Глава 23, Пропуснати от смъртта
- poli:)
- 11/07/22г.
- Научна фантастика
- 32 Глави
- 401 Прочита
Глава 23Глава 23
"Боли... боли ме, но в същото време не усещам нищо."
Лукас бавно си отвори очите. Ярка бяла светлина го заслепи и той си покри лицето.
"Къде съм?"
Фокусирайки зрението си забеляза, че се намира в бяла стая. До себе си отрази бял андроид, който имаше човешки вид. На корема му имаше екран, който следеше състоянието на Лука. Момчето започна да и машината се включи, известявайки, за будният пациент. Огледа се отново и най-накрая осъзна, че се намира в болница.
Скоро в стаята влезе млада лекарка. Доближи се до андроида и прегледа състоянието на момчето.
–Как се чувстваш?–запита жената.
–Все едно са ми забили щипки в корема.–изпъшка иронично.
–Щом можеш да се шегуваш, значи си добре. Засега раната е затворена и до няколко дена ще си напълно излекуван. От утре ще можеш да ставаш.
–Колко време съм спал?
–От вчера.
–Някой от роднините ми знае ли, че съм тук?
–Засега само майка ти е тук.
–Може ли да я видя?
–Ще я повикам.
Младата докторка излезе и след няколко минути в стаята дотича майката на Лукас. Беше пребледняла и имаше притеснен поглед. Веднага отиде до леглото на пациента и го хвана за ръката. Зад нея вървеше лекарката от по-рано.
–Момчето ми! Как се чувстваш? Боли ли те? Трябва ли ти нещо?–майката не спираше да задава въпроси с треперещ глас. Стискаше силно ръката на сина си, все едно ще я изпусне.
–Добре се чувствам. Не се притеснявай. Това беше инцидент.
–П.Р.С. е заснел всичко. Видях, че Айден е този, който ти го е причинил. Трябва да плати за действията си. Ще се обадим в полици–
–Недей.
Жената се изненада от отговора на детето си. Очакваше да е ядосан, защото най-добрият му приятел го предаде, но изглеждаше по-скоро тъжен и празен. Нямаше вид на човек, който желае да си го върне.
–Как така да не звъня?! Синът ми е бил наръган почти до смърт! И очакваш от мен просто да го забравя?!
–Аз съм виновен.
Майката отново го изгледа озадачено. Наистина ли е виновен или просто прехвърляше вината към себе си? Видеото от робота показваше очевидният виновник.
–Разкажи ми всичко.
Лука изпълни заканата ѝ и каза абсолютно всичко от вчера. Жената не можеше да вярва на чутото от сина си. Тя се ядоса още повече, но се стараеше да не го показва, за да не тревожи детето си.
–Заради този университет ли е всичко? Трябваше ли да се стига до болница заради това?
–Искам да те помоля нещо.
–Какво?
–Не казвай на Марк.
–Как така да не му кажа? Той е част от семейството, трябва да знае.
–Аз съм виновен за това, че не отиде на състезанието. Знаеш, че той щеше да спечели без проблем. Той щеше да има отлично бъдеще. Не те ли е яд?
Майката наистина чувстваше разочарование за пропусната възможност.
–Не искам да ми се сърди.–очите на Лука започваха да се насълзяват.–Не искам да ме мрази. Не искам... не искам да–
–Добре.
Момчето се изненада, че толкова лесно се съгласи майка му. Той я прегърна силно.
–Но ми обещай, че някой ден ще му кажеш. Може да не е сега, но той трябва да знае.
–Обещавам.
Докторката отстрани се изкашля, за да привлече вниманието им.
–Трябва да проведем няколко теста върху пациента, затова свиждането свършва. Ще можете да го видите след няколко часа.
Майката пусна детето си и излезе от стаята. Лука се успокои и изтри сълзите си. Знаеше, че няма как да крие това цяла вечност. Все някога Марк трябваше да разбере. Но засега не бива. Трябва всичко да се успокои и да изчака подходящия момент.
***
Картата така и не беше намерена. Поне това знаеше Марк. Лукас се е опитвал да смени дървата в камината, но се е наранил. Поне това знаеше Марк. Лука и Айден са се скарали и затова не си говорят. Поне това знаеше Марк.Всичко е станало по ирония на съдбата. Поне това знаеше Марк.
Лука беше изписан от болницата. Раната бързо зарасна. Единствено белег остави след себе си. Де да можеха толкова лесно да изчезнат и душевните рани. Всичко се случи твърде бързо, но последствията от това го преследваха задълго. Неговият ум не му даваше мира.
Безполезен!
Манипулиран си!
Виновен си!
Виновен си!
ВИНОВЕН СИ!
Поздравления, Лукас Карсън! Съсипа бъдещето на собственият си брат!
–НЕ СЪМ!–беше първото нещо, което Лука изкрещя, когато се събуди. Огледа се стреснато и скоро осъзна, че се намираше в стаята си. Дишаше дълбоко и се опитваше да събере въздух.
–Тц, отново глупави сънища.
Лука се опита да стане, но острата болка в корема го спря. Не носеше вече бинтове или марля, но все още чувстваше мястото некомфортно. Реши за сега да не мърда. Още нямаше слънце навън и беше тъмно. Взе телефона си видя, че е едва 5:36. Искаше да спи, но не можеше. Реши да гледа телефона си.
