарязвам тук.
Мина почивката им и отново тръгнаха. Дъглас нямаше милост към екипа си и отново продължаваха без почивка. За тяхно щастие вече бяха без маски и можеха да дишат по-спокойно. Марк се доближи до брат си и го гледаше зачудено.
-Защо не си говориш с Айден?
Момчето се притесни от въпроса и се опитваше да го избегне.
-Все още не сме в много добри отношения. Не желая да говоря засега с него.
-Но това беше преди години. Били сте деца, сигурен съм, че се сърдите за някаква глупост.
Лука си замълча. Искаше да му каже за Айден по пътя, но сега като той е с тях е трудно да говори по тази тема.
"Може би след като се върнем отново в бункера... да тогава ще му кажа."