Скоро обаче засече нов пост, който беше публикувал Айден. Беше написал, че е спечелил състезанието и скоро ще се мести в Германия, за да започне обучението си.
Дали е саботирал и други, за са спечели? Или пък е измамил? Кой знае? Лука се чувстваше гузен, но поне повече нямаше да го види.
Марк беше тъжен, че не отиде и се самообвиняваше, но тъй като малкият му брат беше в болница той не го показваше много. Опитваше се да забрави тези мисли, като се грижеше за Лука.
Момчето си хвърли телефона и гледаше тъмният таван. Вече не знаеше какво да чувства. Тъга за брат си? Ярост към Айден? Вина към себе си? Облекчение, че няма да види бившия си приятел повече?
Дано съдбата да съществува. Дано кармата съществува. Дано един ден животът му го върне за всичко, което е извършил.
"Дано един ден успея да му го върна."
***
–Накратко казано, този е копеле?–запита Дъглас.
–Да.
Лукас още гледаше към стената. Разказа всичко, без да поглежда водача.
Дъглас се замисли над казаното. Все едно анализираше Айден. Или пък Лука?
–Ако искаш да се биеш с него, няма да те спирам, но знай, че оправянето на релсите е приоритет. Не забравяй за какво сме тук.
–Разбирам. Съжалявам, че избухнах по-рано.
–Заради този провал ли толкова желаеш да се биеш и бъдеш по-добър?
–Не изцяло. Момента, в който исках да стана по-силен е от започването на вируса. Постоянно Марк ходеше на временни лагери, а аз само стоях в постоянните. Не исках да бъда на едно място и да бездействам. Не исках отново да съм безполезен.
Мъжът не каза нищо и стана от мястото си.
–Утре ще тръгнем заедно с тях. Ще трябва да им помогнем да поправят кулата. Искаш или не, идваш. Ако и той е там, ще трябва да забравиш проблемите си и да се съсредоточиш над мисията.
Дъглас се доближи до Лукас, който все още не отделяше поглед от стената. Мъжът го хвана за косата и дръпна главата му назад. Насочи погледа си към неговият.
–Искаш или не, казваш на Марк за това.
Лука го изгледа стреснато. Знаеше, че трябваше да каже. Изминаха 7 години. Искаше отдавна да му каже, но все не намираше начин за това и накрая се появи вирусът. Оттам нататък мислеха само как да оцелеят и времето никога не беше подходящо.
–Не искам твоите проблеми да провалят мисията. Не забравяй, че от нас зависят животите на групата.
–Р-разбирам. Щ-ще му кажа.
Възрастният отпусна хватката си и напусна стаята. Лукас не вярваше, че му разказа всичко. Сега осъзна, че Дъглас и Мишел са единствените, които знаеха за това. Том и родителите му също знаеха, но вече не бяха сред живите.
Трябваше да послуша Дъглас. Момчето беше решено да каже на брат си след толкова много години. Може би нямаше да е ядосан.
Лука реши засега да легне на леглото и да поспи. Умът му не можеше да се отърси от мислите. Опитваше се да намери подходящи думи, с които да каже на брат си. Не след дълго умората го застигна и заспа.
***
–Ставай Лука! Събираме се!–чу женски глас до себе си. Още от събуждането си усещаше болки в главата.
–Какво събиране?–рече сънливо момчето.
–Обсъждаме маршрута, по който ще поемем, затова идвай.–момчето забеляза, че това е Мишел и стана от леглото си. Чувстваше болка в корема и си спомни, че не е ял много.
–Мишел. Благодаря ти за вчера.
–Няма проблем. Разбрах ти положението. Като се оправиш ела в стаята от вчера.
Мишел напусна стаята и момчето стана от леглото. Все още се опитваше да се събуди и беше сънлив.
Думите на Дъглас още бяха в съзнанието му. Но след толкова мислене беше решен, че трябва за сега да игнорира проблемите си и да се концентрира върху поправянето на релсите. По пътя за кулата ще каже на Марк за всичко.
Лука излезе от стаята и тръгна отново по хладния каменен коридор. Чуваше гласовете от стаята още преди да е влязъл и осъзна, че е закъснял.
"Не трябва да го мисля. След случката от вчера няма как да ме поставят заедно с Айден."
Лукас влезе в стаята и видя всички от своята и другата група около голяма маса. На нея имаше карта, която се предполагаше, че е на Назика.
–Ти си последният. Идвай.–рече Реми. Момчето бързо отиде до брат си. Огледа картата и видя тяхното местоположение и това, на което трябва да отидат. Бяха доста отдалечени едно от друго и сигурно ще им отнеме 5-6 часа, за да отидат там пеша.
–Значи всички вие ще идвате?–запита жената.
–Да.–отвърна Дъглас.
–Добре. Аз също ще дойда и избрах още трима от моята група.
След тези думи трима от групата ѝ пристъпиха напред и Реми започна да ги представя.
"Що за–?!"
–Това са Езикиел, Рокси и Айден. Те са тримата ми най-силни бойци и мисля, че ще са ни от голяма полза.
"ЩО ЗА ГАДНА ШЕГА ТРЯБВА ДА Е ТОВА?!"
